Книги

„Името на розата“, познанието и действието

За книгата са изписани други томове анализи и критика, но искам да посоча няколко неща, които ми направиха впечатление и които илюстрират теми, по които работя. Сигурно сте чували да се казва за романа, че е „на няколко пласта”. Предполагам, че това е донякъде уточнение, че романът не е просто кримка. И наистина, като кримка романът би бил скучен – има твърде много „пълнеж“ извън сюжета на разследване. Освен това не дава обичайните „улики“, по които читателят да отгатва кой е убиецът. Но романът наистина е по-скоро интелектуална игра с читателя, колко неща може да „види“. Защото първото нещо, което ми хареса е, че романът описва самия си метод на общуване с читателя – виждаш това, което си готов да видиш.

Има различни начини да се опише за какво е един роман. Един начин да отлепваме пластовете е да отлепваме контекстите – от конкретни към абстрактни. Например, на най-конкретно ниво романът е разказ за разследването от двама монаси на убийства в абатство в Северна Италия в началото на 14-ти век. Ако махнем конкретиките в контекста, това е разказ за партньорството между ментор и новопосветен в узнаването и обясняването на света. Ако махнем още конкретики, това е разказ за стремежа към истина или знание за света чрез разчитане на видимите знаци, и за провала на този стремеж. Ако махнем още конкретика, можем да кажем, че това е разказ за недостижимостта на божественото знание. ИЛИ – за провала на умозрителното знание и изместването му от знанието чрез опита през 14-ти век. И тук виждаме, че контекстът не може само да се отлюспва – за да си обясним нещо, трябва да го поставим в определена наша си рамка, и тази рамка е наш вътрешен контекст. Защото романът има много различен смисъл ако не сте религиозни; ако сте религиозни; ако сте християни; ако сте прагматици или се интересувате от научния метод.

Романът вкратце казва: „Знанието за света не може да бъде пряко; ние не можем да познаваме действителността. Това, което виждаме и което си обясняваме, са знаци (идеи) в нашата глава, които работят със знаци от тази действителност“. Поради това романът се нарича „постмодерен“ – няма обективна, явна за всеки реалност; има знаци, които четем по различен начин и така имаме различни много реалности. Нещо повече – и това беше за мен един от парадоксите на романа – религиозното знание от Средновековието е подобно на постмодерното знание от края на 20-ти век – то е четене на текстове. Постмодернизмът третира всичко като текст, тоест, подредена реалност с вложен смисъл, която разчитаме всеки за себе си. Анализът на текстове измества експеримента. При Средновековието имаме свещените религиозни книги, и всяко знание е само прочит и тълкуване на тези книги. Знаещите, книжовниците, са далеч от света в своите манастири. Те говорят латински и изобщо не разбират простонародния местен език, като така са изцяло затворени във виртуална реалност. Разбира се, разликата между двата периода е в наличието на авторитети – при постмодернизма няма такива, и това създава несигурността за човека. Постмодерно тревожният човек в романа е знаещият Уилям – той стига до извода, че няма логика във връзката между знаци и реалност. Понякога знак и реалност е едно и също – разгадаването на входа към тайната библиотека е пример – там „четири“ в указанията е не четвъртият знак (идея), а четворката върху камъка (предмет). От друга страна, той гениално отгатва съдържанието на „Комедиите“ на Аристотел, без да е видял тази забранена книга; той постига представа за книга (знаци), описваща понятието на Аристотел за смеха (отношение към света); представа за знаци за понятие за отношение – верига от непреки връзки с действителността.

Това не значи, че Еко приветства постмодерния свят. Точно в духа на ПоМо, Еко е амбивалентен. Главният герой, човекът със знанието, Уилям от Баскервил, е създаден по подобие на Уилям от Окам и Роджър Бейкън – монаси, с чийто идеи и действия се свързва промяната от религиозното към материалистичното обяснение за света, от умозрителното към експеримента. Веднъж схванал тази идея, за читателя става интересно да търси и „забелязва“ знаците, които Еко поставя, за да покаже тази идея. Например името му (напомнящо Шерлок Холмс) или пък очилата му, с които вижда по-добре света, но които са продукт на експерименталното, изцапващо ръцете си знание. Неговият партньор, Адсон (в който някои разчитат „Уотсън“), е на друга страна от знанието – като млад монах е пълен с предписанията и догмите на религията. Неговата задача е да почне „да вижда“ по друг начин, което значи първо да мисли по друг начин. Но Адсон не е полюс на Уилям, полюсът и антагонистът е слепият монах (противно на очилата на Уилям) Хорхе. Той е ослепял за директното познание на света и единствено свещените книги са източникът за него. Адсон е млад и е запазил способността си за интуитивно (простонародно) и плътско свързване със света (сношението му със селското момиче). Понеже имам история в обучението и клиничната психология, стори ми се, че темата (пластът) за израстването на чирака под наставленията на майстора е много бедна в романа. Уилям няма подход, така да се каже. Той просто казва на Адсон, „научи се да мислиш сам“. От друга страна, това ми се струва съзвучно с по-глобалната тема за познанието, което идва от собствения опит, вместо наготово от авторитети. Така или иначе, това беше за мен друга точка на обмен с текста, а именно да следя развитието на отношенията учител-ученик и да ги съпоставям с моя опит и очаквания от обучение и консултиране.

Аз не съм литературен критик и не мога да оценя текстовете, с които „Името на розата“ си общува. Аз не виждам тази част от смисъла и няма смисъл да пиша текст като литератор. Но темата за знаците и смисъла ми е много близка заради качествените методи на изследване. Книгата е добра илюстрация на феноменологията, етнографията, качествения анализ като методи. Основното при качествените методи е да се проникне до смисъла, който интересуващите ни хора имат по определен проблем. Например, какво е за психотерапевтите тяхната работа? Какво е за тях контактът с клиента? Или пък, какво означава здравната система за хората, които отказват ваксинации? Или пък, какво е фракингът за хората, протестиращи срещу него? Тези смисли не са еднакви за всички – за едни фракингът е опит за икономическа експлоатация, за други – финансова пирамида, за трети – безумието на човека да „покорява“ природата. Така или иначе, задачата на социалните изследователи е да разберат тези смисли, да погледнат от гледната точка на изследваните лица. Как се създават тези смисли – вижте в „Името на розата“! Първо, контекстът, или фигура и фон. Зависи в какъв контекст виждаш обекта. Ваксинацията в общество, в което няма доверие в институциите е по-вероятно да се вижда като репресия; или пък като заговор на богатите в общност с история на медицинска експлоатация (вж. напр. Експериментът Тъскиджи). В романа Адсон вижда много похотливи фрески и релефи в църквата, които имат обаче богоугоден смисъл заради контекста си в изобразяването на човешките грехове и наказанието за тях. Тоест, смисълът им не е наслаждение или възбуда, а покаяние и страх. И този смисъл се създава от цялостното изображение на света, от който част са похотливите релефи. На друго място в романа, Киприановата вечеря от религиозен символ става нещо просташко, профанно, само заради промяната на контекста.

Но контекстът като фон не е всичко – по-важен е контекстът в главата, т.е. вече съществуващите рамки на мислене на виждащия. Неслучайно в романа има толкова видения, халюцинации и сънища. Когато Адсон вижда фреските със страшните лица, „включва“ кошмарни видения на Ада в главата си. Когато Адсон прави най-плътското човешко действие с момичето, той описва тялото на любимата си с почти комични знаци (метафори) от книжовническия си опит. „Бог е навсякъде“. Тоест, трябва да виждаш Бог навсякъде. Всичко, което виждаш, е частен случай, превъплъщение, на Божествения ред. Когато имаш ясна представа за този Божествен ред, страданието има смисъл – Бог така пожелава, това е нужно за изкупление и т.н. Какво се получава, ако нямаш тази рамка в главата? Изкуство. Посланието на Хорхе, който отхвърля красивото изографисване на книгите е, че трябва да виждаш Бог във всичко, а не самата рисунка. Ако виждаш картината, формата, но не Бога, ти се наслаждаваш. Това е големият грях на изкуството и насладата – Бог го няма, има само форма/знак и само сетивно удоволствие. Разбира се, това е и научният метод – изпитания върху материалната реалност без предварителни допускания. Можем да си представим, че за хора от друго време, с други разбирания, похотливите форми няма да имат същия смисъл. Прочут е примерът с войника, който видял „Екстаза на света Тереза“ на Бернини и възкликнал: „Хо-хо, познавам този екстаз много добре!“ По подобен начин и социалните изследователи се опитват да разберат рамките на мислене, или културните инструменти, на изследваната група. Така например, ако мислим за България като страна-жертва (на великите сили, историята), по-вероятно е да виждаме във фракинга поредно попълзновение на външен враг. Или пък, ако виждаме човека като част от природата, а не неин господар, по-вероятно е да протестираме срещу технологията като екстремно въздействие върху природата. Ако ценим независимостта и самодостатъчността си, по-вероятно е да виждаме ваксините като натрапване от държавата. Изследователите обаче трябва да правят и саморефлективност – през цялото време на изследването да се питат какви са техните собствени рамки за мислене, защото те пък са контекст на разбирането на чуждите рамки. Знаци за знаци за знаци…

За да се разбере смисълът на определен знак, на определен предмет или действие, е нужен контекстът. А за да се види контекстът, е нужна „продължителна въвлеченост“ (по Линкълн и Губа) в контекста, постоянно наблюдение преди правене на заключения за смисъла. Един глуповат пример – в „Шифърът на Леонардо“ – книга за знаците, ужким, главният герой-професор вижда пентаграм върху гърдите на убития уредник на музея и първо казва, че смисълът на пентаграма зависи от контекста (setting), но когато инспекторът казва, че може да е знак за дявола, бързо го поправя, че това е символ на Венера и женското начало. И двете предположения са прибързани (е, ясно е, че се играе с очакванията на читателя), защото контекстът не е ясен. Подобно на това, правенето на заключения защо някои хора избягват ваксинация (напр. неграмотност) е прибързано и е част от традиционния медицински модел (умствена рамка), където пациентите са неграмотни по отношение на състоянието си. Разбира се, един симпатизиращ изследовател също може да постигне прибързано разбиране за смисъла на ваксинацията. В „Името на розата“ това е основната грешка на разследването – още на второто убийство една случайност се приема за закономерност (смисъл) и всяко следващо убийство се „разчита“ в смисъла на Апокалипсиса, вместо в прикриването на книгата.

Романът илюстрира едно друг правило на качествените изследвания – наблюдение и въздействие, теория и факти са неотделими; мисленето и действието са свързани. Това е една от големите критики на постмодерната наука към експерименталния, позитивистки метод. Традиционната наука се опитва да постигне знание за „обективната реалност“, „да зададе въпроси директно на Природата“. Постмодерната наука е конструктивистка – знанието не се открива, а конструира. Изследването въздейства върху обекта и затова не може да има обективно знание за нещо „там“. В социологията и антропологията това е очевидно – когато изследователят отиде в общността, тя реагира и вече не е същата, каквато е била без него. Хората дават информация по определен начин. Но любопитно е, че и във физиката тези идеи си пробиват път – например с двойствената природа на електрона/фотона, или с принципа на Хайзенберг, че не може едновременно да знаем положението и скоростта на частицата. Наблюдавайки, вече правим избор на реалността. В романа действията на Уилям и Адсон, „детективите“, пораждат реакцията на изследваните лица (заговорниците и останалите). Нещо повече, създаденият смисъл поражда действия, които го реализират! Помислете – това в социологията е „самоосъществяващото се пророчество“. Хората действат според създадения смисъл и той става реалност. В романа Хорхе разбира „заблудата“ на Уилям за възстановката на Апокалипсиса като логика на убийствата. Това изобщо не е неговият замисъл, но той решава да действа по него и това води до разкриването му. Реалността поражда „погрешен“ смисъл, който обаче поражда действия, които променят реалността така, че тя да отразява смисъла. От понятие за знанието като процес на привеждане на идеите към реалността минаваме към понятие за реалността като продукт на идеите. Което е посланието на конструктивизма.

Накратко за критиката на понятието „изследвани лица“ или „обекти“ (study subjects)от конструктивизма. Ако знанието се създава във взаимодействието между учения и интересуващите го хора, значи те не са обекти, а участници в изследването. Участници в създаването на знание, не участници в експеримент.

Тук идва един от големите проблеми на постмодернизма и конструктивизма – кое е истината? Има ли някакъв по-обективен смисъл. Разбира се, отговорът на постмодернизма, е „не“. Романът е илюстрация на абсурдно различните смисли на една и съща реалност, на малката крачка между свещено и смешно, между догма и ерес. Основна тема е ереста. Разликата между догмата и ереста е на практика невидима. (Затова и Уилям се отказва от съденето на еретици). Историческият фон на романа е постоянната борба с ересите в католическата църква и как нови религиозни идеи успяват да бъдат признати или биват изгаряни на клади. Например бедността на църквата е свята според ордена на свети Франциск, но е ерес, когато се проповядва от долчините или валдеите. Романът е пълен с такива парадокси, например седемте дни на романа могат да се тълкуват като седемте дни на Апокалипсиса или на сътворението. Пищността на пръстена си абатът обяснява така: „Езикът на скъпоценните камъни е многообразен, всеки един от тях изразява повече от една истина, според прочита, който избираме, според контекста, в който са поставени.“ Кое валидира знанието? Според стария свят на Хорхе, това са авторитетите. Затова той се страхува от книгата на Аристотел, не заради идеята за смеха, а заради казващия я. Времето на романа е времето на прехода към практическото знание, „там, в градовете“, на бъдещия експериментален метод и науката. В постмодерния свят валидно е знанието, което е разбираемо – тоест, има вътрешна съгласуваност, разказано е добре, има плътност на контекста. „Истината ще ви направи свободни“ – но как свободата се променя с промяната на истината? Най-напред, в религията (Йоан 8:31-32): „Тогава Иисус казваше на повярвалите в Него иудеи: ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ Тук свободата е в живота според словото божие, според свещените книги и християнското обяснение за света. После, в модерното общество, истината това е „природата там“; до тази истина достигаме чрез многобройни опити и тя ни дава свободата да се разпореждаме с материалния свят за доброто на човека. Накрая, в постмодерната ситуация, истината е добре осмислената и чута от другите индивидуална история. Свободата е индивидуалното живеене, себеизразяване според тази история/истина и идентичност. Изследователите днес са длъжни да дават тази свобода („глас“) на участниците в изследването.

Както вече казах, Еко не изглежда „привърженик“ на постмодернизма. Действието има много важно място в романа и то е по-скоро съзвучно на практическото, нежели на текста. „В началото бе словото“ или „В началото бе делото“? Разбира се, този въпрос не може да получи отговор. Религията и постмодернизма залагат на първото, „всичко е текст“, макар и религията да залага на вяра („и Бог беше Словото“). Но практическият опит създава действието в романа (игра на думи). Без Уилям нищо не би се случило, включително повечето убийства. Уилям разчита на нещо като експерименталния метод. Адсон сякаш работи през интуитивно и импулсивно знание. При него опитът (действието) идва преди мисълта (догмата) в сюблимния за него момент в романа (плътската любов). Предимството на действието е основен принцип на науката – първо опит, после идеи. В началото е делото. Тук конструктивизмът и постмодернизмът (напр. деконструкциите на текст) се различават, защото качествените изследвания призовават за връщане към „натуралната среда“, от лабораторията към живота на хората. Разглеждането на ереста в романа също отпраща към действието. Книгата илюстрира великолепно някои теории от социалните движения. Когато Адсон се чуди защо толкова много и различни ереси възникват въпреки жестокостта на инквизицията, Уилям му изнася цяла лекция. Недоволството на хората в несправедливо общество е постоянно; но те се вдигат на протест, когато някаква нова идея им даде възможност за действие, тоест, както обяснение за страданията им и за праведността на протеста, така и организация, към която да се присъединят. Но изглежда, че това, което прави една религиозна идея ерес в описаните в романа, са действията на последователите. Ако критиката към богатството на църквата е идейна, тя може да бъде институционализирана, а лидерите стават светци и цитирани авторитети в схоластичните спорове. Ако обаче критиката премине към действия като демонстративна бедност или отнемане на имущество от богатите (вкл. църквата), огънят и мечът се стоварват с праведен гняв върху еретиците. В крайна сметка, в онази зора на нова ера, църквата губи умовете не заради аргументите на словото, а заради „това, което се случва в градовете“.

© 2014 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.