Кино, реклама, медии

Терапия за 80 000 долара

Психорецензия на филма “Игрален дом” (House of Games, 1987) на Дейвид Мамет

Филмът “Игрален дом” (House of Games) е психологическо повествование на една дълбока личностна промяна. Зрителската гледна точка е ограничена до тази на главния герой във филма – докторът-психиатър Маргарет Форд. Ние виждаме и знаем това, което тя вижда и знае. Като зрители, ние преживяваме нейното психологическо “приключение” (както тя го нарича), в хода на което се променя личността й – а може би само “това, което е знаела за себе си” – по думите на нейния доверен, но постоянно изненадващ водач, Майк. Това есе ще покаже как компулсивността създава отцепване от реалността, или по-точно, отцепване на психологическата реалност от реалността на непосредствения и пълен човешки опит, от “живота”; и как компулсивността и конфликтът, който поражда, направляват личността към освобождаване и разкриване.

С началото на филма у зрителя се създава едно шаблонно очакване за образа на Маргарет като преуспелия терапевт (психиатър). Още в началото научаваме, че тя е написала книга, и че тази книга помага на хората – сцената с автографа. Към това очакване се наслагват сцените с интерпретацията на “lirg-girl” и похвалата от наставника на Маргарет, д-р Литауер. Още с първите моменти обаче някои детайли внушават допълнителни особености на д-р Маргарет, детайли, които при голямата промяна на нашите очаквания в хода на филма, започват да носят друг смисъл. Стегнатата, делова жена вече ни изглежда дистанцирана и студена. Модната й прическа изглежда по-малко женствена. Бестселърът става символ на опосредствана, не-лична комуникация с хората. Старателното, компулсивно записване на всяка сесия от знак за професионализъм става знак за опосредстван, не-личен контакт с пациента. Започваме да виждаме вербализацията, играта с думи, рационализацията, контролираната преработката на реалността, която д-р Форд практикува. Важен знак са цигарите и натрапливостта, с която Маргарет пуши, палейки една от друга. Можем да кажем, че диша реалността през сламка, че се загръща в преработения от гърдите й непрозрачен въздух. В крайна сметка стигаме до често срещания мотив за лекаря, който страда от това, което лекува; за терапевта, който е фиксиран (и добър!) в това, което лично не е успял да преодолее – в случая, компулсивността. Чудесно хрумване на режисьора и сценарист Мамет е играта на думи с името на психиатъра и книгата – “Driven” (подтикнат, движен, каран) и “Ford”!

В какво по-точно се изразява компулсивността? Съгласно психиатричната теория и практика, обсесивно-компулсивното разстройство се характеризира с обсесивни, натрапливи мисли (представи, импулси), предизвикващи тревожност, страх; и свързани по нереалистичен начин с тях компулсивни действия, повтарящи се поведения или мисловни действия, с които индивидът се опитва да неутрализира обсесивните мисли, да предотврати реализирането на някакви страхове. Обсесивните мисли не са основният обект на това есе, затова ще се задоволим да кажем, че с хода и развръзката на филма д-р Форд осъзнава, че е била обсебена от страх, че не помага на пациентите си, че вреди, че “прави лоши неща”. Една от задачите й е “да си прости”. Компулсивните действия се наблюдават по-лесно. Ритуализираното, механично пушене е най-яркият израз. Като цяло, има още много елементи от поведението й и външния вид, които изграждат впечатление за защитеност, за предпазване. Това са например потиснатата женственост в облеклото и прическата, очилата, отказът от удоволствия (диалогът в ресторанта с наставника), преработването на реалността през текст (трескавото, компулсивно записване на сесиите). Както вече казахме, тази компулсивност минава и през рационализиране на реалността. Предпазването предполага контрол. Контрол над себе си и над реалността, т.е. на отношенията на личността с реалността. За Маргарет целта на терапията е “да контролираш своя живот” (на Били). Ярък епизод е и сцената на летището, където д-р Форд заплашва с пистолет Майк и казва: “Загубила съм контрол”. Всичко това изгражда образа на една личност, която чрез компулсивността си създава една предпазна мрежа между себе си и реалността.

Филмът многократно загатва границите между личност и реалност, между вън и вътре. Противопоставят се “животът” и “работата” (сцената с Маргарет и наставника й в ресторанта), терапията и животът (сцената с Били); на три пъти виждаме едър план на ключове (в клиниката, в хотела и на летището), едри планове на многократно вадене на цигари, изваждане и прибиране на писалка и т.н.

Компулсивността на Маргарет Форд не е постигнала баланс на личността й. Тъкмо това прави възможно влизането й в играта на Майк. Както Майк казва в сцената пред Western Union, Маргарет иска “Somebody to come along. To possess you. To take you into a new thing”. Моментът на стъпката извън компулсивната схема е моментът на стъпката извън терапевтичния сетинг – с Били. Били отново говори за реалностите. “Това са само приказки. Игра на доверие. /…/ Ти живееш в сън. /…/Каква е разликата?”. Когато Маргарет казва : “Дай ми пистолета и ще ти помогна”, това вече е готовност за транзакция, за обмяна, за взаимодействие в живота (тема, по която Майк говори задълбочено по време на действието). В класически пример за актинг-аут в терапията, тя тръгва да разреши проблема на Били извън отношенията клиент-терапевт.

Майк, когото Маргарет описва като “всезнаещ” и “раздаващ наказание” в папката на Били, става нейният водач в една реалност, която за Маргарет трябва да бъде освобождаваща импулсите й, “добрата и лошата кръв”. Това е реалността на играта, която съзнаваш че играеш. Осъзнатостта е ключова, защото в противен случай това е поредната компулсивно предпазена реалност. Целта на Маргарет е да започне да прави транзакции с живота, да се себеутвърждава, да стане “conscious of himself” (както Майк описва добрия комарджия от Вегас) – да се погледне отстрани – да си прости. Играта е сложна, трудна за удържане реалност (когато Маргарет се опитва да изиграе Майк на летището, не успява). Тя съдържа множество ритуали, компулсии и конвенции. Правила, поговорки, знаци, фетиши (жетоните). Неосъзнатата компулсия е нещо лошо – това е знак, из-дай-нически знак в покера, че ти всъщност играеш, а не си истински, че не си тук и такъв.

Играта е като живота – трябва да е наистина. Маргарет е подлъгана успешно от Майк защото продължава да мисли, че възприема реалността отстрани (както в терапията) – че тя гледа как нещо се случва на някого, а не на нея. Тя до самия край не вижда “голямата картина”, но прави множество и последователни стъпки навътре-навън, транзакции с реалността. Ключовият момент тук е влизането в стаята в хотела. Майк пита “In or out?” Тя взима ключовете, отключва сама (отново илюзия за контрол) и влиза в стаята. В стаята, пред първото огледало във филма, тя открадва нещо чуждо, за да “вземе от живота, да се утвърди” (по думите на Майк). Кражбата е върховно свързване с живота, с реалността. Пред огледалото тя се вижда отстрани – и вижда жената в себе си (сресва се, нежна музика) – т.е., освобождаването от компулсивността носи пълноценност.

Откриването на реалността, на бара зад Игралния дом, под студения дъжд, носи откриване и на себе си, на неща, “които може би съжалява, че е разбрала” (Майк). Това е обяснението на въпроса защо точно тя влиза в схемата на Майк. Майк обяснява това в прав текст: “Кучката е роден крадец”; също “Винаги си искала това! Крадла! Винаги си искала да те хванат, защото знаеш, че си лоша!”. Струва си в ретроспекция да си припомним и репликите пред Western Union. ”Значи не можеш да излъжеш честен човек?” – “Май е така”. Всъщност схемата на Майк е класическа измамна схема за “лапнишарани” със склонност към престъпления. Ерик Бърн я описва под името “Хайде да спретнем номер на Джоуи” (Let’s Pull a Fast One on Joey) в Games People Play. В тази игра “лапнишаранът” е поканен да участва в измама на трети човек, но в крайна сметка измаменият се оказва той самият. Бърн също изтъква несъзнаваното желание да бъдеш наказан като мотив за участието в играта. В този смисъл, играта е много реална – Маргарет изразява своите импулси, своите тъмни страни, своята Сянка (по Юнг) и получава обратно наказание. Или, в определена перспектива, плаща 80,000 долара за интензивна терапия на обсесивно-компулсивния си проблем.

Който не може да бъде разрешен без прощаването и приемането на себе си, с “добрата и лошата кръв”.

Маргарет е близо до връщане към “болестта” – опитвайки се да премахне хартиената реалност на случая “Били”, и да “забрави всичко това”. Това е вторият момент, в който Маргарет избира дали да пресече границата. Първият беше когато потърси повторно Майк в “Чарли”. Тогава тя имаше жетона, маркера за напомняне, червения бутон за играта, който Майк й подари. Маргарет преодолява релапса към “болестта”, защото вече е различна от преди. Това става и с помощта на Били, който идва да я види, защото тя е “на ръба”. Присъствието на Били й помага да се задържи в реалността и затваря иронично кръга на двусмислените отношения на клиент-терапевт. На летището Маргарет за първи път казва името си на Майк.

До този момент зрителите (през перспективата на Маргарет) сме имали достатъчно време да почувстваме това, което Майк й казва в хотелската стая: “С теб си приличаме”. На летището, с пистолет в ръка Маргарет иска Майк да я моли на колене. Можем да интерпретираме това като желание тя да прости на Майк-овското в себе си, на новооткритата и освободена “лоша” Маргарет. Само че “лошата” Маргарет отказва да приеме вина. Тя просто е. Убийството на “лошата” Маргарет “навън” означава приемането й “вътре”. Маргарет трябва да прости на – Маргарет.

В края на филма виждаме “цялата”, “живата” Маргарет – женствена, без очила, цветна, спокойна, (“Простих си”) и – взимаща от живота. Фантастична сделка на обирджийска цена.

© 2008 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.