// вие четете...

Учене

Люлкоскачане

Кога изчезва млякото около устата и как ни храни алма матер

(Това е игра, която играем в нашите детски години – които може да са целият ни живот; спортна дисциплина, по-дълга от маратон и по-скъпа от регата. Това е един сценарий за нас, писан не от нас – как пролюляваме живота си с лъжичка в уста и песен за приспиване).

Първо е утробата. После семейството. После училището. После университетът. После работодателят, комуналните услуги и държавата. Накрая пак семейството. Да поговорим с празна уста за това как институциите – формални и неформални – ни помагат да станем личности, т.е. независими от тях. Институциите имат склонност да ни правят зависими – от това зависи тяхното съществуване. В начините, по които го правят, има удивителни подобия, които ще опитаме да разпознаем.

Тук ще изследвам само университета като институция – защото все още го чувствам близко до себе си и защото той е скъсващото звено, анти-институцията, която има мисия да освободи личностите. Нормално и естествено е детето да е зависимо от родителите си или ограничено в изборите си в училище. Но в университета по биологични, социални и правни причини човек трябва да реши най-важната си жизнена задача – да стане психически, битово и материално независим. Да открие своя собствен път. Как университетът помага за това и как се проваля?

За-висящото живеене и люлеене

Да започнем с това как човек влиза в университета. Още в този въпрос виждаме първия проблем. В България влизането в университет е въпрос повече на класиране, отколкото на избор. Много малко са възможностите да избереш между два или повече сходни като профил, качество, цена и местоположение университети. Предлагането на висше образование е един пъзел от малки и големи монополи. Колко души реално са се замисляли къде да учат след като са положили успешно всички изпити? Нашите предпочитания са подредени в класация и избираме най-доброто, до което сме успели да стигнем на поредното класиране. Впрочем самите условия за кандидатстване намаляват възможността за избор поради съвпадащи изпити и административни бариери, свързани с това къде ти е оригиналът на дипломата и какво ли още не.

Влизането в университета е по-скоро конкурс, а не избор. Още на входа индивидът е “оценен” – дали е достоен кандидат за институцията. Към нея се измества центърът на тежестта. Езикът на кандидатстудентския справочник е монополен език – той описва институцията от гледна точка на самата нея, на нейното самомнение, а не на нуждите на клиента. Влизането в университета е почти необратимо, съдбовно събитие, което променя целия живот и създава разликата между амбициозния растеж и глухата безпътица. Животът на личността започва с оценката от кандидатстудентския изпит. Достатъчно добър ли си за алма матер? Достатъчно добър ли си, за да успееш?

Има някаква шеговита аналогия на това отношение с честата констатация, че човек не избира родителите си. Доколко студентът избира своята алма матер[1]?

Тази липса на избор и на алтернативи често се втрива в носа на по-претенциозните студенти с репликата (обикновено произнасяна от раздразнена секретарка или професор): “Като не ви харесва, учете другаде!” Разбира се, това е много правдива препоръка, сравнима с майчинското “Ако не ме слушаш, ще те оставя тук!” След нея не следва избор на нов родител или университет, следва следване.

Както в повечето човешки семейства, и в университета, и в училище са в сила условия за одобрение и приемане. Това е една от важните теми в психотерапията. Голяма част от неспособността да сме щастливи идва от възпитаната (научена) нужда от одобрението на другите, заради което вършим неща, които не са ни приятни или се въздържаме от желани от нас неща, които биха предизвикали неодобрение. Терапевтичната теория казва, че в такъв случай нашето идеално “Аз” е потиснало нашето истинско “Аз”. Фразата “Ако не слушаш, няма да те обичам” е класически пример за възпитаването на стремеж към одобрение.

Както в училище, така и в университета, оценките се прехвърлят от ученето на конкретно съдържание към личността на учещия. Студентът със слаби оценки е “мързелив”, “несериозен”, недостоен за алма матер. Няма никакво значение дали предметите са интересни за него, дали са му приоритет, дали му допада начинът на преподаване. Много е любопитно, че това отношение важи и за преподавателите – техният успех, тяхната тежест зависят от одобрението на другите преподаватели, като стремежът към одобрение и валидността на оценката се развива нагоре по веригата – асистенти, доценти, професори. Една академична система без световно разпознаваеми успехи е една пирамида, в която ти определяш ценността на тези под теб, а твоята ценност се определя от тези отгоре – точно като в армията. Както и в семейството, силните са пленници на същите проблеми, както и по-слабите.

Още един израз на тази зависимост – липсата на алтернатива и избор важи и за преподавателите. Те не могат да отидат в друг университет, ако не са съгласни с културата или отношенията в институцията.[2] За да станеш и останеш преподавател в алма матер, трябва да извървиш целия път на компромиси, подчинение и сервилност – чиракуване, за да израснеш от докторант в асистент, доцент и професор, на всеки етап оценяван от съвещания на “майсторите” и “посвещаван” в тайните на майсторството. По този начин, “майсторите” са всъщност ядосани на себе си, страхуващи се от спонтанността, бдителни, втвърдени хора, които просто четат на глас едни текстове два часа дневно и целият им авторитет идва от фикцията на институцията, която им дава статут, роля, титла и публика. Тези преподаватели завиждат на студентите си – за младостта им, за свободата им, за възможността да имат друго развитие. Стаеният гняв към себе си като че ли се изразява в нетърпимост към свободата на учене на студентите – като майката, която иска дъщеря й да страда като нея самата.

Оценката от университета има аналог в послушанието, изисквано от децата. “Бъди послушно дете!”, казват родителите и бабите. (По-трагично е възклицанието: “А беше такова послушно дете!”, което може би трябва да започва с “Понеже”, вместо с “А”). Да имаш шестица в книжката означава следното – ти си изпълнил всички изисквания на преподавателя и институцията. Прекарвал си два часа седмично в слушане на три страници текст; приел си безропотно всички неспазени уговорки на преподавателя; научил си наизуст и си възпроизвел максимално дословно стотици и хиляди факти, няколко от които някога ще ползваш; приел си за истина неща, които са спорни и може би са с 30-годишна давност; приел си външна оценка за работата си, която може да няма нищо общо с реалността; редил си се на опашки за плащане и заверяване на книжката в удобно за институцията време. Браво. Това е да си послушно дете. Да си изпълнил изискванията. “Бъди послушен!” – както в семейството, така и в институцията значи: “Не ни занимавай!” Не ни интересува какъв ти е проблемът, защо си нервен, от какво имаш нужда.

Алма матер продължава семейната традиция с класическата схема на научаването на правилата. Ученето на правила е основна линия в развитието на личността. Обикновено тя минава през: налагане на правила чрез страх от наказания без обяснение; през осъзнаване на взаимоизгодния “социален договор” за спазване на правила между хората; до автономно разбиране и тълкуване на правилата, в което определящ е вътрешният императив на зрялата личност. Правилата дават сигурност и идентичност, основа за действие в света и изграждане на собствени правила. Какво се случва в университета? Авторитарно налагане на правила без обсъждане. Студентите нямат почти никакъв глас в управлението и определянето на правилата. Много често правилата са всъщност заповеди на ректора или декана. Още по-лошо е, когато вместо писани правила има устни разпореждания, често разбирани постфактум. Истина е това, което каже секретарката. Студентът няма договор за образование с университета. На общежитие те настаняват със заповед, не с договор за наем. Всичко това прави студента обект на отношения, зависещ от настроението на олимпийско безотговорни авторитети.

Но има нещо още по-лошо. Неспазването на правилата всъщност не води до предвиденото наказание. С хленчене и играене на ролята “послушно и скромно момче/момиче, направило грешка”, можеш да се измъкнеш с дължимото мъмрене. Да признаеш, че не си достатъчно добър. Ако закъснееш със срока, ще се примолиш на секретарката. Ако преписваш (израз на отчаян страх от неуспеха) – молба до декана. Какво научават новопостъпилите граждани и личности: няма правила, ако има, те са устни, а ако ги нарушиш – винаги има начин да се измъкнеш с малко хленчене и цупене с правилния човек.

Още една семейна класика за правилата, избиваща като обрив в университета, е двуличието (непостоянството) в правенето и казването. Родителите казват едно, а правят друго. Казват „Не лъжи“, а лъжат. Казват на децата, че пушенето е лошо за здравето, а самите те пушат.[3] Детето не може да постави под въпрос това разминаване. Това създава объркване и недоверие към правилата, невъзможност да приемеш нещо за валидно. Представете си преподавател, който чете лекции по Психология на личността, но не се отнася с уважение към студентите си. Представете си преподавател, който разяснява ползите от демокрацията и не отговаря на въпроси. Резултатът от това учене е излизане от университета без убеденост в знанието и без ангажимент към определени ценности, т.е. с по-малко автономност.

Университетът ревностно ритуализира и детското вярване «Мама знае най-добре». Университетът е хранилището на истината, бастионът на вечните ценности в този измамлив и непостоянен свят. Лекциите са тайнства, в които авторитетите ex catedra предават истините на новопосветените. Преподавателите не само държат истината, но катедрата от преподаватели държи понятието за науката в своя университет и това как тя се преподава. Катедра “Психология” решава какво съдържа психологията в България и как ще се учи тя. Ние знаем най-добре какво е най-добро за вас. “Пациентите не казват на лекарите как да бъдат лекувани”.[4] Позицията експерт – пациент е най-осакатяващата психологически позиция. Тя научава студента, че той не познава себе си, че не може да реши сам какво да прави и че има нужда от външен авторитет да го води. Това е позицията на болестта, диагнозата и рецептата. Това създава още една пагубна (детска) илюзия: “Ако правя това, което ми казват, всичко ще бъде наред”. Малко по-късно ще видим ефекта от това упование.

Университетът често се характеризира с метафората “кули от слонова кост”. Академичното мислене е дълбоко пронизано от една параноя: за лошия свят там, отвъд белите стени. По това институцията прилича на утроба. Хората вътре не знаят какво всъщност има отвън, в реалността, долавят сенки и движения, които не разпознават. Затова е изкуственият конфликт теория и практика в нашите университети. Теорията е животът в стерилна среда, взирането в собствения пъп. Затова образованието се усеща като подготовка за живота, а не за част от живота. В университета нещата се правят наужким, упражняват се. Студентството се възприема като “най-хубавите години” на “живеене”, период извън времето, без страх от бъдещето. Твърде често в учебните програми няма предвидени стажове, защото само месец в реална работна среда разбива на хиляди парчета стъклото на парника и студентите виждат, че авторитетите са просто хора, които нямат способността наистина да правят – затова само говорят за нещата. Така преподавателското популистко клише към студентите “Ние сме тук заради вас“придобива доста зловещ смисъл.

Затворената група, липсата на правила и безпристрастно лидерство, ниската самооценка и силната тревога от “света отвън” раждат ефекта на груповото мислене. За него са характерни чувството за морално превъзходство (“елита на нацията”, “острова на културата в обществото на чалгата”), илюзията за неуязвимост, рационализацията и стереотипното мислене на проблемите, автоцензурата, натискът върху несъгласието, илюзията за единодушие. “Ние сме добри, (защото) те са лоши”. Груповото мислене е път към катастрофа[5], стъкленица на лудостта, която изглежда нормална, гледана отвътре. В такава група личността развива неадекватно мислене, валидно само в рамките на групата – и по този начин развива и зависимост от нея.

Ефекти от люлеенето

Разбира се, животът в люлка всъщност има своите привлекателни страни. Казват, че и от утробата бебето излиза против волята си. Илюзията за сигурност, безгрижното безвремие, предпазването от поемане на отговорност, чувството, че се грижат за теб – в крайна сметка, да бъдеш дете е така хубаво.

Какво обаче се случва в крайна сметка? Какво става след завършването на университета? Колкото повече време стои бебето в утробата, толкова по-голяма и твърда става главата му, и толкова по-трудно излизането. Мозъците на студентите са пълни със знания, но правещите им ръце са атрофирали. Грубичката ми аналогия изразява нуждата от по-дълъг (и скъп) период на учене и пренаучаване за работа в реални условия. Още една груба аналогия – нещо подобно се получава и в отношенията ни с други институции. Спират ни водата, пускат ни парното – доста подобно на безпомощното състояние, в което някакъв неясен голям неконтролируем обект ни пъха в устата кърма.

Често първокурсници или кандидат-студенти ме питат: Признава ли се дипломата от университета Х? Ами, зависи от кого. От работодателя? Ученето в университета със сигурност има полза за едно нещо – за още учене в университет. Дипломата обикновено е нужна най-вече за кандидатстване за следващата диплома. Залюляването служи само за скачане в следващата люлка.

Преходът към професията често е стресиращ поради “подготовката за живота” в алма матер. Ако студентите продължат към професията си със същото люлкоскачане, те ще подходят към намирането на работа по доста странен начин. Първо, няма да знаят какво точно искат и какво умеят, тъй като няма да са развили себепознание и избор на себереализация. Няма да знаят на какви ценности държат в труда. Заради това мотивацията им ще е свързана основно с пари и сигурност. Ще разчитат на предложенията и изискванията на работодателя, ще “кандидатстват” по обява (освен ако не могат да се регистрират в някоя база данни и да чакат да им се обадят), ще “се представят добре” на интервю и ще тръпнат дали са “одобрени”.

Външната оценка и стремежът към одобрение отвън създават един специфичен механизъм на мотивация за работа и за полагане на усилия – страха от неуспех (вместо стремежа към успех). Мотивираните от страх от неуспеха хора са прилежни, точни, съвестни, същевременно изпитват тревога и стрес, не изпробват нови подходи, трудно действат в непознати ситуации, не са устойчиви при неуспех. Проверката на знанията чрез изпити създава нагласа, че оценяването на постигнатото и на компетенциите е нещо опасно, критично, стресиращо. Че прилагането на знанието – което всъщност е продуктивният труд – е нещо застрашително.

Илюзията, че всичко ще е наред, ако правиш това, което искат от теб, парализира мисленето в ситуации с голяма несигурност. Реалността всъщност е по-силна от институцията. Твърде често се оказва, че проблемът на институцията си ти и тя се освобождава от теб, който винаги си бил прилежен. “Мамо, аз днес толкова слушах, а ти закъсня!”

И накрая, авторитарният патерналистичен стил на отношения в университета се разпространява като шарка и в работата. В много от нашите компании и организации не вярват в консенсуса, сътрудничеството, лидерството. Очакват ясни указания, подчинение и изпълнение. Характерни за този маниер на работа са кампанийността, конфликтите и стресът. Отношенията между служителите в авторитарна култура са конкурентни, бдителни, конфликтни. Години са необходими за промяна на нагласите на хората в посоката на екипността, изслушването, позитивното мислене и стремежа към консенсус.

Разбира се, всичко това е и въпрос на избор и личен стил. Много хора избират кариера в държавната администрация или армията, с което си гарантират един спокоен и приспивен остатък от живота. Но ще поговорим още малко за алтернативите, които студентът може да избере.

Алтернативи

Както виждате от текста до момента, един от ефектите от академичната зависимост е негативното мислене. Да се освободим от него. Личностно-развиващи образователни системи има вече от доста време по света. [6] Приблизително от 60-те години на 20-ти век, първоначално в САЩ и Великобритания, после и в Европа, започва да се развива образованието за възрастни. Може да се каже, че реформите във висшето образование се дължат на факторите на: ученето през целия живот като обществено движение; пазарната ориентация на образователните институции – публични и частни; хуманистичната и конструктивистката вълна в социалните науки. Разбира се, всички тези тенденции тепърва ще се прилагат в България, с нормалните грешки на адаптацията. Но и в момента вече виждаме, че в средното образования личността на ученика е първата и основна ценност.[7] В последните години промени протичат и в университетите – повече приемни изпити, по-голяма гъвкавост, повече практики и стажове, въвеждане на кредитната система и т.н. Много от тези реформи са чудовищно деформирани с цел старите механизми да се сложат в нова еврокутия. Съпротивата е от страна на най-важния фактор – човешкият ресурс на университетите активно и пасивно се съпротивлява на промени в последния момент (преди пенсия). В случая промяната се осъществява по т.нар. инженерна стратегия – промените в средата (европейска конкуренция, демографска криза) предизвикват промяна в поведението на хората.

Как обаче отделният студент може да се развива в неблагоприятните условия на една компулсивно кърмеща институция? Като начало, осъзнаването на алтернативите вече е успех, счупване на похлупака на мисленето. Силата в крайна сметка винаги е у индивида. Първата стъпка е смяната на гледната точка – да я наречем себе-центриране. Тоест, приемане на иначе очевидния факт, че само аз мога знам своите нужди и своите качества; да се погрижа за своите интереси; да нося отговорност за своята реализация. Също, разширяване на хоризонта – образованието е част от живота и то трябва да бъде използвано като ресурс, а не на него да се подчинят 4-5 години от живота ми. През цялото време в университета институцията се опитва да прокарва своите приоритети и да обучава според своето удобство и разбиране. Да положим същата ангажираност към своите интереси. Цялата обучителна структура – цели, методи, оценяване, време, условия – може да се “преведе” на езика на учещия и да се обърне с лицето нагоре към него. Например: студентът първо описва своите учебни цели – какви компетенции, знания, умения иска да придобие с оглед на желаната кариера, и след това да оценява целите и съдържанието на всеки предмет спрямо своите цели. Или да постави собствени индикатори за успех, за учене, и да се самооценява според тях, като изхвърли оценката от изпитите от приоритетите си. Или да направи собствен план за учене, в който лекциите са само един елемент (наред с четене, социален живот, работа и т.н.) – и да престане да посещава нерентабилните като време/резултат занимания.

Друга добра тактика, особено за хуманитарните специалности, е ученето от процеса, вместо ученето на съдържание. Студентите могат да научат много от наблюдението и осмислянето на това как протича ученето, какви са зависимостите, какво работи и какво не в отношенията; да развият чувствителност към противоречията между правене и говорене, към собствените реакции, към културата на една общност. Всъщност, тези теми присъстват във всички социални и хуманитарни професии и университетът е чудесен казус за изследване и опитно поле.

Едно много важно качество, което студентите могат да развият в университета, е т.нар. резилиънс, устойчивост. Този термин е въведен от Виктор Франкъл, оцелял в лагерите на смъртта през Втората световна война, за да опише нагласата на хората, които в тежки условия не губят смисъла за живот и затова оцеляват. Резилиънс е научаемата способност да се възстановяваш в трудни условия. Това качество е изключително ценено на работното място, защото почти всяка работа днес протича в условията на постоянна промяна, несигурност, стрес. Характеристики на устойчивите хора са увереността в себе си, личното посвещение, гъвкавостта, организираността, решаването на проблеми, уменията за общуване и проактивността. Това са умения, които университетът може да помогне да развием – ако само престанем да мислим за ученето като лекции.

В чисто психологически план, за да развие студентът своята независимост като личност, той трябва да се държи като такава. Поведението на възрастен е най-добрата тактика спрямо инфантилизиращите провокации на институцията. Това ще рече, разумно и рационално, “зряло” поведение, изоставяне на чувства като вина и гняв, задаване на въпроси, даване на обратна връзка. Примери: 1) Секретарката е влязла в обичайно детско цупене (или дори крещене). Типична реакция: срам ме е и се чувствам виновен, искам да се реванширам. Възрастна реакция: “Чувствате се ядосана?” или “Какви са правилата в такава ситуация?” 2) Преподавател подхвърля ехидно: “Нищо няма да излезе от вас”. Типична реакция – страх, опит за омилостивяване – това показва, че и вие си мислите така и затова разбирате намека. Възрастна реакция: “Имате предвид, че никой в тази зала няма да намери работа ли?” или просто “Какво имате предвид?” (Оставям настрана, че в провокацията се съдържа отново бъдеще време на реализация, когато нещо “излиза”). Неадекватното лично отношение на служител (инфантилно или родителско) се сблъска с адекватен възрастен отговор – и вие сте свободни.

Тук правя разлика между освобождаването и бунта на детето. Когато детето се съпротивлява, прави напук на правилата на родителите, това е “антисценарий”[8] – сценарий, обратен на родителския, а не свобода. Поради това, съпротива чрез нарушаване на правилата (ходене гол на лекции или писане на обиди по стените), всъщност е зависимост от институцията с обратна проява, антисценарий на институционалния сценарий, а не свобода. Свободата на възрастния човек, на личността, е свобода от сценария изобщо.

Много важно условие за пълноценното учене е изграждането на общност с колегите. Особено в хуманитарните науки, ученето не може да протича без дискусия на различни гледни точки, а голяма част от знанието всъщност се създава в обсъждането. Основният резултат от хуманитарното образование е личното посвещение – съзнателният избор на ценности и нагласи от личността – а това става в демократична и дискусионна среда. Другият ефект на общността е силата на преговаряне – като общност студентите имат много по-големи възможности да променят институционалния начин на обучение.

В крайна сметка, независимостта е свързана със загуба. С разделяне с определени илюзии, сигурност, навици, връзки. Това е труден процес. Приемането на несигурността и поемането на отговорността за себе си в света е най-важната промяна в нагласите на студента.

Ръката, която люлее люлката

Тук използвахме доста смели аналогии между доста различни ситуации – семейство, училище, университет, работа и дори утроба. Какво всъщност е общото, защо се създава и приема отношението на зависимост? Мисля, че метафората с утробата е много красноречива и много проста и може да ни даде прозрения и за сложните структури като университета.

На първо място е неравностойното и еднопосочно общуване – зависимост има, когато едната страна обективно или възприето е по-слаба, по-безпомощна – като детето в утробата или в семейството и т.н. Еднопосочността е свързана с невъзможността да установиш контакт и да имаш влияние. Хвалим «послушното» дете, но нямаме дума за «поговорно», нали? Когато връзката е еднопосочна към нас, ние оставаме с впечатлението, че от другата страна изобщо не се интересуват от нас – каквото и да кажем, каквото и да направим, няма ефект. Това създава чувство за малоценност, дори за нищожност.

Кампанийността също е характерна за отношенията институция – личност. Мислейки за престоя в утробата, училище или университета като за нещо временно, нещо подготвящо, нещо кампанийно, нещо, което да се избута (роди?), ние не полагаме усилия да го живеем качествено и сме готови на компромиси.

И накрая – зависимостта се създава и в отношенията лице – личност. Когато от едната страна има нещо, което не познаваме, нещо безлично – утроба, гръд, Училище, Университет, Държава, Топлофикация – а от другата – човек със свои емоции, страхове, нужди, надежди, това е едно изначално неравностойно положение. Аз съм сам, а от другата страна е нещо голямо, сложно, непознато; и нещо, за което аз съм просто поредната бройка. Добрите семейства, в които се общува, в които има искрен интерес и уважение към другия, могат да развият чувство за равнопоставеност и ценност у индивида[9]. Институциите, които работят за клиентите си, или дори с клиентите си, предлагат «персонализирано обслужване». Една ръка на приятел помага за излизането от люлката.


[1] Alma mater (лат.) – майка-хранителка. Използвало се е и за Майката-Богиня в Рим и за Дева Мария

[2] Тук изключението са Софийският университет и Нов български университет. Много разочаровани преподаватели от СУ през годините отиват в НБУ.

[3] Томас Харис, “Аз съм добър, ти си добър”

[4] Професор Павел Александров към студентите по психология по повод техните искания за промени в обучението.

[5] Заливът на прасетата, катастрофата на “Чалънджър” и екипът на Джордж У. Буш са известни примери за групово мислене.

[6] Ще прескоча сократическите и дзен-будистки школи.

[7] Национална програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка (2006 – 2015 Г.), МОН

[8] Ерик Бърн, “What Do You Say After You Say Hello”

[9] Основен принцип при похищенията е да се запознаеш и да установиш общуване с похитителите – така намалява вероятността да те убият.

***

Статията е публикувана в diploma.bg

Коментари

22 comments for “Люлкоскачане”

  1. Изключително ми хареса този постинг, бих се подписала под по-голямата част от него, дори смятам да го линкна в блога си и да призова студентите си да го прочетат.

    Може би защото, от една страна, съм социолог, от друга, лично съм си блъскала главата в опити да променя системата, съм склонна да гледам леко с резерви на заключителната част на публикацията. Първо, трудно е за студенти, които цял живот са възпитавани в незрялост, да реагират зряло. Второ, дори когато студенти (или преподаватели) направят това, се сблъскват с отмъстителните възможности на образователната система, а те се оказват огромни и многолики. На преподавател могат да съсипят живота, да спъват професионалното му развитие и да го принудят да напусне, на студент – примерно, да го порежат на държавен изпит.

    Така че не мисля, че всичко зависи до психическите възможности за справяне на личността. Защото, за да ние такова образованието, това е въпрос и на държавна политика, и на културни особености. Второто се променя по-трудно, но не и невъзможно. А първото, мисля, може да се промени най-вече посредством натиск от международни институции, понеже на много равнища в системата има такива, които нямат сметка от реална реформа и такива, които използват „реформите“ за лични цели и по лично усмотрение.

    Но е вярно, че образованието в България – и висшето, и средното, е осакатяване на личността и на студентите, и на преподавателите.

    Коментар от: Светла | март 14, 2009, 9:58
  2. Naistina mnogo dobra statiq na bolna tema.

    Za diskusiite – az ucha sociologiq i psihologiq v kolej v usa, i po sociologiq diskusiite sa 95% ot chasa i golqma chast ot svobodnoto vreme – uchitelite sa vinagi aktivni izvyn staqta i ti davat vyzmojnost da se angajirash. Po psihologiq diskusiqta e pone v 50% ot chasovete, a izvyn klas uchim i se razvivame v istinskiq smisyl – chasovete sa samo za dobavka i polirane, nqkak si chereshkata na tortata

    izv za latinicata

    Коментар от: dodo | март 14, 2009, 13:43
  3. Ники, добре дошъл в блог средите и успех ти желая!

    Коментар от: martinangelov | март 14, 2009, 14:43
  4. Оп пардон, объркал съм се, просто за пръв път попадам на блога ти и помислих, че е нов. Аз съм на Валя приятеля ако се сещаш. Изтрий ги и двата коментара 🙂

    Коментар от: martinangelov | март 14, 2009, 14:48
  5. чуден текст, пишеш супер интелигентно. всъщност това е най-интелигентния десен блог, който съм чела на български.
    много ми харесва как описваш институцията на университета и я сравняваш с авторитарното мислене, които ни набиват в семейството.

    само един проблем имам с текста: осъзнаваш ли, че ако се подчини образованието тотално на пазара, специалностите които правят такива умни хора като тебе ще изчезнат? никой няма нужда от критично мислещи социолози, психолози, антрополози, историци и т.н. освен разбира се, ако са като теб и философизират и легитимират както ти правиш, неолибералните императиви.

    и друг въпрос: наистина ли вярваш, че всичко зависи от личността и всичко се върти около нея? напълно автономни ли сме като индивиди? да, в някакъв смисъл тачър е права – „няма общество,“ защото „обществото“ е абстракция, но в същото време не е, защото какво като гледаме на себе си само като индивиди? пак пропускаме влиянието, което оказваме един на друг.

    Коментар от: evrovizija je turbo folk | март 14, 2009, 16:52
  6. Ето затова мразя коментарите в блоговете. Винаги всички казват, че са напълно съгласни с автора, но неминуемо след това започват да защитават пълната противоположност на казаното.

    Позволи ми да се съглася с мнението ти, Николай. Вярвам, че сто процента от казаното е вярно. Самият аз следвам същите принципи и съм убеден, че възприемането на изложените идеи е не само сигурен начин да се повиши качеството и релевантността на българското образование, но и единственият истински начин „да се оправим“,

    Коментар от: Михаил Минков | март 14, 2009, 21:43
  7. Здравейте и благодаря за коментарите! Толкова мнения и реакции ме карат да осъзная отговорността на диалога, който почвам да водя – блогването не е монолог и това е хубаво, нали?
    Светла, благодаря за положителния отзив и за препратката в твоя блог. Надявам се, ако някой от студентите ти прочете статията, да се поспре и замисли за ситуацията си и за възможностите си. Усещам у теб, кажи ми дали греша, един гняв към нередностите в образователната система, който и на мен ми е твърде познат от годините, в които се опитвах (с малки успехи) да променям институцията. Сега работя със студентите и се чувствам удовлетворен от това, което си даваме взаимно. Както и да е. Оптимизмът ми за това, че човек може да се развие и при неблагоприятни условия, е свързан първо, с това, че все пак много, може би повечето млади специалисти, ако попаднат в добра компания бързо развиват по-различни нагласи, понякога дори силно индивидуалистични и егоцентрични (особено при мъжете). Второто е една моя нагласа, възглед, че всеки човек има у себе си вроден потенциал и стремеж към развитие, който напира да се изяви. Тази тенденция е толкова силна, че хората оцеляват и при зверски условия. Но и в обикновени обстоятелства – ние все пак се справяме. Ти например явно успяваш да водиш диалог със студентите, да се развиваш в институцията. Надеждата ми е, че при освобождаване от незабележимите бариери – вярвания, навици, инерция – студентите разгръщат своя потенциал. Моята дейност, с такива статии и с други действия, е точно едно намигване, едно щракване, един глупав въпрос, с които някой да погледне по нов начин на нещо. 🙂

    Додо, аз познавам от книги и от лични контакти американската образователна система. Благодаря ти за споделянето на твоя пряк опит. Изразяваш и моите мисли с фразата за полирането. Чудех се каква метафора да дам на колегите в началото на учебната година. Мислех си за пиратския остров Тортуга. 🙂 Събирайте знания, кръстосвайки по океана, и се отбивайте в университета за подреждане, споделяне и харчене.

    Бай далай, благодаря ти за ентусиазиараната реакция. (В скоба: Не се бях замислял за това дали блогът ми е десен или ляв. Пиша някак си от лична позиция с психо-социо-окраска:)) Образованието и пазара – струва ми се очевидно, че пазарът сам по себе си не произвежда щастливо и справедливо общество. Либертарианската мисъл твърди, че това е, защото пазарът не е имал шанса да бъде оставен напълно свободен, за да произведе ред от стихията. От друга страна, либерализирането на пазара (а не либерализираният пазар) донесе огромни злоупотреби и разхищения на ресурси, обедняване и култура на отчуждение и нещастие. Казвам това, за да покажа, че нямам решение за или против пазара. Пазарът на образование и конкуренцията на него много подобриха висшето и продължаващото образование в САЩ. Къде е точната мяра? За мен въпросът пазар – индивид е много важен, но ще пиша по него в отделна статия. Сега само ще кажа, че понятието „клиент“ е много важно – какво влагаме в него.
    Личността и зависимостта – никой от нас не е автономен, освен някои случаи на психически разстройства. Напротив, човек е социално животно. 🙂 Аз вярвам, че не можеш да бъдеш щастлив сред нещастни хора. Също така, мисля, че човек разкрива напълно истинското си „аз“ в интимни, човешки отношения. Така че е добре да направим разграничение между „независима личност“ и „егоист“, „егоцентрик“, „свръхчовек“ и др. п. Не бях чувал мисълта на Тачър (недолюбвам я), но от това, което си написала, ми дойде една друга мисъл – не можеш да обичаш човечеството по принцип; обичай конкретни хора (перифраза по Достоевски). Мисля, че е много прав – по-лесно е да обичаш хората „по принцип“, отколкото да намериш нещо добро в човека, който те прережда например.

    Михаил, благодаря ти за увереността. Аз лично възприемам положително и сходните, и противоположните мнения. Радвам се, когато видя, че думите ми извикват реакция; а ако и аз отговоря, става общуване. 🙂 Съзнавам, че по социалните проблеми всеки има богат и индивидуален опит и нещо в него/нея прозвънява. Обикновено в диалозите всеки си намисля нещо и изчаква другия да свърши, за да си каже своето. Радвам се, когато надграждаме мненията си.

    Марто, благодаря! Поздрави за наградата! 🙂 Имаш ли нещо против да не изтривам коментарите ти? 🙂

    Коментар от: Николай | март 15, 2009, 0:15
  8. Бай Далай(ки), Николай скромничи. И не порачи да се оправдава срещу „далайското“ обвинение, че „философизира и легитимира неолибералните императиви“.
    (Това в кавичките хич не ми е ясно какво значи).
    Ама основното което знам е, че Николай стърчи като индивидуалност. И в живия живот индивидуално се легитимира.

    Коментар от: Алеко Константинов | март 15, 2009, 1:14
  9. Николай, здравей и ти благодаря за добронамерения и подробен отговор. Що се отнася до това, че изпитвам „гняв“, гневът си има контекст, който се развива на дълго и широко в блога ми (33 поста са това и май хиляди коментари, повечето от които доста неприятнички). Но все пак държа да уточня, че не гневът ме кара да кажа нещата, които твърдя, а по-скоро е последствие от желанието ми да следвам определени принципи и изпитването на последствията от това.

    За „вродения потенциал“ можем да спорим, ама аз все пак съм социолог и не ми се ще да се набърквам в твоята територия.

    И не съм съвсем съгласна с Бай Далай, че светът няма нужда от критично мислещи хуманитари – там, където има нещо като гражданско общество, от тях има полза, макар да са срещу статуквото. Дори чисто практическа (и финансово измерима) полза може да има.

    Затова съм съгласна с Николай за специалистите, които попадат „в добра компания“ (но защо повече мъжете – това не разбрах), само че в нашите университети такива условия за „добра компания“ много няма.

    Коментар от: Светла | март 15, 2009, 8:30
  10. Нека кажа още малко за вродения потенциал – имам предвид вродена (биологична) тенденция за развитие. Инстинкт за оцеляване, но и за развитие, за това утре да си по-добър, по-можещ от днес.
    А за мъжете – имам предвид, че мъжката роля е по-експанзивна, по-конкурираща се (и агресивна) и затова в компаниите мъжете по-бързо скъсват с навиците и пренаучават работните навици. Сред колегите ми от икономиката беше така.
    Алеко, прегръдка. 🙂

    Коментар от: Николай | март 15, 2009, 10:42
  11. Ето това ще го цитирам често:
    „За да станеш и останеш преподавател в алма матер, трябва да извървиш целия път на компромиси, подчинение и сервилност – чиракуване, за да израснеш от докторант в асистент, доцент и професор, на всеки етап оценяван от съвещания на “майсторите” и “посвещаван” в тайните на майсторството. По този начин, “майсторите” са всъщност ядосани на себе си, страхуващи се от спонтанността, бдителни, втвърдени хора, които просто четат на глас едни текстове два часа дневно и целият им авторитет идва от фикцията на институцията, която им дава статут, роля, титла и публика.“
    Виждал ли се съкратен хабилитиран учен? По-жалка картинка няма – тръгнах сега да я описвам, но все изтривах епитетите, понеже то наистина е неописуемо. А когато след някой и друг месец, съкратеният отново успее да се уреди за доцент – изведнъж настъпва пълно преобразяване за броени дни. Добре де – къде са били тези негови качества, през времето, когато не е имал този статут? Защо изведнъж трябва да започнеш да възприемаш червея като митичен герой, само защото е успял да си уреди един ламиниран лист формат А4 от ВАК?
    Освен сравненията, на които си наблегнал, мимоходом правиш и сравнение между академичните институции и армията – от пръв поглед тук приликата ми изглежда най-близка. Като такава една прилика не е задължително нещо лошо – консерватизмът на дадени обществено значими структури може да си има и добри страни – само че, при условия в нашите висши училища дилемата е – или се подчиняваш безпрекословно, безапелационно и без проява на ни най-малко съмнение (т.е., това подчинение трябва да е станало твоя същност – ако е само външно – рано или късно ще те усетят), или пътят към академична кариера вече за теб е затворен. Нагледах се край мен на еволюцията, която претърпяха колеги на моя възраст и по-малка – как лека полека у тях изчезваха всичките им човешки достойнства, в името на придвижването им нагоре по академичната йерархия. Мнозина, разбира се, напуснаха. Други пък се правят на улави и си работят някъде настрани, примирили се с това, че ще се пенсионират като главни асистенти (респ. – н.с.Іст.). В случая не осъждам никого – просто говоря. В академичните среди дори и истинско говорене няма – искаш ли да бъдеш уважаван в тях, трябва да усвоиш един много странен изказ, нещо такова – дето да звучи хем тежко, хем нищо да не казваш. Аз това така и не го усвоих. Май правилно ме пъдят.

    Коментар от: Андрей | март 15, 2009, 11:32
  12. А това за „мъжката роля“ също на природни специфики ли го отдаваш (внимавай, има феминистки в блогосферата, а и аз, като те чета, укрепвам феминисткото у себе си ;))

    Това за биологичната тенденция за развитие си мисля, че е типично модерна илюзия, от времето на Просвещението. Има цели епохи и култури, в които „развитието“ е абсурд. Тоест едно е чисто биологичното оцеляване, друго е развитие, мисля. Пример: предмодерният човек (типологично взето) произвежда толкова, колкото е способен да потребява. Модерният произвежда с цел печалба, тоест „развива“ производството.

    Коментар от: Светла | март 15, 2009, 12:44
  13. Здрасти пак Ники. Статията ти е чудесна, представяш много живо нещата и определено мнението ми се припокрива с твоето.

    Преди няколко седмици започнахме една инициатива за промени в нашия университет ВИАС. Идеята е да съберем максимален брой мнения и желания онлайн и да ги структурираме, след което да ги използваме извън Интернет http://provocad.com/?p=630

    Предполагам проблемите в повечето учебни заведения са сходни. В България има един кофти феномен – никаква приемственост на поколенията. Антични „светила на нАуката“ са се запънали на всички нива, за нищо на света не пускат кокала и изчакват, както ти казваш пенсията. Тъжно е, получават се нещо като запушени кръвоносни съдове и рано или късно инфарктът ни е в кърпа вързан. Учебната област е динамична и освен, че трябва да реагира на сегашното, тя трябва да е крачка в бъдещето.

    Мисля, че сега е един доста подходящ момент за генерални промени, не толкова защото ние ги искаме, а времето ги иска и ако не се направи промяна нещата сами ще си рухнат.

    Поздрави!

    Коментар от: martinangelov | март 15, 2009, 13:18
  14. Светла, „мъжката“ и „женската“ роля са био-психо-социално обусловени. Био – поради ролите за размножаването. Психо и социо – поради културата и възпитанието на децата според пола им, което усилва различията в „нормалното“ женско и мъжко поведение. 😉
    Марто, поздравления за тази инициатива! Как ми се ще и при нас завършилите да подемат нещо такова, но май пак трябва ние да го направим. 😉
    Наскоро правих обучение за „управление на промяната“. Една от стратегиите за промяна е Инженерната – при силна съпротива вътре в организацията, променяш средата. Теорията твърди, че тогава хората в организацията сами ще се задействат за промяна. В случая само ме притеснява бавното покачване на температурата на средата – можем да се сварим преди да сме се усетили. 🙂

    Коментар от: Николай | март 16, 2009, 18:31
  15. Поздравления, много точно казано!

    Коментар от: Майстора | март 18, 2009, 17:36
  16. Да слушаш само по себе си не е лошо.

    Да слушаш, без да се ослушваш, и да служиш, без да слушаш себе си – това вече е опасно.

    Да се люляш само по себе си също не е лошо.

    Да се люляш, без да се полюшваш, и да залиташ, без да летиш – това вече е опасно.

    Да живееш само по себе си не е достатъчно.

    Трябва и да рискуваш!

    😉

    Коментар от: Стоян | март 20, 2009, 18:44
  17. Приятно написано и адски логично. Това са първите мисли, които се появяват в главата ми докато чета…
    И все пак… Все пак се чувствам някак уморен от цялата тази действителност до, която се докосва текста за да се задълбоча и да размишлявам… Може би в някои друг момент.
    Излишно е някак да го кажа, но все пак- много си прав.

    Коментар от: Constan | март 21, 2009, 21:14
  18. „Авторитарният патерналистичен стил“ се разпространява във всички посоки – научава нашите млади, че липсата на демократични ценности е ОК. Какво значи честност, диалог, желание да си свършиш добре работата (или поне санкции, ако не го направиш)?! А като преподавателят се държи със студентите си като с идиоти, това убива всякаква тяхна „наивна“ вяра в по-добри отношения между хората.

    Що се отнася до науката, спомням си обръщението на зам. ректорът, или беше ли пък деканът, в студентската научна конференция миналата година. Той се радваше, че студентите били доказали, че можели да мислят за наука. Или нещо от сорта – да мислят, опитват, но беше прекомерно ясно в изказването му, че не признава, че студентите_могат_ да правят_наука. Аз направо подскочих, като го чух.

    Този омразен авторитаризъм се решава само с неподчинение. Трябва вътрешен бунт, непримиримост към тъпкането на личността ни. Трябва свободомислие. Това се постига чрез диалог (студентски медии) и поемане отговорност за ученето ти (студентско самоуправление).

    Коментар от: Ивайло Е. Василев | март 26, 2009, 22:08
  19. Твърде сериозна публикация за да я коментирам. Но достатъчно сериозна за да мисля по нея. Което за мен е оценка – лична, а не „по правилата”… 🙂

    Коментар от: Графът | април 15, 2009, 12:05
  20. ники,
    не си писал нищо над месец. хаиде давай

    Коментар от: dimitar kyosev | април 23, 2009, 22:04
  21. „… честата констатация, че човек не избира родителите си.“

    Жалка констатация, но радостно следствие – тя е погрешна. Човек избира всичко – няма нещо, което да му се случи и то да не е негов избор. Друг е въпросът (който естествено ще се повдигне от мнозина) за какъв по-точно избор става въпрос, какво е избор, как се дефинира, къде се проявява, как се контролира, защо се контролира, кога се взима.

    Другото е много дълго, за да се чете детайлно и докрай, но идеята се схваща.:) Само не разбрах общо ли се говори за образование или конкретно за образованието в БГ. Ясно, намерих:

    „В България влизането в университет е въпрос повече на класиране, отколкото на избор.“

    Думата „България“ не може ли да се замени с всяка друга географско обозначаваща дума, напр. „света“, „европа“ и т.н.? Очевидно е, че може. И очевидно е, че смисълът би се запазил. Накратко, използването на думата „избор“ в текста и значението, което и се отдава, е двусмислено. Аргумент, подсилващ основната теза (а именно тази на „университетът в България – личност, наука, развитие – колко назад сме ние, може би“), но имащ генерално значение обхващащо контра-аргументи, не може да бъде аргумент.

    Интересува ме практическата страна на това писание – къде, как и защо, също и върху кой, тя е оказала положително влияние водещо до реално наблюдаеми позитивни резултати? Ако не е, бих искал да знам смисъла му?

    ПС. Заглавието нещо не ме кефи.:) Чудя се даже дали то е истинска българска дума…

    Коментар от: Да | юни 6, 2009, 1:27
  22. Много хубава статия.
    “Бъди послушен!” – както в семейството, така и в институцията значи: “Не ни занимавай!” Не ни интересува какъв ти е проблемът, защо си нервен, от какво имаш нужда.
    От много послушание някои хора си съсипват живота. Слушаш в семейството, слушаш в училище, слушаш в университета и всички те хвалят и оценяват с отличен. Пропиляваш съществена част от живота си в това да търсиш кого да слушаш след това, но никога повече не получаваш поощрение, защото истинския живот ти пише една голяма ДВОЙКА. И най-вероятно настъпва момент, в който се превръщаш в пациент /както се спомена и в статията/ – най-вероятно на психиатрите. Всички добронамерено ти обясняват, че нямаш вина и такава е била съдбата, но това е ТВОЯ пропилян живот. Не ти дават възможност дори да сложиш край на тази пародия на съществуване. Принуден си да изгледаш как и последните финишират преди теб, а ти си се превърнал в социално слаб – пенсионер по болест. Знаеш че не си болен, но живота ти е зашлевил такъв шамар, че на езика на обществото, твоето кретане след него се нарича „психично разтройство“. Да ме прощават родителите, но всичко започва от неискрената любов в семейството. Училището, института доизкусуряват картинката.

    Коментар от: Лени | октомври 9, 2009, 21:18

Коментирайте