// вие четете...

Култура

Какво грози човека, когото краси скромността?

Скромността като българска национална черта в контекста на глобализацията (доклад на Студентската научна конференция на Философски факултет „Начини на живот – начини на мислене“, 9 май 2007)

Глобализацията е процес на взаимодействие и конкуренция, в който всяка нация участва с особеностите на своя национален характер, били те силни или слаби страни, стратегически предимства или слабости. Някои нации успяват повече от други. Очевидни са предимствата на страните от Запада с начален старт в глобализацията с психологически и социокултурни особености като предприемчивост, индивидуализъм и склонност към риск. Късните участници, страните, които донякъде са обект на глобализацията, също могат да спечелят от глобализацията – примери за това са Китай и Индия. Важно е да разберем какви качества носят успех и по-конкретно, какви особености на българския национален характер са ключови за нашия успех или неуспех в глобализирания свят. Този текст ще изследва едно от качествата, здраво вкоренени в представата на българина за себе си – скромността. Скромността изглежда централно качество в етнопсихологията на българите. В много случаи тя се счита за важно положително качество. Много епитафии съдържат като главно достойнство на починалия “тихия и скромен живот”. В последните години пък скромността е по-скоро обект на ирония и качество, приписвано на неуспешния човек – поведение, което е рецепта за провал.

Концепции и схващания за скромността могат често да се чуят в ежедневния език под формата на пословици, фразеологизми и езикови клишета. Понятието “скромност” има различни нюанси, но тук под него ще разбираме поведението на съзнателен или автоматичен отказ от показване и изразяване на определено позитивно личностно качество, лично притежание или стремеж.

Формирането на националния характер (при всичката условност и аморфност на това понятие) е резултат от множество фактори. Ще разглеждаме различни влияния, които биха могли да обусловят поведение и нагласи с такава характеристика. Основната предпоставка, която използваме за анализ е, че човек реагира, действа, учи, чувства и мисли според предложената му рамка от условия и фактори, избирайки поведение, което осигурява най-добре интересите му. Нека зададем въпроса: кога скромността е ценност? Какво грози човека, когото краси скромността?

Скромността е ценност в общност на дефицита.

Последните поне 600 години от историята на българите се характеризират с условия на недостиг на материални и духовни блага. Чуждото иго, бурните времена на национални борби и катастрофи, началният период на изграждането на социалистическата система, са периоди, в които човешките усилия далеч надвишават придобиваните с тях блага. Огромното мнозинство от българите през този период е селско население, разполагащо основно със земя и работна ръка. Пословични са трудностите и недоимъка на селския живот, описани и в много класически произведения на българската литература. В общност на дефицита скромността е ценност. Възпитанието в скромност гарантира обезкуражаване на стремежа към ограничените ресурси на общността. По този начин се гарантира възможността за съвместен живот в сътрудничество, а не конкуренция. В известен смисъл, скромността подкопава основен икономически закон за естествената човешка алчност, която тласка хората към активност и която в крайна сметка увеличава ползата за всички.

В общността на дефицита скромността има и още една роля. Освен отказ от стремеж към ограничени ресурси, тя е и отказ от демонстрацията на притежаването на ресурси. Да се парадира с благо от някакъв вид в условията на недостиг е рисковано и обезкуражаването на естествения човешки стремеж към себеутвърждаване и възхищение от другите става ценност.

Скромността е ценност в общност на несигурността.

Ако разгледаме отново големия исторически период на последните векове, не може да не забележим, че основна и постоянна характеристика на живота е несигурността. Тя има много аспекти. Селският живот и стопанската му база са подложени на случайността на природните условия. Общественият живот се характеризира с липса на държавност и закони, а в последния век – на волунтаризъм и култура на неспазване на правилата. Тези условия на несигурност, непредвидимост и произвол имат множество ефекти върху мотивацията и поведението на индивидите.

На първо място, необходими са механизми за обезкуражаване на активното действие към реалността, защото то има неясен, рисков ефект. Средство за обезкуражаване на активно отношение към рисковия свят е скромността. Пасивността гарантира минимално ниво на сигурност – впрочем единственото, което е под контрола на индивида. Тук идва и вторият ефект от несигурността – локализацията на контрола извън личността. Условията на несигурност създават у човека усещането за неспособност да повлияе дори на собствения си живот. Оттук и отказът от действия и прехвърлянето им на външна сила – включително божествената. Скромността тук е декларирането на пасивност.

В условията на несигурност се развиват и параноичните страхове. Народните поверия изобилстват с препоръки и примери за предизвикване на лоши сили чрез създаване или показване на някакво благо. Невидима заплаха винаги тегне на красотата или успеха – змея, слънцето, което търси невеста, уроките и т.н. Създава се нагласа за необходимост от тежка жертва винаги, когато е налично благо. Оттук и чувството за вина (последвана от срам), което трябва да изпитва получилият благото “наготово” – природно дареният (с красота, талант). Скромността тук е защитен механизъм. Впрочем, не трябва да приписваме на параноичния страх изцяло фантазна същност – твърде често реалността е оправдавала страховете – например с отнемането на най-здравите и силни момчета или най-красивите жени от османската потисническа власт.

Посочените обяснения водят до още една група условия на живот. Българите живеят в общност на равенството. В продължение на векове те са равни в своята липса на възможности и в своята неспособност. Многократно е разглеждан въпросът за егалитарния манталитет на българина. В нашата рамка на изследване, общността на равенството стимулира отказа от стремеж към издигане над другите и отказа от използването на готови дарби. (Всички изкусни майстори до Възраждането ни са хора-извън-общността, ябанджии, скиталци). Равенството води със себе си отношения на игра с нулева сума, т.е. ползата на един е винаги за сметка на други. Скромността е стимулиран начин на социално приемливо поведение.

Равенството е вид реакция срещу несигурността. Равенството е ред, порядък, в който всеки има своето гарантирано място. Определящ става стремежът към неотличимост от другите, към «нормалност». Не можем да не си спомним за горещото желание на българската майка детето й да е като другите.

Едно от класическите обяснения за ценността на скромността е общността като общност на мъжа. Българското общество в голямата част от своето развитие е патриархално, с водеща роля на мъжа в социалния и стопанския живот. Скромността е изискваното поведение на жената в тази общност. Скромност в случая означава приемане на подчинена и пасивна роля в семейството и в стопанския живот. Скромността предопределя мъжа като активния субект при избора на партньор и при управлението на съвместния живот. Много дълбоки културни корени отвеждат към концепцията за жената като потенциално опасна, невярна, нечиста, и изискванията към нейното поведение са много строги. Скромността на жената е продукт на много силно социално влияние.

Разгледахме няколко условия, които създават ценност на скромността като поведение и личностно качество. Но има още една особеност на общността на българите, която може да обясни начина на утвърждаване на скромността. Общността на българина е общност на малките групи. През по-голямата част от историята си българите живеят в мнозинството си извън градовете, в изолирани и затворени общности, от които само отделни индивиди излизат за кратко време. В такива общности действат законите на влиянието в малки групи. Влиянието на мнозинството за скромността като желано поведение и като черта според класическите теории на социалната психология може да бъде обяснено с нормативното влияние, информационното влияние и самокатегоризацията.

Нормативното и информационното влияние действат на основата на следните потребности. Когато хората изразяват отношение към действителността, те искат две неща: да са прави и да предизвикат добро впечатление. За това дали са прави хората преценяват по два валидни източника на информация – своето възприятие и мнението на другите. Когато конформизмът се изрази в предпочитание на информационната ценност на мнението на другите пред собственото възприятие, значи хората се подлагат на информационно влияние. Скромността в случая се изразява в подценяване на собствените способности и на ценността на нещо, към което можем да се стремим, под влияние на мнението на другите. Това ни отпраща и към друг стереотип на българина – за негативизма и ниската му самооценка

Другият механизъм на конформизма е нормативното влияние. В нашата зависимост от другите (а тя е голяма в разглежданите условия), ние придаваме голямо значение на симпатиите на околните към нас. Несъгласието предизвиква неприязън или дори отхвърляне, и ние сме склонни да се подчиним на общото мнение и предписание, за да съхраним участието си в групата.

Защо точно скромността бива възприета като желано поведение в общността? Вече говорихме за стимулите на това поведение и защо то е адаптивно. Но нека видим дали скромността като форма не е допълнително засилена в малката група. Такова обяснение може да даде теорията на самокатегоризацията (в рамките на теорията за социалната идентичност). Според нея, за самоопределението си хората използват система от концепции. Концепциите са самокатегоризации – самоопределяне в отличие от другите и другите групи. Когато самокатегоризацията е ярко изразена и контрастна на другите социални групи (например потисниците или другите народности, с които българите живеят), тя придобива свойство на нормативност, ориентира вниманието на хората към това, което ги свързва и отличава. Тази групова норма обаче не е средна позиция на членовете на групата. Тя е изместена към крайност. Тази норма е прототипна – позиция, съответстваща на представата за най-доброто проявление на общото за групата и отличително от другите групи свойство. В този смисъл, скромността е възприета като част от идентичността на българите и стремежът да бъдеш скромен не е само резултат от нормативно влияние, а е с идеална социална (и етническа) самокатегоризация. Това обяснява прекомерната и инертна, маладаптивна спрямо условията скромност.

Разглеждайки рамката на условията, правещи скромността предполагаемо изгодно поведение, не можем да не отчетем вътрешнопсихичните процеси, които преживяват индивидите. За тях има и много външни показатели.

Естественият стремеж на човека към самореализация и успех не може да не влезе в конфликт със предписваното поведение на скромност. Скромността до голяма степен е психическа мимикрия. Крайностите в националния характер свидетелстват за вътрешния конфликт и амбивалентност на нарцисизма и скромността. Пословични са проявите на българската самонадеяност, самохвалство, еснафщина, пошлост – обобщени в понятието «байганювщина». Те очевидно са израз на едва удържаните, неестествено потискани импулси на българина към себеизразяване и себереализация. Завистта като друго качество на българина може да се разглежда като агресия към другите, които реализират това, което ние отказваме да направим поради страха си от завистта на другите. Отказът от успех е защитно поведение на психика, проектирала в околните собствените си чувства на недоволство от своя неуспех и зложелателство към чуждия успех.

Този фрустриращ отказ от реализиране на собствения потенциал има и своите психологически ползи. Към разгледаните до момента адаптивни ползи ще добавим още една. Така формираната общност на скромността е общност на ниските очаквания и ниската самооценка. Ниските изисквания към живота и себе си, скромното жизнено целеполагане осигуряват едно ниско и постижимо ниво на успехите и реализацията. По този начин обективно и субективно ограниченият хоризонт на възможностите позволява поносимост и дори задоволство от живота на огромната част от хората.

Разгледахме корените на скромността в определен исторически контекст, като стимулирани от условията на живот. Това предполага известна ограниченост на анализа, но не сме склонни да придаваме на поведението предопределеност. Хората действат в условията на предлаганите възможности и бързо се преадаптират към нови условия и нови правила на изгодното поведение. Макар и инертно качество, скромността се обезценява в края на Възраждането и след Освобожението. Тогава българите живеят в по-големи, градски общности, отворени към света. Всички разгледани тук групи фактори се променят. За много големи социални групи скромността става маладаптивно поведение. За много големи социални групи скромността остава ценност. Много от факторите се променят в различни посоки – например нивото на сигурност се покачва, а на дефицит – намалява, но същевременно волунтаризмът се запазва като културна особеност на управлението, а схващанията за равенство се укрепват през периода на социалистическо развитие. В този смисъл отношението към скромността става много амбивалентно. Тя често е обект на присмех и ирония, но пък и твърде често работи несъзнавано като втора природа на индивида. В началото на 21 век, в епохата на индивидуализма и развитието на човешкия потенциал, скромността изглежда като маладаптивно поведение. Както видяхме, обаче, скромността е сложен комлекс от нагласи и концепции и може би си струва да бъде творчески приложена в някакъв автентичен културно-психологически модел на развитието на българите.

Във връзка с това, нека видим как работи скромността в условията на глобализацията. На пръв поглед въпросът е излишен. Глобализацията означава свободно движение, информирани избори измежду безброй алтернативи, активно общуване и обмен на “начини на живот и начини на мислене”. Първото условие за съществуване в глобализирания свят е разпознаваемостта, отличимостта, ярката идентичност, с които привличаш публиката на човечеството. Опитайте се да се представите на интервю с неувереност и себеотричане. Скромността работи против субекта си. “Неумението да се продадеш” ярко се вижда в дългогодишната липса на национална реклама на България.

Скромността обаче не е проклятие. Скромността на китайския работник направи Китай най-печелившата страна в глобализацията. Как можем да използваме скромността като ресурс?

Отказът от развиване и изразяване на личните качества и стремежи означава липса на тясна специализация и профилиране. Българите са гъвкави и адаптивни, включително когато отидат в чужбина. Българите подлежат на оформяне според вкуса и предпочитанията на работодателя/клиента/партньора, на значимия друг в глобалния обмен. Българите учат по време на работата си, а не по време на формалното образование[1]. Работодателите виждат в българския служител нешлифован ценен камък, който могат да оформят според своите нужди. Способността за постоянно учене и себе-преоформяне е много важно качество в глобализирания свят, а скромността изглежда, е благоприятна предпоставка за него.

В глобалното разпределяне на ролите между различните нации и икономики има голяма ниша за обслужващите нации. Скромността е добра предпоставка за успешен подход към клиента. Фокусирането върху нуждите и стремежите на другия в крайна сметка е сърцевината на всяка система за обслужване на клиенти от Макдоналдс до Майкрософт. Българите не могат да произвеждат коли по-бързо и евтино от китайците или да изобретяват и изпробват нови идеи като американците, но пък могат да посрещат добре клиенти. В този смисъл специализацията в туризма е много подходяща. Това качество обяснява парадокса с гостоприемството на българите – то често е изтъквано от чужденци, но е иронизирано от самите българи. Това е така, защото българите са скромни/обслужващи по отношение на другите, но не и на себе си.[2]

Скромността като отказ от изразяване и развитие на собствени интереси, стремежи и качества може да направи българите идеалните свързващи. Глобализацията е процес на общуване и обмен, в който ключова роля имат свързващите – посредници, преводачи, телефонни оператори, медиатори, арбитри, миротворци, терапевти. Защо да не предложим на света, с нашата експресивна и мотивационна неутралност, своите услуги за свързване? Струва ми се, че тук се съдържат възможности да използваме много успешно скромността като ресурс. Впрочем, дори географското положение на България съответства на тази роля. Може би общностните и националните политики на развитие трябва да разпознаят и тази посока.

Скромността не е порок – дори и в контекста на глобализацията. Всяка национална особеност може да бъде слабост или ресурс в зависимост от умението, с което се използва. По-бърз, по-лесен и по-ефективен модел на адаптация към глобализирания свят е разумното и творческо използване на националните особености, а не смяната на чипове, промяната на ценности, създаването на поколенчески разломи и в крайна сметка културното обезличаване на света.

***

Използвана литература

Хьюстон М., В. Штребе, Дж. Стефенсон, съст. Перспективы социальной психологии, Москва, 2001

Шейтанов, Н. Сексуалната философия на българина /сб. “Защо сме такива?”, Светлоструй, София, 1994/

Гидиков, С. Половата свитост на българина като основа на неговия характер /сб. “Защо сме такива?”, Светлоструй, София, 1994/


[1] За което има роля и качеството на формалното образование в България.

[2] Оттук и прословутия стремеж “да не се изложим пред чужденците”.

Коментари

No comments for “Какво грози човека, когото краси скромността?”

Коментирайте