Учене

Люлкоскачане

Кога изчезва млякото около устата и как ни храни алма матер

(Това е игра, която играем в нашите детски години – които може да са целият ни живот; спортна дисциплина, по-дълга от маратон и по-скъпа от регата. Това е един сценарий за нас, писан не от нас – как пролюляваме живота си с лъжичка в уста и песен за приспиване).

Първо е утробата. После семейството. После училището. После университетът. После работодателят, комуналните услуги и държавата. Накрая пак семейството. Да поговорим с празна уста за това как институциите – формални и неформални – ни помагат да станем личности, т.е. независими от тях. Институциите имат склонност да ни правят зависими – от това зависи тяхното съществуване. В начините, по които го правят, има удивителни подобия, които ще опитаме да разпознаем.

Тук ще изследвам само университета като институция – защото все още го чувствам близко до себе си и защото той е скъсващото звено, анти-институцията, която има мисия да освободи личностите. Нормално и естествено е детето да е зависимо от родителите си или ограничено в изборите си в училище. Но в университета по биологични, социални и правни причини човек трябва да реши най-важната си жизнена задача – да стане психически, битово и материално независим. Да открие своя собствен път. Как университетът помага за това и как се проваля?

За-висящото живеене и люлеене

Да започнем с това как човек влиза в университета. Още в този въпрос виждаме първия проблем. В България влизането в университет е въпрос повече на класиране, отколкото на избор. Много малко са възможностите да избереш между два или повече сходни като профил, качество, цена и местоположение университети. Предлагането на висше образование е един пъзел от малки и големи монополи. Колко души реално са се замисляли къде да учат след като са положили успешно всички изпити? Нашите предпочитания са подредени в класация и избираме най-доброто, до което сме успели да стигнем на поредното класиране. Впрочем самите условия за кандидатстване намаляват възможността за избор поради съвпадащи изпити и административни бариери, свързани с това къде ти е оригиналът на дипломата и какво ли още не.

Влизането в университета е по-скоро конкурс, а не избор. Още на входа индивидът е “оценен” – дали е достоен кандидат за институцията. Към нея се измества центърът на тежестта. Езикът на кандидатстудентския справочник е монополен език – той описва институцията от гледна точка на самата нея, на нейното самомнение, а не на нуждите на клиента. Влизането в университета е почти необратимо, съдбовно събитие, което променя целия живот и създава разликата между амбициозния растеж и глухата безпътица. Животът на личността започва с оценката от кандидатстудентския изпит. Достатъчно добър ли си за алма матер? Достатъчно добър ли си, за да успееш?

Има някаква шеговита аналогия на това отношение с честата констатация, че човек не избира родителите си. Доколко студентът избира своята алма матер[1]?

Тази липса на избор и на алтернативи често се втрива в носа на по-претенциозните студенти с репликата (обикновено произнасяна от раздразнена секретарка или професор): “Като не ви харесва, учете другаде!” Разбира се, това е много правдива препоръка, сравнима с майчинското “Ако не ме слушаш, ще те оставя тук!” След нея не следва избор на нов родител или университет, следва следване.

Както в повечето човешки семейства, и в университета, и в училище са в сила условия за одобрение и приемане. Това е една от важните теми в психотерапията. Голяма част от неспособността да сме щастливи идва от възпитаната (научена) нужда от одобрението на другите, заради което вършим неща, които не са ни приятни или се въздържаме от желани от нас неща, които биха предизвикали неодобрение. Терапевтичната теория казва, че в такъв случай нашето идеално “Аз” е потиснало нашето истинско “Аз”. Фразата “Ако не слушаш, няма да те обичам” е класически пример за възпитаването на стремеж към одобрение.

Както в училище, така и в университета, оценките се прехвърлят от ученето на конкретно съдържание към личността на учещия. Студентът със слаби оценки е “мързелив”, “несериозен”, недостоен за алма матер. Няма никакво значение дали предметите са интересни за него, дали са му приоритет, дали му допада начинът на преподаване. Много е любопитно, че това отношение важи и за преподавателите – техният успех, тяхната тежест зависят от одобрението на другите преподаватели, като стремежът към одобрение и валидността на оценката се развива нагоре по веригата – асистенти, доценти, професори. Една академична система без световно разпознаваеми успехи е една пирамида, в която ти определяш ценността на тези под теб, а твоята ценност се определя от тези отгоре – точно като в армията. Както и в семейството, силните са пленници на същите проблеми, както и по-слабите.

Още един израз на тази зависимост – липсата на алтернатива и избор важи и за преподавателите. Те не могат да отидат в друг университет, ако не са съгласни с културата или отношенията в институцията.[2] За да станеш и останеш преподавател в алма матер, трябва да извървиш целия път на компромиси, подчинение и сервилност – чиракуване, за да израснеш от докторант в асистент, доцент и професор, на всеки етап оценяван от съвещания на “майсторите” и “посвещаван” в тайните на майсторството. По този начин, “майсторите” са всъщност ядосани на себе си, страхуващи се от спонтанността, бдителни, втвърдени хора, които просто четат на глас едни текстове два часа дневно и целият им авторитет идва от фикцията на институцията, която им дава статут, роля, титла и публика. Тези преподаватели завиждат на студентите си – за младостта им, за свободата им, за възможността да имат друго развитие. Стаеният гняв към себе си като че ли се изразява в нетърпимост към свободата на учене на студентите – като майката, която иска дъщеря й да страда като нея самата.

Оценката от университета има аналог в послушанието, изисквано от децата. “Бъди послушно дете!”, казват родителите и бабите. (По-трагично е възклицанието: “А беше такова послушно дете!”, което може би трябва да започва с “Понеже”, вместо с “А”). Да имаш шестица в книжката означава следното – ти си изпълнил всички изисквания на преподавателя и институцията. Прекарвал си два часа седмично в слушане на три страници текст; приел си безропотно всички неспазени уговорки на преподавателя; научил си наизуст и си възпроизвел максимално дословно стотици и хиляди факти, няколко от които някога ще ползваш; приел си за истина неща, които са спорни и може би са с 30-годишна давност; приел си външна оценка за работата си, която може да няма нищо общо с реалността; редил си се на опашки за плащане и заверяване на книжката в удобно за институцията време. Браво. Това е да си послушно дете. Да си изпълнил изискванията. “Бъди послушен!” – както в семейството, така и в институцията значи: “Не ни занимавай!” Не ни интересува какъв ти е проблемът, защо си нервен, от какво имаш нужда.

Алма матер продължава семейната традиция с класическата схема на научаването на правилата. Ученето на правила е основна линия в развитието на личността. Обикновено тя минава през: налагане на правила чрез страх от наказания без обяснение; през осъзнаване на взаимоизгодния “социален договор” за спазване на правила между хората; до автономно разбиране и тълкуване на правилата, в което определящ е вътрешният императив на зрялата личност. Правилата дават сигурност и идентичност, основа за действие в света и изграждане на собствени правила. Какво се случва в университета? Авторитарно налагане на правила без обсъждане. Студентите нямат почти никакъв глас в управлението и определянето на правилата. Много често правилата са всъщност заповеди на ректора или декана. Още по-лошо е, когато вместо писани правила има устни разпореждания, често разбирани постфактум. Истина е това, което каже секретарката. Студентът няма договор за образование с университета. На общежитие те настаняват със заповед, не с договор за наем. Всичко това прави студента обект на отношения, зависещ от настроението на олимпийско безотговорни авторитети.

Но има нещо още по-лошо. Неспазването на правилата всъщност не води до предвиденото наказание. С хленчене и играене на ролята “послушно и скромно момче/момиче, направило грешка”, можеш да се измъкнеш с дължимото мъмрене. Да признаеш, че не си достатъчно добър. Ако закъснееш със срока, ще се примолиш на секретарката. Ако преписваш (израз на отчаян страх от неуспеха) – молба до декана. Какво научават новопостъпилите граждани и личности: няма правила, ако има, те са устни, а ако ги нарушиш – винаги има начин да се измъкнеш с малко хленчене и цупене с правилния човек.

Още една семейна класика за правилата, избиваща като обрив в университета, е двуличието (непостоянството) в правенето и казването. Родителите казват едно, а правят друго. Казват „Не лъжи“, а лъжат. Казват на децата, че пушенето е лошо за здравето, а самите те пушат.[3] Детето не може да постави под въпрос това разминаване. Това създава объркване и недоверие към правилата, невъзможност да приемеш нещо за валидно. Представете си преподавател, който чете лекции по Психология на личността, но не се отнася с уважение към студентите си. Представете си преподавател, който разяснява ползите от демокрацията и не отговаря на въпроси. Резултатът от това учене е излизане от университета без убеденост в знанието и без ангажимент към определени ценности, т.е. с по-малко автономност.

Университетът ревностно ритуализира и детското вярване «Мама знае най-добре». Университетът е хранилището на истината, бастионът на вечните ценности в този измамлив и непостоянен свят. Лекциите са тайнства, в които авторитетите ex catedra предават истините на новопосветените. Преподавателите не само държат истината, но катедрата от преподаватели държи понятието за науката в своя университет и това как тя се преподава. Катедра “Психология” решава какво съдържа психологията в България и как ще се учи тя. Ние знаем най-добре какво е най-добро за вас. “Пациентите не казват на лекарите как да бъдат лекувани”.[4] Позицията експерт – пациент е най-осакатяващата психологически позиция. Тя научава студента, че той не познава себе си, че не може да реши сам какво да прави и че има нужда от външен авторитет да го води. Това е позицията на болестта, диагнозата и рецептата. Това създава още една пагубна (детска) илюзия: “Ако правя това, което ми казват, всичко ще бъде наред”. Малко по-късно ще видим ефекта от това упование.

Университетът често се характеризира с метафората “кули от слонова кост”. Академичното мислене е дълбоко пронизано от една параноя: за лошия свят там, отвъд белите стени. По това институцията прилича на утроба. Хората вътре не знаят какво всъщност има отвън, в реалността, долавят сенки и движения, които не разпознават. Затова е изкуственият конфликт теория и практика в нашите университети. Теорията е животът в стерилна среда, взирането в собствения пъп. Затова образованието се усеща като подготовка за живота, а не за част от живота. В университета нещата се правят наужким, упражняват се. Студентството се възприема като “най-хубавите години” на “живеене”, период извън времето, без страх от бъдещето. Твърде често в учебните програми няма предвидени стажове, защото само месец в реална работна среда разбива на хиляди парчета стъклото на парника и студентите виждат, че авторитетите са просто хора, които нямат способността наистина да правят – затова само говорят за нещата. Така преподавателското популистко клише към студентите “Ние сме тук заради вас“придобива доста зловещ смисъл.

Затворената група, липсата на правила и безпристрастно лидерство, ниската самооценка и силната тревога от “света отвън” раждат ефекта на груповото мислене. За него са характерни чувството за морално превъзходство (“елита на нацията”, “острова на културата в обществото на чалгата”), илюзията за неуязвимост, рационализацията и стереотипното мислене на проблемите, автоцензурата, натискът върху несъгласието, илюзията за единодушие. “Ние сме добри, (защото) те са лоши”. Груповото мислене е път към катастрофа[5], стъкленица на лудостта, която изглежда нормална, гледана отвътре. В такава група личността развива неадекватно мислене, валидно само в рамките на групата – и по този начин развива и зависимост от нея.

Ефекти от люлеенето

Разбира се, животът в люлка всъщност има своите привлекателни страни. Казват, че и от утробата бебето излиза против волята си. Илюзията за сигурност, безгрижното безвремие, предпазването от поемане на отговорност, чувството, че се грижат за теб – в крайна сметка, да бъдеш дете е така хубаво.

Какво обаче се случва в крайна сметка? Какво става след завършването на университета? Колкото повече време стои бебето в утробата, толкова по-голяма и твърда става главата му, и толкова по-трудно излизането. Мозъците на студентите са пълни със знания, но правещите им ръце са атрофирали. Грубичката ми аналогия изразява нуждата от по-дълъг (и скъп) период на учене и пренаучаване за работа в реални условия. Още една груба аналогия – нещо подобно се получава и в отношенията ни с други институции. Спират ни водата, пускат ни парното – доста подобно на безпомощното състояние, в което някакъв неясен голям неконтролируем обект ни пъха в устата кърма.

Често първокурсници или кандидат-студенти ме питат: Признава ли се дипломата от университета Х? Ами, зависи от кого. От работодателя? Ученето в университета със сигурност има полза за едно нещо – за още учене в университет. Дипломата обикновено е нужна най-вече за кандидатстване за следващата диплома. Залюляването служи само за скачане в следващата люлка.

Преходът към професията често е стресиращ поради “подготовката за живота” в алма матер. Ако студентите продължат към професията си със същото люлкоскачане, те ще подходят към намирането на работа по доста странен начин. Първо, няма да знаят какво точно искат и какво умеят, тъй като няма да са развили себепознание и избор на себереализация. Няма да знаят на какви ценности държат в труда. Заради това мотивацията им ще е свързана основно с пари и сигурност. Ще разчитат на предложенията и изискванията на работодателя, ще “кандидатстват” по обява (освен ако не могат да се регистрират в някоя база данни и да чакат да им се обадят), ще “се представят добре” на интервю и ще тръпнат дали са “одобрени”.

Външната оценка и стремежът към одобрение отвън създават един специфичен механизъм на мотивация за работа и за полагане на усилия – страха от неуспех (вместо стремежа към успех). Мотивираните от страх от неуспеха хора са прилежни, точни, съвестни, същевременно изпитват тревога и стрес, не изпробват нови подходи, трудно действат в непознати ситуации, не са устойчиви при неуспех. Проверката на знанията чрез изпити създава нагласа, че оценяването на постигнатото и на компетенциите е нещо опасно, критично, стресиращо. Че прилагането на знанието – което всъщност е продуктивният труд – е нещо застрашително.

Илюзията, че всичко ще е наред, ако правиш това, което искат от теб, парализира мисленето в ситуации с голяма несигурност. Реалността всъщност е по-силна от институцията. Твърде често се оказва, че проблемът на институцията си ти и тя се освобождава от теб, който винаги си бил прилежен. “Мамо, аз днес толкова слушах, а ти закъсня!”

И накрая, авторитарният патерналистичен стил на отношения в университета се разпространява като шарка и в работата. В много от нашите компании и организации не вярват в консенсуса, сътрудничеството, лидерството. Очакват ясни указания, подчинение и изпълнение. Характерни за този маниер на работа са кампанийността, конфликтите и стресът. Отношенията между служителите в авторитарна култура са конкурентни, бдителни, конфликтни. Години са необходими за промяна на нагласите на хората в посоката на екипността, изслушването, позитивното мислене и стремежа към консенсус.

Разбира се, всичко това е и въпрос на избор и личен стил. Много хора избират кариера в държавната администрация или армията, с което си гарантират един спокоен и приспивен остатък от живота. Но ще поговорим още малко за алтернативите, които студентът може да избере.

Алтернативи

Както виждате от текста до момента, един от ефектите от академичната зависимост е негативното мислене. Да се освободим от него. Личностно-развиващи образователни системи има вече от доста време по света. [6] Приблизително от 60-те години на 20-ти век, първоначално в САЩ и Великобритания, после и в Европа, започва да се развива образованието за възрастни. Може да се каже, че реформите във висшето образование се дължат на факторите на: ученето през целия живот като обществено движение; пазарната ориентация на образователните институции – публични и частни; хуманистичната и конструктивистката вълна в социалните науки. Разбира се, всички тези тенденции тепърва ще се прилагат в България, с нормалните грешки на адаптацията. Но и в момента вече виждаме, че в средното образования личността на ученика е първата и основна ценност.[7] В последните години промени протичат и в университетите – повече приемни изпити, по-голяма гъвкавост, повече практики и стажове, въвеждане на кредитната система и т.н. Много от тези реформи са чудовищно деформирани с цел старите механизми да се сложат в нова еврокутия. Съпротивата е от страна на най-важния фактор – човешкият ресурс на университетите активно и пасивно се съпротивлява на промени в последния момент (преди пенсия). В случая промяната се осъществява по т.нар. инженерна стратегия – промените в средата (европейска конкуренция, демографска криза) предизвикват промяна в поведението на хората.

Как обаче отделният студент може да се развива в неблагоприятните условия на една компулсивно кърмеща институция? Като начало, осъзнаването на алтернативите вече е успех, счупване на похлупака на мисленето. Силата в крайна сметка винаги е у индивида. Първата стъпка е смяната на гледната точка – да я наречем себе-центриране. Тоест, приемане на иначе очевидния факт, че само аз мога знам своите нужди и своите качества; да се погрижа за своите интереси; да нося отговорност за своята реализация. Също, разширяване на хоризонта – образованието е част от живота и то трябва да бъде използвано като ресурс, а не на него да се подчинят 4-5 години от живота ми. През цялото време в университета институцията се опитва да прокарва своите приоритети и да обучава според своето удобство и разбиране. Да положим същата ангажираност към своите интереси. Цялата обучителна структура – цели, методи, оценяване, време, условия – може да се “преведе” на езика на учещия и да се обърне с лицето нагоре към него. Например: студентът първо описва своите учебни цели – какви компетенции, знания, умения иска да придобие с оглед на желаната кариера, и след това да оценява целите и съдържанието на всеки предмет спрямо своите цели. Или да постави собствени индикатори за успех, за учене, и да се самооценява според тях, като изхвърли оценката от изпитите от приоритетите си. Или да направи собствен план за учене, в който лекциите са само един елемент (наред с четене, социален живот, работа и т.н.) – и да престане да посещава нерентабилните като време/резултат занимания.

Друга добра тактика, особено за хуманитарните специалности, е ученето от процеса, вместо ученето на съдържание. Студентите могат да научат много от наблюдението и осмислянето на това как протича ученето, какви са зависимостите, какво работи и какво не в отношенията; да развият чувствителност към противоречията между правене и говорене, към собствените реакции, към културата на една общност. Всъщност, тези теми присъстват във всички социални и хуманитарни професии и университетът е чудесен казус за изследване и опитно поле.

Едно много важно качество, което студентите могат да развият в университета, е т.нар. резилиънс, устойчивост. Този термин е въведен от Виктор Франкъл, оцелял в лагерите на смъртта през Втората световна война, за да опише нагласата на хората, които в тежки условия не губят смисъла за живот и затова оцеляват. Резилиънс е научаемата способност да се възстановяваш в трудни условия. Това качество е изключително ценено на работното място, защото почти всяка работа днес протича в условията на постоянна промяна, несигурност, стрес. Характеристики на устойчивите хора са увереността в себе си, личното посвещение, гъвкавостта, организираността, решаването на проблеми, уменията за общуване и проактивността. Това са умения, които университетът може да помогне да развием – ако само престанем да мислим за ученето като лекции.

В чисто психологически план, за да развие студентът своята независимост като личност, той трябва да се държи като такава. Поведението на възрастен е най-добрата тактика спрямо инфантилизиращите провокации на институцията. Това ще рече, разумно и рационално, “зряло” поведение, изоставяне на чувства като вина и гняв, задаване на въпроси, даване на обратна връзка. Примери: 1) Секретарката е влязла в обичайно детско цупене (или дори крещене). Типична реакция: срам ме е и се чувствам виновен, искам да се реванширам. Възрастна реакция: “Чувствате се ядосана?” или “Какви са правилата в такава ситуация?” 2) Преподавател подхвърля ехидно: “Нищо няма да излезе от вас”. Типична реакция – страх, опит за омилостивяване – това показва, че и вие си мислите така и затова разбирате намека. Възрастна реакция: “Имате предвид, че никой в тази зала няма да намери работа ли?” или просто “Какво имате предвид?” (Оставям настрана, че в провокацията се съдържа отново бъдеще време на реализация, когато нещо “излиза”). Неадекватното лично отношение на служител (инфантилно или родителско) се сблъска с адекватен възрастен отговор – и вие сте свободни.

Тук правя разлика между освобождаването и бунта на детето. Когато детето се съпротивлява, прави напук на правилата на родителите, това е “антисценарий”[8] – сценарий, обратен на родителския, а не свобода. Поради това, съпротива чрез нарушаване на правилата (ходене гол на лекции или писане на обиди по стените), всъщност е зависимост от институцията с обратна проява, антисценарий на институционалния сценарий, а не свобода. Свободата на възрастния човек, на личността, е свобода от сценария изобщо.

Много важно условие за пълноценното учене е изграждането на общност с колегите. Особено в хуманитарните науки, ученето не може да протича без дискусия на различни гледни точки, а голяма част от знанието всъщност се създава в обсъждането. Основният резултат от хуманитарното образование е личното посвещение – съзнателният избор на ценности и нагласи от личността – а това става в демократична и дискусионна среда. Другият ефект на общността е силата на преговаряне – като общност студентите имат много по-големи възможности да променят институционалния начин на обучение.

В крайна сметка, независимостта е свързана със загуба. С разделяне с определени илюзии, сигурност, навици, връзки. Това е труден процес. Приемането на несигурността и поемането на отговорността за себе си в света е най-важната промяна в нагласите на студента.

Ръката, която люлее люлката

Тук използвахме доста смели аналогии между доста различни ситуации – семейство, училище, университет, работа и дори утроба. Какво всъщност е общото, защо се създава и приема отношението на зависимост? Мисля, че метафората с утробата е много красноречива и много проста и може да ни даде прозрения и за сложните структури като университета.

На първо място е неравностойното и еднопосочно общуване – зависимост има, когато едната страна обективно или възприето е по-слаба, по-безпомощна – като детето в утробата или в семейството и т.н. Еднопосочността е свързана с невъзможността да установиш контакт и да имаш влияние. Хвалим «послушното» дете, но нямаме дума за «поговорно», нали? Когато връзката е еднопосочна към нас, ние оставаме с впечатлението, че от другата страна изобщо не се интересуват от нас – каквото и да кажем, каквото и да направим, няма ефект. Това създава чувство за малоценност, дори за нищожност.

Кампанийността също е характерна за отношенията институция – личност. Мислейки за престоя в утробата, училище или университета като за нещо временно, нещо подготвящо, нещо кампанийно, нещо, което да се избута (роди?), ние не полагаме усилия да го живеем качествено и сме готови на компромиси.

И накрая – зависимостта се създава и в отношенията лице – личност. Когато от едната страна има нещо, което не познаваме, нещо безлично – утроба, гръд, Училище, Университет, Държава, Топлофикация – а от другата – човек със свои емоции, страхове, нужди, надежди, това е едно изначално неравностойно положение. Аз съм сам, а от другата страна е нещо голямо, сложно, непознато; и нещо, за което аз съм просто поредната бройка. Добрите семейства, в които се общува, в които има искрен интерес и уважение към другия, могат да развият чувство за равнопоставеност и ценност у индивида[9]. Институциите, които работят за клиентите си, или дори с клиентите си, предлагат «персонализирано обслужване». Една ръка на приятел помага за излизането от люлката.

© 2009 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.