Учене

Висши образувания: какво всъщност научаваме в университета

Висшето образование обхвана огромен брой български младежи през последните години. Над 250 000 бяха студентите всяка академична година в началото на десетилетието. Висшето образование стана задължителен етап от пътя не само към успех, но изобщо към нормална кариера. Преходът от средно към висше образование вече не е тема за размисъл, не е опция, а даденост за цели випуски гимназисти – с кандидатстудентските курсове и приемните изпити средното просто прелива във висшето. За какво е тази образователна тектоника?

Според Закона за висшето образование, висшите училища подготвят висококвалифицирани специалисти над средното образование. Какво означава това, всеки университет тълкува сам и превежда на езика на своите учебни програми. Ако отворите един кандидатстудентски справочник ще видите, че това е едрият шрифт на офертата, която ви прави ВУ-то – при нас ще учите тези и тези дисциплини. Разбира се, от най-добрите възможни преподаватели, в най-добрите възможни материални условия.

Тук е мястото да си спомним сентенцията (приписвана на Айнщайн) “Образованието е това, което остава, след като забравиш всичко, учено в училище”. Изглежда сякаш офертата на университета съдържа списък с това, което ще забравиш, за да можеш да се наречеш образован човек.

Истината е, че знанията, които университетът прехвърля на студентите, остаряват толкова бързо, че не могат да бъдат критерий за образованост. Според изчисленията на американския департамент по образованието, до третата година на един студент в колежа, половината от наученото през първата вече е остаряло. Учебният план на даден предмет вече е архивен в края на семестъра на преподаването му. По какво се отличават хората, прекарали четири години в университета от тези, почнали работа веднага след училище? Какви са висшите образувания, развити над базовите – грамотност, смятане, чужд език?

Докато студентите слушат лекции, решават административни въпроси, подготвят се за изпити, четат препоръчана литература и получават консултации в кабинетите, се случва нещо много по-сериозно и по-трайно от усвояването на обема знания по учебен план. Истинското учене, което остава след забравянето, е в процеса, а не в съдържанието. То е в това, което правиш (тренираш) четири години, а не което записваш, четеш и възпроизвеждаш в университета. Отношенията с учителя и със съ-учещите, свободата в избора, връзката между оценка и успех, стилът на учене, представите за добро постижение – всичко това са трайни личностни образувания, които предопределят професионалния и личния успех и дефинират колко и как точно образован е човек. Това са компетенции, които не са в учебния план, но пък са в обявите за работа: инициативност, креативност, отговорност и още много други. В образователния процес са ключови въпросите: Конкуренция или сътрудничество? Авторитет или партньорство? Теория или практика? Клиенти или държавна поръчка? Избор или готови задължителни решения?

И така: какво образува процесът на образованието? Какви навици създава у студентите? Какви умения тренира? Какви нагласи изгражда? Какви критерии и каква мяра за успеха поставя?

Ето на какво учи студентите съвременното публично българско висше образование:

Знанието е нещо сериозно.

Знанието се състои от истини, а те се държат от авторитетите.

Тези истини са по-важни от личностите, които живеят с тях. Няма значение как възприемаш знанието, за какво го ползваш и дали преподаването противоречи на преподаваното.

Знанието се предава от авторитетите надолу по еднопосочния вертикал. Не можеш да оспорваш знанието, още по-малко – авторитета.

За да контролираш знанието, стани авторитет (вземи диплома и още по-добре, стани преподавател).

Докато не станеш авторитет, не можеш да тълкуваш, прилагаш и променяш знанието.

Има само един път към знанието с една скорост и ако се провалиш, попадаш в задръстване.

Дали си успял се определя от авторитета.

Знанието е нещо много сериозно.

За да успееш, необходимо и достатъчно е да възпроизведеш готовото, познатото.

Можеш да успееш и като мамиш – крадеш чужди решения или попиташ някой, който знае.

Но ако не успееш веднъж, можеш да поправиш нещата с уговорки, хленчене и нахалство.

Няма нужда да успяваш повече от другите, по-добре не се отличавай. Посредствеността е достатъчно добра.

Работи сам, оценявай се групово.

Знанието е нещо много, много сериозно.

Използването на знанията е изпитна ситуация, проверка, контрол.

Оценяването на постигнатото и на компетенциите е нещо опасно, критично, стресиращо.

Оценката на знанията ти е оценка и на личността ти. Слабата оценка означава неудачник или развален човек.

Постижението се измерва двоично – успех или провал. Няма междинни оценки.

Външната оценка е по-важна от вътрешната удовлетвореност. Тя предопределя успеха или провала и в бъдеще.

Сериозно, знанието е нещо сериозно.

Изчакай да ти поставят цели, задачи и критерии за успех.

Работи за поставените цели, когато външните обстоятелства го правят неотложно – срокове, изисквания, инциденти.

Нищо не е толкова важно и сериозно, колкото изглежда. Всички повече говорят, отколкото правят.

Няма правила, а ако има, не се спазват, а ако се спазят, винаги има заобиколен начин.

Когато вършиш нещо, важен е крайният резултат, а не дали ти харесва и какво научаваш, докато го правиш.

Знанието е по-важно от знаещия.

Всяко знание е еднакво важно за всеки.

Компетентността е наличието на обем предварително определени факти.

Поставяй си ясни и непреодолими граници между учене, работа и забавление.

Какви личности образува това образование? Много студенти развиват здравословен скептицизъм към образованието, което им се предлага, и успяват навреме да си направят образование по своя мярка. Повечето обаче не преминават етапа на мърморенето и излизат от университета с обем четири-пет години допълнително време. Твърде е възможно това да са хора с външна мотивация и външна самооценка. Инфантилно зависими от институцията, в която работят. Неспособни на творчество, упорство и предприемчивост. Изпълняващи задачите буквално и до последния момент. Нетолериращи риска, промяната. Със занижени критерии към себе си и другите. Доволни от посредственото постижение. Възприемащи работата сериозно – до 17:00 часа. И най-вече: неспособни на ново учене.

Кой може да ги обвини, при такова травмиращо детство?

***

Статията е публикувана в NovaVizia.com

© 2008 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.