Развитие на общности

Новите малки, или за нещастието да си млад човек без принципи

Покрай епичните борби за Студентския съвет се оформиха, с или без етикети и омаскаряване, две групи студенти. Много колеги твърдят, че това са просто две борещи се групи, които се различават по това, че едните „са на власт“, а другите “им искат властта“. Е, със сигурност може студентите да се разделят и на такива две групи. Но много по-важен е сблъсъкът по една друга линия – линията на принципите. Вместо „принципи“ може да употребите и думите „ценности“ или пък „морал“, но няма да ги използвам тук поради това, че те са нещо по-лично и неосъзнато. За да имаш принципи трябва само малко по-добро осъзнаване и зрялост.

Искам да говоря за Новите малки – за студентите, успяващи, защото не се подчиняват на (вътрешни) правила, на принципи, защото взимат решения и действат на базата на своите желания, на ползата тук и сега, на поединичното преуспяване. Искам да говоря за тях, защото много колеги станаха такива в университета и в Студенстския съвет, и вместо Млади станаха малки. Тях СУ ги научи на единачество – на неспособност да живеят в общност, на илюзията за щастие сред хора, които правиш нещастни. Искам всеки непредубеден човек, влизащ в Студентски съвет, да знае накъде води пътят на Новите малки и, ако иска да поеме по него, то поне да го направи съзнателно.

Новите малки нямат принципи. Това ще рече, че няма правила, които те биха приели, на които те биха се подчинили, ако това е против техния личен интерес. Малките смятат правилата за безсмислени предписания, на които се подчиняват слабите и глупавите. Твърде често малките учат Право, защото искат да имат власт над нормата и да я употребят в своя полза. Малките не искат да знаят, че когато всички нарушават правилата, всички са ощетени – включително самите те. Малките не разбират, че правилата са нещо, по което всички се съгласяваме, за да живеем по-леко един с друг.

Малките имат лична представа за свободата. За тях свободата е да правят каквото пожелаят. За тях е приемливо всеки да действа така, и да успяват силните в конкретната ситуация.

Малките обичат силата. Малките искат да са силни. Понеже винаги има по-силни и по-слаби, малките са диктатори към по-слабите и прекланящи се пред по-силните. Малките обичат йерархията, която дава възможност да използваш сила.

Малките обичат да подражават на по-силните. Те се обличат като тях, говорят като тях, жестикулират като тях. Това подкрепя илюзията им, че са всемогъщи. Че взимат решения за съдбата на другите, а не за собствените си малки дела. Че са избрани от народа, а не от хора, докарани под строй.

Малките често изпадат в заблудата, че са всемогъщи. Че могат да направят каквото си пожелаят. Че те ще са единствените, които ще успеят и ще им се размине. Че дори всички да правят така, те пак ще са успешни. Че са над правилата, че са безсмъртни.

Малките от мъжки пол обичат да се правят на мъже, да се „разбират по мъжки“. В тяхното разбиране мъжеството е непосредственото изхвърляне на емоциите, прекият сблъсък, сравняването на уменията за насилие над нещата. Те не разбират мъжеството като търпение, като почтеност, като изчакване.

За малките човешките отношения са търговия. Те не се базират на доверие и ценности, а на размяна на ресурси за задоволяване на личните интереси. Често малките сменят ролите на съюзник и враг – в зависимост от интереса в момента. Малките не вярват на другите – те познават себе си и, съдейки по себе си, знаят че на другите не може да се вярва. Затова се кооперират с другите заради общ непосредствен интерес.

Когато малките се кооперират с други малки, това става по отношение на някакъв външен ресурс, на общи блага, които да си поделят. Малките не обичат да търгуват със „свои“ блага, затова правят глутници за чуждите. Поради тази причина много от малките работят в публични институции, където могат да плячкосват обществени фондове – данъци, студентски такси…

Малките оценяват себе си в двоичен код – прецаках ги/прецакаха ме. За тях успехът винаги е игра с губещи. Затова истинското сътрудничество за тях е неразбираемо. Затова са винаги бдителни за заплахи и възможности.

Малките живеят в параноична тревога. Техният свят е населен от други малки, които се опитват да ги прекарат. Всеки път, когато прекарват някого, малките за кратко се успокояват, преди да се почувстват отново застрашени.

Малките постоянно се тревожат, че това, което правят, не е съвсем правилно. Някъде дълбоко и в най-малкия малък има съвест, която блъска в мрака. За да я заглушава, малкият иска постоянно да вижда как всички правят малки дела. Малкият вярва, че светът е лош като цяло. Малкият иска всички да са малки, за да може той да е нормален. Да е нормално да си малък. Затова върховно удоволствие на малките е да правят другите малки. Всяка мерзост, към която са подтикнали някого, всеки малък, капещ компромис, който изтръгнат от другия, им дава увереност, че това е нормалното поведение, че всички са такива.

Поради липсата на принципи малките изпитват постоянна несигурност. Принципите ти дават насока в ситуация, в която опитът и знанието не могат да помогнат. В непозната ситуация или в криза помага придържането към принципи. Но малките не могат да прибягнат до тях и затова не толерират непознатите неща, и много трудно учат.

Малките са много фрустрирани, те са постоянно ядосани. Техният Принцип на ползата (който всъщност изобщо не е принцип) често се сблъсква с обективната реалност. Желанията им невинаги могат да бъдат удовлетворени. Илюзията им за всемогъщество често се сблъсква с непреодолимата реалност. Търпението им да се трудят и да чакат резултата е нулево. Понеже не са научени да се съобразяват с външни фактори и са свикнали да получават удовлетворение, малките много се ядосват на лошата реалност. Това ги прави груби и цинични. Някои от тях искат физически да се разправят с проблемите пред тях.

Липсата на принципи е и проблемът с липсата на граници. Малките не обичат ограниченията и това ги прави много безлични. Малките нямат собствена идентичност, не могат да кажат докъде стига тяхната личност, тяхното поле, и къде започва реалността. Поради това малките са и алчни – те се възприемат като център на света, в който се протягат всемогъщите им ръце, търсещи задоволяването.

В несигурния свят, населен от други малки, от глупаци, които спазват принципи и от лошата неподатлива реалност, малките си създават свой свят. Техният малък свят е изграден на илюзията, че може да си щастлив сред нещастни хора. Малките си мислят, че когато построят къща и вдигнат 3 метра стена, няма да виждат всичките други малки и глупави хора – но всъщност им остава да гледат само стената около себе си. Често малките бягат от своя тъжен тесен свят в света на алкохола, наркотиците и хазарта.

Малките всъщност са нещастни хора. Никой доброволно не би искал да е малък. Но натискът отвътре и отвън понякога е много силен и малко по малко ние се навеждаме, смаляваме, вдетиняваме.

Защото това са Новите малки – не млади, а малки. Защото това поведение и този начин на живот са нормални за човека на 1-2-3-6 години. На 1 година разбираш, че не си всемогъщ. На 9 години избираш приятелите си с чувства. На 13 вече разбираш защо сътрудничеството помага на всички и защо моралът е нещо хубаво. На 18 вече знаеш кой си и какъв искаш да бъдеш. Малките хора пропускат цял един прекрасен истински нормален живот.

© 2008 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.