Психология на деня

Ничия земя, обща кал

Когато кацам в София, първото ми впечатление е от грозните безформени чернокафяви парчета земя около летището. Гледана отгоре, земята ни е обсипана с човешки местообиталища, около които кафенее мъртва земя – безформена маса от затъпкана, изорана от коловози, недостроена, засипана с боклук земя – ничия земя.

Около тази земя има други притежавани земи – оградата на летището отделя земята на летището. Калта постепенно преминава в сметище (истинско сметище) или ливади за косене. Ничията земя всъщност е гранична ивица – една твърде широка, размита граница между различни територии.

Ничията земя е проблем с поставянето на граници, който забелязвам в България. Всеки ден на път към работа аз минавам по една улица. В това място има няколко територии: парк, тротоар, платно, кофи за смет, паркинг и жилища. Колите спират на тротоара, пешеходците тъпчат тревата, листа от дърветата се разлагат в кал по тротоара и асфалта, кофите преливат и боклуците се разнасят околовръст. В асфалта има дупки, пълни с кал. До жилищния блок има изсипани тухли – сякаш домът е прелял на улицата, а всъщност са купчина строителни отпадъци.

Всяка от тези територии е замислена в своите граници. В тях тя изпълнява функциите си. Тротоарът граничи с парка и платното – той служи за преминаване на пешеходци. Платното граничи с тротоарите и паркинга – по него преминават коли. Някак съвсем простичко и естествено по замисъл. Но когато паркът прелива върху платното, колите преминават по тротоара, а сметището се носи по пътя, това вече не са граници. Това е ничия земя. Когато това “място”, през което преминавам, стане всичко това накуп – то е КАЛ. Точно както при смесването на всички цветове бои, при смесването на всички граници получаваме кафяво-сива лепкава рядка смес.

Всяка вещ извън своите граници е боклук. Ничията земя е зона-сметище. Нападалите листа са боклук и никой не им се радва на пътя. Тухлите са строителен боклук, а не материал. Разтрошените плочки са досаден боклук, който трябва да прескачаш. Паркираните коли са огромни маси метален боклук, препятстващ преминаването. Земята е кал, а дори отпадъците извън кофите са – боклук.

На кого е ничията земя? Най-вероятно тя е обща – общинска или държавна земя. Тази кална земя наистина не е собственост на хората, които ходят по нея, но тя е ничия в някакъв по-дълбок, не юридически смисъл. Тя е ничия психологически, това е земя, която никой не чувства като важна за себе си, като полезна. Границите поставят идентичност. Защо пешеходците да подържат тротоар, който се използва като паркинг? Защо жителите на блока да поддържат парк, през който минават коли? Защо боклукчиите да почистват паркинг, на който всеки изхвърля боклук? Никой не се грижи за ничията земя.

Има нещо много вредно в свикването с ничията земя, в живота на ничия земя. Ние като че ли губим дефинициите си, понятието си за пространството. Какво значи тротоар? Колко плочки трябва да са счупени, за да познаем, че това вече не е тротоар и да го поправим, да го направим отново тротоар? Една плочка? Може би една счупена плочка в Германия е достатъчна, за да поправим тротоара? Пет, десет в България? Невъзможност да се преминава? Смъртен случай? Кампания по оправяне на тротоарите? Как решаваме, че една вещ (все още) е тротоар?

Като че ли в добре уредените страни има добре уредени граници и добре дефинирани вещи. Тротоарът е тротоар само ако съответства на модела за тротоар. Всяка счупена плочка, всеки боклук, всяка кола се премахват от тротоара, защото нарушават ясното и споделено от всички понятие за тротоар. Ние сме “гъвкави” – тротоар е всяко място, включително платното, парка и сметището, през което човек може да мине пеша. Тротоарите се поправят не заради придържането към заложения модел, а заради идеята, че някой трябва да направи нещо на определено време.

В ничията земя са унищожени и човешките намерения, човешкият живот. Паркът вече не е място за разходка. Пътят не е място за комфортно придвижване. Тротоарът не е място за движение и срещи. Човек не се наслаждава на калта – той бърза на пръсти през нея. Ничията земя е място за преминаване, не за разходка, не за наслада от мига, не за живеене. Калта на ничията земя е калта на черния път, който напира под нашите плитки местоживелища, черния път между дома и нивата – двете места за живот на нашите деди.

И нашите животи стават преминаване през калта. Преминаваме изнервени през задръстванията и калните тротоари. Нямаме търпение и бясно натискаме клаксона, за да стигнем до НЯКЪДЕ – заседнали между работата и дома – двете наши територии. Много от нас си купуват високи оф-роуд (!) коли, с илюзията, че от гаража до паркинга няма да стъпят в калта. Но какво правят тези хора, освен още повече кал там, където минат? Високите гуми пазят от калта, която самите те създават.

Дали размиването на границите остава само там, в калта? Когато се приберем, колко още време прекарваме в преминаване – припряно готвене, ядене с телевизия, бърза грижа. Или от другата страна на калта – работа от срок до срок, почивка с интернет свързаност, сделково общуване. Ние се срещаме на общата земя, която е станала ничия земя. Нашите общности функционират върху ничия земя. Докъде прониква калта в живота ни? Къде е нашата земя?

Позволяващи си всичко без ограничения, премахващи границите и използващи благата като ничии средства, ние сякаш събираме отново сушата и водата, светлината и мрака – и се връщаме в – кал.

© 2008 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.