Когато кацам в София, първото ми впечатление е от грозните безформени чернокафяви парчета земя около летището. Гледана отгоре, земята ни е обсипана с човешки местообиталища, около които кафенее мъртва земя – безформена маса от затъпкана, изорана от коловози, недостроена, засипана с боклук земя – ничия земя.
Около тази земя има други притежавани земи – оградата на летището отделя земята на летището. Калта постепенно преминава в сметище (истинско сметище) или ливади за косене. Ничията земя всъщност е гранична ивица – една твърде широка, размита граница между различни територии.
Ничията земя е проблем с поставянето на граници, който забелязвам в България. Всеки ден на път към работа аз минавам по една улица. В това място има няколко територии: парк, тротоар, платно, кофи за смет, паркинг и жилища. Колите спират на тротоара, пешеходците тъпчат тревата, листа от дърветата се разлагат в кал по тротоара и асфалта, кофите преливат и боклуците се разнасят околовръст. В асфалта има дупки, пълни с кал. До жилищния блок има изсипани тухли – сякаш домът е прелял на улицата, а всъщност са купчина строителни отпадъци.
Всяка от тези територии е замислена в своите граници. В тях тя изпълнява функциите си. Тротоарът граничи с парка и платното – той служи за преминаване на пешеходци. Платното граничи с тротоарите и паркинга – по него преминават коли. Някак съвсем простичко и естествено по замисъл. Но когато паркът прелива върху платното, колите преминават по тротоара, а сметището се носи по пътя, това вече не са граници. Това е ничия земя. Когато това “място”, през което преминавам, стане всичко това накуп – то е КАЛ. Точно както при смесването на всички цветове бои, при смесването на всички граници получаваме кафяво-сива лепкава рядка смес.
Всяка вещ извън своите граници е боклук. Ничията земя е зона-сметище. Нападалите листа са боклук и никой не им се радва на пътя. Тухлите са строителен боклук, а не материал. Разтрошените плочки са досаден боклук, който трябва да прескачаш. Паркираните коли са огромни маси метален боклук, препятстващ преминаването. Земята е кал, а дори отпадъците извън кофите са – боклук.
На кого е ничията земя? Най-вероятно тя е обща – общинска или държавна земя. Тази кална земя наистина не е собственост на хората, които ходят по нея, но тя е ничия в някакъв по-дълбок, не юридически смисъл. Тя е ничия психологически, това е земя, която никой не чувства като важна за себе си, като полезна. Границите поставят идентичност. Защо пешеходците да подържат тротоар, който се използва като паркинг? Защо жителите на блока да поддържат парк, през който минават коли? Защо боклукчиите да почистват паркинг, на който всеки изхвърля боклук? Никой не се грижи за ничията земя.
Има нещо много вредно в свикването с ничията земя, в живота на ничия земя. Ние като че ли губим дефинициите си, понятието си за пространството. Какво значи тротоар? Колко плочки трябва да са счупени, за да познаем, че това вече не е тротоар и да го поправим, да го направим отново тротоар? Една плочка? Може би една счупена плочка в Германия е достатъчна, за да поправим тротоара? Пет, десет в България? Невъзможност да се преминава? Смъртен случай? Кампания по оправяне на тротоарите? Как решаваме, че една вещ (все още) е тротоар?
Като че ли в добре уредените страни има добре уредени граници и добре дефинирани вещи. Тротоарът е тротоар само ако съответства на модела за тротоар. Всяка счупена плочка, всеки боклук, всяка кола се премахват от тротоара, защото нарушават ясното и споделено от всички понятие за тротоар. Ние сме “гъвкави” – тротоар е всяко място, включително платното, парка и сметището, през което човек може да мине пеша. Тротоарите се поправят не заради придържането към заложения модел, а заради идеята, че някой трябва да направи нещо на определено време.
В ничията земя са унищожени и човешките намерения, човешкият живот. Паркът вече не е място за разходка. Пътят не е място за комфортно придвижване. Тротоарът не е място за движение и срещи. Човек не се наслаждава на калта – той бърза на пръсти през нея. Ничията земя е място за преминаване, не за разходка, не за наслада от мига, не за живеене. Калта на ничията земя е калта на черния път, който напира под нашите плитки местоживелища, черния път между дома и нивата – двете места за живот на нашите деди.
И нашите животи стават преминаване през калта. Преминаваме изнервени през задръстванията и калните тротоари. Нямаме търпение и бясно натискаме клаксона, за да стигнем до НЯКЪДЕ – заседнали между работата и дома – двете наши територии. Много от нас си купуват високи оф-роуд (!) коли, с илюзията, че от гаража до паркинга няма да стъпят в калта. Но какво правят тези хора, освен още повече кал там, където минат? Високите гуми пазят от калта, която самите те създават.
Дали размиването на границите остава само там, в калта? Когато се приберем, колко още време прекарваме в преминаване – припряно готвене, ядене с телевизия, бърза грижа. Или от другата страна на калта – работа от срок до срок, почивка с интернет свързаност, сделково общуване. Ние се срещаме на общата земя, която е станала ничия земя. Нашите общности функционират върху ничия земя. Докъде прониква калта в живота ни? Къде е нашата земя?
Позволяващи си всичко без ограничения, премахващи границите и използващи благата като ничии средства, ние сякаш събираме отново сушата и водата, светлината и мрака – и се връщаме в – кал.
Здравей,
от няколко месеца прекъснах писането и четенето на блогове и днес като си влязох в гугъл рийдъра като по чудо се зачетох точно в тази статия. Изведнъж в мен възникна въпроса кой е автора и какво прави в greader-a ми. Като влязох пак не успях да си отговоря, сигурно съм те добавил малко преди да мина в есенен сън от блогване и съм те забравил. Поздрави за статията, надявам се следващият път да си те спомня кой си.
С най – добри пожелания,
Станислав
Благодаря! Надявам се е било едно добро „Добро утро!“ за твоето зимно блогване. 🙂
Добър вещно правен анализ 🙂
Въпросът за психологическата собственост е може би по-важен от този за юридическата. Защото това, което желанието на човека да свои може да направи, нито една правна норма не е в състояние да предотврати 🙂
Струва ме се, че ничията земя за съжаление не е само на улицата, а продължава и в нашето съзнание. И именно там е началото, там, където стои и причината…
Когато изчистим калта в съзнанието си, само и единствено тогава:
1. ще разберем културата на споделените вещи,
2. ще осъзнаем, че границите на общото изискват и задължават повече отколкото грижата за своето,
3. ще почувстваме, че стойността на споделеното щастие надвишава стойността на изядения скришом хамбургер.
И това, вярвам, ще е достатъчно, за да се материализират вещите, за да възкръснат техните граници и за да видим отново своите очертания 🙂
Днес, границите между вещите са толкова условни, колкото са условни и границите на нашите задължения. И това е напълно разбираемо: когато „Нашият свят“ е единствено притежаваният от нас свят, „остатъкът“ е просто неудобна и истински кална истина.
Ето например днес. Днес – вървях по улиците и тротоарът просто липсваше. На негово място се беше разположила неканена гостенка – окаляна и разрошена, грозна и хлъзгава – нейно величество Зимата.
След като тротоарът се е превърнал в ледена пързалка, а пътят – в жп-линия, се чудя какво правим тук ние – „гражданите“?
Отговорите:
– Или се пързаляме по тротоара, или някой ни пързаля, че това е тротоар…
– Или ни харесва да пътуваме с влака, или вече окончателно сме го изпуснали…
И въпреки че сме изгубени, никой не чува предупреждението:
„ЖИВЕЕМ ЗЕАДНО, А САМИ – УМИРАМЕ“.
Дали ще го разберем или ще продължаваме?
Дали ще схванем влака или ще продължим да си караме с „нашите“ схващания?
А ето го и един от вагоните – елегантно „паркиран“ на електронния коловоз с име „psyglass.net“ 🙂
Приятно пътуване!
Страхотно! 🙂 Благодаря!
Здравей,
Ничията земя с всичките така добре обрисувани от теб особености наистина е продукт на границата мое/чуждо в съзнанието на всеки един от нас. Не пазим, поддържаме и устрояваме поради неприемане на факта, че общото е и наше по някакъв начин. Много са факторите които мотивират това неприемане. Можем да споменем разграбването и унищожаването на пувличната и държавна собственост, преминаването и в ръцете на криминалните политически кръгове или местната мутра. Това навън не е моят свят, не е моят град, нищо не зависи от мен.. казват си много хора. Тази апатия е плод на 18 годишните усилия на всички управляващи и тя преминава в агресия към всичко не-мое (вижте паркове, подлези и стени)
Как да искаме от хората да спазват правила и норми, когато ежедневно реалността (и всички медии) им показват, че единствените „успели“ в тази държава са тези, които не ги спазват??
Не смятате ли, че графитите и другите подобни изяви са просто вик: – „Не виждам реализация, смисъл и мястото си тук, но все пак Аз Съществувам… Моля ви, забележете Ме“
И накрая – наша е земята, която чувстваме като такава и това не е дефинирано от юридическа собственост а от осъзната принадлежност към света, който ни заобикаля. Затова всеки си има „моята скала“, „нашето плажче“ и т. н.
А кога ще си имаме град и държава?
Намерих много интересна статия за софийската кал тук:
http://stara-sofia.blogspot.com/2009/01/blog-post_28.html
Проблемът май е отдавна! 🙂 Може би и проблемите ни с границите и общностите са по-стари, отколкото си мислех!
„Софийската“ 😉
Струва ми се, че следващата логически стъпка е теоретично обосноваване на разгърната класификация на различните видове кал с приложени: а) мостри и б)подробно описание на минерален състав и вкус 🙂
Интересно ще бъде къде е нашето място, това на човеците, които сме оказва се… само една разновидност на Калта.
Основна религиозна истина!
Спиралата на историята може да се обобщи така: „Кал-Адам и Ева-кал-Адам и Ева-кал-Адам и Ева-кал и пр.“
И така, както се казва в статията – „докато Калта ги раздели“!
🙂
Кое е определящо – Адам, Ева или Калта?
Всяка формула трябва да има константа, а във формулата на живота това е Калта!
Наздраве!
Много ми хареса статията! Калта е това, което разваля деня ми още от самото начало. И не само калта по улиците, но и калта в хората са нещата, с които никога няма да мога да свикна. Вече започвам да си задавам въпроса дали има смисъл да се съпротивлявам срещу това или просто да се махна то тази кална държава. Само едно ме спира – на запад няма кал и е подредено, но ги няма и приятелите.
Да и аз мисля, че колите и джиповете не са спасение от калта – всъщност те са само едно частично бягство, но поотделно. Имам чувството, че хората се спасяват само поотделно от общите проблеми. Те и затова си остават нерешени. Трябва да решаваме общите проблеми заедно. Много ще съм благодарен на някого ако ме упъти към някой сайт или обществена организация, които се опитват да се борят с проблема с калта и боклука по улиците (аз нещо не успях да намеря).