Власт и демокрация

След революцията #ДАНСwithme: десни, бесни и демокрация

„Пет десни партии поставиха ултиматум на Орешарски“. Много мои познати от „Зелените“ бяха неприятно изненадани от поставянето им „от медиите“ в дясното пространство. За мен това беше логично продължение на работата на „Икономедия“ и либералната мрежа по отразяване и оформяне на протестите. Процесите на фрейминг (рамкиране, обяснение, интерпретиране) са ключови в един протест или социално движение. Те създават смисъл за това какъв е проблемът, кои сме ние и какво трябва да се направи[1]. Обясненията се създават в общуването, взаимодействието и разказването на истории в движението и между движението и неговите врагове и съюзници. Като смислосъздаващ процес, обясняването не използва формална логика, а по-базови човешки инструменти като метафори[2], заместване на абстрактното с предметно и свързването на новото/непознатото с познатото[3].

В един протест си съперничат много обяснения. Но някои надделяват. Един от доминиращите създатели на смисъл около протестите е „Икономедия“. В този текст ще покажа как чрез отразяването на протестите „Икономедия“ (и силите зад нея) се опитват да разширят дясното пространство в българската политика и да му предадат конкретна (либерална) насока.

И така, към момента от протеста имаме искането за безусловна оставка на Орешарски, нови избори и реформи на правилата (Харта2013) в няколко ключови сфери, така че олигархията да е невъзможна, а демокрацията да бъде “истинска”, a не фасадна. Имаме и намеренията за създаване на десен/демократичен/граждански (в зависимост от говорителя) блок за рестартиране на системата. В съзвучие с това, в разказа на „Икономедия“ основният конфликт е между „хората и мафията“, за демокрация срещу олигархията. Мои приятели казват: „Сега е време да се обединим реформаторите, няма леви-десни, има хора-мафия; да се обединим демократите, а после ще дойде време да обсъждаме десни, леви или други политики“. Разбирам такъв двуполюсен конфликт. Но освен край (на олигархическата власт), тези протести са и начало, в тях се създава смисъл, който ще определя политиката в България занапред. Не приемам безкритично посоката, задавана благодарение на разказването за протеста на „Икономедия“ и съюзниците й. Винаги, когато ви кажат, че нещата не са леви-десни, идеологически, бъдете нащрек за доминиращата идеология. Тя се представя като естеството на нещата, като „нормалността“, както стана модерно да се казва напоследък. В момента тази идеология е либералната демокрация и свободният пазар. Как се появява нео/либерализмът в тирето хора-мафия?

Смислова линия на демокрацията

От едната страна е мафията, от другата са хората. Олигархия-демокрация. Смисловата нишка, прокарвана от „Икономедия“, е: Олигархия/мафия = БСП/ДПС/ГЕРБ/АТАКА = ляво/не-дясно <> дясно = демократично.

Равенството между „олигархия/мафия“ и парламентарните партии се обосновава на доминиращото в „Икономедия“ обяснение на „феномена Пеевски“ – олигархията дърпа конците на Орешарски, толкова е силна, че е свръхнагла и се е оляла с номинацията му. Бърз преглед с Гугъл на отразяването на протестите показва, че скандиранията „Мафия“, „Оставка“ и „Червени боклуци“ са най-честите на протеста (даже е комично да видиш колко пъти различни медии пишат комбинацията „скандират ‚Мафия‘ и ‚Червени боклуци‘“). Същевременно, както вече писах, „Икономедия“ върши грижлива работа по очертаването на идентичността на протестиращите. Медията не включи в подборката си „от блоговете“ мнения на леви протестиращи, които пишеха против етикета „Червени боклуци“, а същевременно включи други послания от други групи, първоначално изключени от образа на протеста („една туркиня“, „грозните“, „писмо до дядо на село“). Подобен смисъл носеше и представянето на протестиращите като заможни, плащащи и креативни хора, за разлика от онези, които не могат да си плащат сметките. Така или иначе, „Икономедия“ се опита да остави лявото извън протеста и да асоциира олигархията с не-десните.

По една особена българска логика на прехода, логика „или-или“ (пореден пример – плаката на Иво Инджев „Свобода или СССР“, който вчера беше голям транспарант в челото на шествието), дясното като антипод на не-дясното става потенциалният борец срещу олигархията. Оттук следва и че дясното е демократично, защото, по първоначалната формула, двата полюса са олигархия и демокрация. Във формулата слагам ляво/не-дясно за пълнота, но в момента вече е възможен смислов скок „днес смисълът на дясното се изразява в опозиция на БСП“ (Радан Кънев).

Тази формула има много проблематични елементи. Както вече казах, това не е формална логика, а нишка на смисъла, базирана на културен и исторически контекст. Формулата е лесно приемлива, защото под нея има една друга, по-стара формула, а именно „Тоталитаризъм = БКП = комунизъм <> антикомунизъм = демокрация“. Понеже демокрацията е противоположна на тоталитаризма, значи демокрацията е антикомунизъм. Това пагубно разбиране превърна демокрацията у нас в безразличаваща ликвидация на наследството на комунизма и до легитимиране на идеи и лидери обърнати към миналото, а не настоящето и бъдещето. Но тази линия сработи лоялно и днес, с незначителната корекция: „олигархия“вместо“тоталитаризъм“. Ключова роля тук изиграха „старите седесари“, излезли на протестите и в медиите, които направиха възстановка на 1990 г. Остава скрит критичният въпрос къде е границата между олигархия и едър капитал по принцип; защо Иво Прокопиев или Огнян Донев от КРИБ, които също превръщат икономическа власт в политическа, са „правилни“ капиталисти, а не олигарси[4]. За свързването на „олигархията“ с БСП помага внушението, че тя е продукт на Държавна Сигурност, тоест, това са пак „червени боклуци“.

Накратко, в представянето на протестите „Старата гвардия“ на дясното изигра важна роля, „предаде факела“ към ново дясно обяснение. Освен, че „старите“ скандираха „Червени боклуци“, те осигуриха три важни инструмента за изграждане на смисловата линия, водеща до „дясно=демократично“. Първо, мисленето в „или-или“ категории. Второ, дефинирането на понятие чрез „анти-“ на друго, по-познато понятие. И трето, въвеждането на познатия и постоянен обяснител на несполуките на прехода – тайните и всепроникващи мрежи на ДС.

Любопитна операция е отхвърлянето на ГЕРБ като автентично дясно – както от новите в ДСБ, така и при „хората от улицата“ при Цв. Ризова. Защо ГЕРБ да не е дясно? Старите седесари казват, че имал връзки с БКП и Тодор Живков; новите десни го обвиняват в недемократичност. И двете нямат съществено значение по оста ляво-дясно. По логиката на миналото, някои от най-изявените десни коментатори трябва да са комунисти (Иван Кръстев, Евгений Дайнов, Деян Кюранов; а какво да кажем за председателя на КРИБ?). По другата логика, тази на леви/десни действия, демократичността няма отношение. Да припомним, че основният критерий за ляво-дясно е икономически – отношението към пазара и икономическото (не)равенство. Тук ГЕРБ е пълен десен отличник, както „Капитал“ смяташе в едни по-идеални времена, с една от най-консервативните политики в Европа, с Дянков и другите неолиберали, които Прокопиев и Ко. вложиха в екипа на ГЕРБ. Налагането на неолибералните рецепти никога не е изисквало задължително демокрация – точно обратното стана в Латинска Америка. Не всички народи са така фиксирани върху миналото си като нас, та да приемат доброволно „приватизация, дерегулация и орязване на социалните разходи“. Обявяването на ГЕРБ за неистинска дясна партия отново помага на асоциацията „дясно=демократично“.

Представянето на протестите от „Икономедия“ не само работи за разширяване на дясното, но и за специфично дефиниране на това дясно като либерално (в смисъла на „либерална демокрация“) и неолиберално (в смисъла на даване на предимство на пазара при регулиране на максимум обществени отношения). Както е типично за скритостта на доминиращата идеология, предлагат ни демокрация от определен тип като „нормалната“ или тази по подразбиране. Как е дефинирана тази демокрация? Ако отворим декларацията на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България[5] (КРИБ) за оставка на правителството, ще видим следното: „Фирмите – членове на КРИБ изповядват основни демократични ценности като правова държава, върховенство на закона, икономическа свобода и толерантност.“ Както виждаме, основното на демокрацията е спазването на законите, свободният пазар и толерантността. Трудно е да се каже какво общо има свободният пазар с демокрацията. От друга страна, липсват ценности като гражданското общество, справедливостта, човешкото развитие.

За запознатите с политическите теории обяснението е лесно – КРИБ разбира демокрацията като либерална (легална) демокрация[6], в която основната роля на държавата е налагането на законите, а пазарът (недемократичен инструмент) решава социалните и икономически въпроси на обществото. Този вариант на ограничена демокрация се базира на страха от диктатура на мнозинството (не-толерантност) или неограничена власт на държавата. В този вариант на демокрация няма много място за пряка демокрация. Вместо това, групи за натиск и просветени експерти правят политиките. „Проиграването“ на този модел в медиите виждаме в експертите, предлагащи Харта2013, вместо „хората от улицата“, които сякаш не формулират конструктивни искания. Самата идея, че 10-20000 души имат легитимност да променят вота на два милиона, е израз на либералната демокрация.

Смислова линия на потреблението и покупателната способност

Поставянето на демокрацията вдясно и влиберално има и друга логика, която е по-малко абстрактна и повече основана в прекия опит на протестиращите, в начина им на живот. Това е логиката на потреблението и покупателната способност. В случая се фокусирам върху тази група от протестиращите – професионалисти, „креативна класа“ в София – която е главен герой в „Икономедия“ – „красивите, интелигентните, плащащите сметки“. Начинът, по който идентичността на протеста и протестиращите беше оформена от „Икономедия“, го прави част от новото дясно. Защо тези хора ще бъдат новите десни?

Когато зареждам видео от протестите в offnews.bg ми излиза реклама на Nivea – козметика за мъже, завършваща с посланието “Всичко започва с теб“. Намирам за иронично колко пасва това с посланието на протеста; една от фейсбук хрумките на протеста беше линк със заглавие „Промяната в България зависи от този човек!“, който водеше към снимката на кликващия.

Стойността като покупателна способност. Когато се романтизира посочената от мен група, се използват качества, свързани с покупателната й способност. „Красивите“, донякъде в смисъл на потребяващите продукти за външния вид; „плащащите сметките си“. Участниците в „Лице в лице“ говореха за доходите си. Интересното е, че доходът се използва като измерител на приноса за обществото. А всъщност, връзката между двете е слаба в едно несправедливо или глупаво общество. Така например, три от професиите на участниците в предаването бяха слабо допринасящи за доброто общество – ПР и клинични изпитания на лекарства[7] – несравними със сметкопроблемни професии като учител, социален работник или зеленчукопроизводител.

Свързването на стойността с покупателната способност легитимира исканията на протестиращите (които иначе са малцинство). В по-дълбок план, това разбиране е свързано с даването на предимство на свободния пазар, където точно покупателната способност определя властта при взимането на решения (за разлика от сферата на държавата, където в демокрация един човек е един глас).

Независимост. Групата се (само)описва и като „можещите“, „плащащите заплати“, успешните. Виждаме и (себе)описания на self-made men. Либералната демокрация и особено икономическото й измерение са привлекателни за успелите, защото кореспондират на естествен човешки стремеж към себеуважение: „Аз успях сам. Значи, зависи от индивида, а не от структурите. Значи, държавата не трябва да дундурка никого“. Независимостта отново е базирана на потреблението – тя значи, че можеш да си позволиш избор на пазара. На плоскостта на политиката, внушението е, че тази група е независима от „олигархията“ (заради покупателната си способност) и поради това гласът й е по-легитимен от този на зависимото мнозинство.

Управлението като услуга. Покупателната способност дава възможност на тази група хора да си купува много от елементите на добрия живот, недостъпни за мнозинството – добро образование (частни училища), сигурност и чистота (затворени комплекси), общности по интереси (интернет), себедефиниране (индустрия на външния вид) и т.н. Това отношение се прехвърля към държавата. „Плащащите данъци“ изискват от държавата да е доставчик на добро управление. Плащам – очаквам – изисквам рекламация. Демокрацията обаче не се свежда до взаимен фонд; тя не е пазар. Гражданите са участници, а не консуматори на управлението. Смисълът е във включването на всички гледни точки на живеещите заедно, а не в разпределянето на дялове според вноската. Данъците са ресурс, който отделяме, за да изпълним общите решения, а не такса за ползване на благо. Консуматорското отношение е необходимо условие за ограничената демокрация – оставете държавата на експертите.

Фрустрация. Това е раздразнението, което изпитваме когато желан обект, който вече преживяваме като удовлетворяващ, ни е отказан. Наистина потребителска емоция, пред щанда с шоколади или при отварянето на развален продукт. Протестът беше разказан като „революция на разума“ от „Икономедия“, където блогванията са под рубрика „Анализи“, но още преди него видяхме изблици на „бесните десни“. Удивително е как точно думата „бесен“ се появи от различни места[8] [9] [10] по отношение на новото правителство. Не виждам нищо лошо в емоцията (кипенето на възмутения разум); явно „разумът“ е бил разпознат като едно по-добро легитимиращо качество на протеста в „Икономедия“. Така или иначе, фокусът върху възмущението и емоцията (себесъзерцание) вместо обсъждането и целеполагането (действие) е съзвучно с потребителското отношение към политиката и в тактически план помага на протеста да не се разедини (идентичност вместо идеи).

Къде е проблемът?

Дори и да сте либерален демократ, вероятно ще се съгласите, че непрозрачността и неявността на новото дефиниране на дясното е проблем. Ако искаме добра политика, трябва да се стремим към политическа зрялост и осъзната ориентация на суверена, „хората“. Такава не личи от проучванията на протестите. Неявното икономедийно обясняване на протестите допринася за още объркване. Вместо да хвърляме идеи с различен цвят в коша за пране „новото дясно“, нека се запитаме „какво е дясно?“ и „какво е демократично?“. Преди да се обединим, нека се разграничим.

Друг голям проблем в описания процес е основата на либералното описание на ситуацията в България и решенията. „Олигархията“ постепенно се утвърди в либералните коментари като основен виновник за проблемите на България, включително бедността. Самоубийственият ни преход се дължи на „мафията“. Това обяснение е отчасти вярно, но картината му е много непълна. До голяма степен бедността и несправедливостта се дължат на пазарният фанатизъм, с който беше ликвидирано „наследството на комунизма“. Рецептата на неолиберализма: приватизацията на всяка цена, дерегулацията и орязването на социалните разходи не само в България, но и в Европа и САЩ водят до увеличаване на бедността, несправедливостта и концентрацията на власт.

Новото в случая е това, за което пише още преди протестите Евгений Дайнов, цитирайки късния (поправен) Милтън Фридман: приватизацията не стига, трябва и върховенство на закона. И КРИБ (вж. ценности на демокрацията № 1 и 2), и протестите („за морал в политиката“), и експертите („Харта2013“) въздигат правовата държава като главна нова цел на българския преход. Четвъртото прераждане на десните решения, след 1991, 1997, 2009 – които досега бяха главно икономически, сега вече, във версия 4.0, ще включват и морален/правов елемент. Пазарът се оказа недостатъчен. Антикомунизмът се оказа недемократичен.

Проблемът е, че либералните решения, дори и с приставката „върховенство на закона“, не водят до повече демокрация. Защото важно е не само законът да се спазва, но и какъв е законът. Виждаме, че и в САЩ, и в ЕС, където правовата държава е добре установена, законът се променя в полза на големия капитал. Либералните демократи съзнателно или не представят илюзията (лъжата?), че политиката и икономиката са разделени, и че недемократичната власт на пазара няма да се прехвърли в политиката, където по принцип работи демокрацията.

Как се смалява демокрацията? Най-невинната тенденция, видна в слогана за повече морал, е че се възлагат надежди на морални индивиди или добри закони да осигурят правова държава. Това кореспондира с индивидуалистичните обяснения на новите десни (вж. секция „Независимост“ по-горе) – сменяме Отвратителните с Моралните. Това са фалшиви решения. Устойчивото решение е повече, по-широка и по-пряка демокрация. С такъв контрол политиците (и законите!) и ще бъдат морални.

Оттеглянето на държавата от социалната и икономическата сфера означава оттегляне на демократичните решения и контрол от все повече обществени сфери. Дебатът за ГМО в Европа е пример за това: свободната търговия не позволява на гражданите, дори при огромно мнозинство, да наложат решение относно храната си. Успоредно на оттеглянето на държавата от тези сфери, тя засилва репресивните си функциите по налагане на закона и наказанията[11] – тя става строг гарант на социалния мир в новото пазарно общество на несправедливост и конфликти, често преследвайки гражданите, които се противопоставят на корпоратокрацията. Превръщането на САЩ в затворническа[12] и полицейска държава е пример за такава промяна на ролята на държавата. В крайна сметка, двете тенденции – на оттегляне и засилване – действат против демокрацията, а либералната демокрация, поради ограничеността си, е неусетен преход към демокрация в отделно взета глава.

Истинският проблем на дясното е как да бъде демократично; как да примири икономическото с политическото си решение.

Какво ще стане?

На първо място, служебно или експертно правителство не означава неутрално правителство. Предвид връзките на Президента с „Икономедия“ и опита от служебното му правителство, това би било правителство на доминиращата идеология. Добре е това да е ясно.

Второ, партиите, които гравитират към „Реформаторския блок“ или „новото демократично“, е добре да си дадат сметка не само за това, което ги събира по отношение на върховенството на закона, но и за това, което ще ги раздели по отношение съдържанието на закона. Този блок не само ще рестартира системата, но и ще трябва да прави политики. Той не може да е СДС от 1990, когато зелени, розови, жълти, сини и кафенеещи се събраха за Велико Народно събрание. Новият блок, ако е обединен само на принципа на демократичност, може да работи само по рамката на демокрацията (а дори по това ще е трудно – каква демокрация точно?). Той няма да може да прилага политики, където дилемите на дясното и лявото (по отношение на пазара) са критични.

Трето, това ново дясно трудно би било водеща политическа алтернатива. Поради крайнодесния ни преход, социалната база на една либерална дясна формация е много тясна. Сравнението с Турция е неуместно: там десетилетия активна държавна политика в икономиката и образованието създадоха цяло и многобройно поколение от образовани и продуктивни хора. Дори и с описаното тук „улавяне“ на една социална група, новото дясно не може да дойде на власт. Кой ще масовизира дясното?

Тук идва отново ролята на „Народната партия“, на народното дясно, ГЕРБ. Помним, че Бойко Борисов беше „новата надежда на дясното“ за „Икономедия“, ДСБ, Евгений Дайнов и пр. Борисов има талантът да убеждава хората да гласуват против икономическите си интереси. „Човек от народа“, който може да обясни с осезаеми думи защо стягането на коланите е нещо добро, вкл. за бедните. Това е човек, който може умело да използва страхове – туркофобия, русофобия, хомофобия, без да прекрачва „червената линия“. И докато новото дясно може да се конкурира с Борисов за русофобския вот, за което допринесе и фрейминга на протестите, то другите две „страхувания“ са му забранени. В условията на масово недоволство от политиките на остеритет в Европа, дясното няма традиционните си аргументи и Берлускони и Борисов са новите му надежди.

Вероятно новата десница разбира, или ще разбере това. Ако Борисов не влезе в затвора (Берлускони прекара добре двайсетина години в политиката с обвинения), той ще й бъде необходим. Първият експеримент с Борисов като тяло на дясното пропадна. Възможен ли е рестарт? Може би „бясът“ от нова изборна победа на БСП ще обедини либералното и народното дясно – но „мечтаенето“ може да се превърне в кошмар.

 

© 2013 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.