Власт и демокрация

Турско, робство

“Книгата „Турците в България – история, традиции, култура“ с автори доц. Йорданка Бибина, Антони Георгиев и Божидар Алексиев, която бе издадена наскоро, разбуни духовете. Според изданието, което се продава на цена 35 лева, в България не е имало турско робство. Един от авторите – доц. Йорданка Бибина, която от 2001 е старши научен сътрудник ІІ степен в Института за балканистика на БАН, твърди, че идеята била да се представи реално животът на българите през 500-годишното „османско управление“. Според Бибина терминът “робство” не се тълкува правилно в българската историография. Според нея робството е положение, при което хората нямат никакви права, нямат собствена земя, не могат да говорят езика си, нямат собствени църкви, в които да изповядват религията си”.

В-к „Сега“, 27.11.2012 г.

Тази тема постоянно изплува в последните 23 години и е свързана както със силни емоции, така и с опити въпросът да се постави на изцяло „научна“ основа. Слагам научна в кавички поради погрешното свързване на науката с обективност и с крайна истина. Тоест, опитите да решим веднъж завинаги кой е правилният термин (и правилната история) с помощта на науката. Моят текст няма да е изключение в смесването на емоция и научност, но пък ще спестя кавичките на претенциите за обективност и истина.

Термините в историографията и извън нея

Започвам с коментар по текста  по-горе, който беше  и повод за размислите ми. Изглежда, че доц. Бибина първо дефинира какво е робство, а след това казва, че не е имало такова. Не е коректно едно изследване първо да формулира дефиниция какво е едно явление, а след това да оценява изследваните явления според дефиницията. Ако стесниш дефиницията, може да кажеш, че явлението не е съществувало. Вместо това, добре е да се ползват (а не формулират, освен ако не е ново явление) утвърдени дефиниции, използвани в утвърдени теории или поне утвърдени обществени понятия. Ще бъда още по-критичен: изглежда, че дефиницията на доц. Бибина в случая е специално формулирана за целите на тезата й; тя казва, че „робството е положение, при което хората нямат никакви права, нямат собствена земя, не могат да говорят езика си, нямат собствени църкви, в които да изповядват религията си“. Очевидно тази дефиниция не отговаря на робството както историците го виждат – в най-известните случаи (например Рим и Древна Гърция) робството няма отношение към това дали можеш да говориш езика си. Също така е неубедително твърдението за собствените църкви (sic! – доц. Бибина явно мисли само за роби-християни, иначе би казала „храмове“) или изповядване на религията. В правния смисъл на робство езикът и религията нямат отношение. Впрочем в Рим робите имат някакви права при различни правни режими, например да се откупят. Във всеки случай, твърдението на доц. Бибина не е коректно от методологическа, от историческа и от правна гледна точка. То звучи, сякаш е направено специално за да опише какви ограничения НЕ СА присъствали в Османската империя (както личи и от думата „църква“). Но нека не спираме с това не особено трудно или полезно оборване.

Вероятно е некоректно да се претендира за един термин, който да изчерпва смисъла на нашата история 1366-1913. (Включвам моментите, в които българи са били под османска власт, защото не е справедливо да говорим само за робство/владичество по отношение на българите, живеещи в българска държава. Тези, които са страдали извън България, също са българи). Очевидно владичество не изчерпва смисъла на случващото се. Той е коректен общ термин, но не изчерпателен. Владичество е властта на Османската империя (ОИ) в 14 век, в 15 и в 20-ти. На Австрия в Хърватия, на Франция в Алжир, на Израел в Палестина и т.н. и т.н. Като всеки твърде общ термин, той служи за по-общи цели. Това е принцип в науката. За по-конкретни явления трябват по-конкретни обяснителни термини. Така например, „психика“ (много общ термин) може да служи в една теория за обясняване на това защо хората се разболяват без физическа причина. Но защо имат предразсъдъци, „психика“ е твърде общо понятие и не може да обясни (трябва по-конкретно понятие, например „когнитивна обработка“). „Владичество“ е достатъчно общо, за да описваме структура на османската власт, основни закони и логика на обществено развитие. Даже „присъствие“ е съвсем приемлив термин ако искаме да обясним защо имаме баклава в България – културен обмен и прочие. Присъствието на руснаци във Франция води до думата бистро. Логиката е ясна. Но „владичество“ е твърде общо, за да опише по-конкретни явления, преживявания (много важно!) и ефекти от османската власт за българите. Например, масови страдания като масови изнасилвания, масови кланета, дискриминация, отнемане на деца, насилствена ислямизация, унижения като данъка за зъбите, чувство, че животът ти се контролира от някой друг, безпомощност, демографския колапс, и в крайна сметка, прекъсването/отклоняването на органичния, движен от самите нас ход на нашата история. Унищожаването на българския елит и обществен живот е унищожаване на българите като колективно понятие, като самоосъзната общност, и свеждането ни до индивиди и малки общности без обща цел. По всички социално-научни критерии, ние не сме общество за няколкостотин години. Това, по мое мнение, не се обхваща от думата „владичество“. Можем да квалифицираме владичество с още 10 думи отзад или отпред, добре – но тогава да го правим, а не да даваме оценка в две думи.

Дали „робство“ е по-добър термин? Теоретически наистина не е, отново поради непълнота и некоректно обхващане на явленията. Може би историците могат да измислят конкретен нов термин? „Иго“ като че ли е пример за това. Очевидно по-конкретен, по-смислен термин от „владичество“, но по-обхватен от „робство“.

Тук идва въпросът, не е ли „османско“ достатъчна квалификация? Като казваме „османско владичество“, вече изключваме австрийското и пр. владичества, и може би включваме масовите явления на гнет в ОИ? Да, може би е така. Но по същата логика, „османско робство“ е термин, с който очевидно нямаме предвид робството в Рим или Гърция, а отново гнета върху нас в ОИ. Възниква парадоксалният въпрос, не е ли определението „османско“ по-важно от „робство“ в обяснението на силата и последиците от гнета върху европейските народи на империята? Неслучайно понякога казваме само „турско“, като в „турско да стане“, „по турско“. Това е още по-конфликтна посока на дебат, но е очевидно, че „османско“ носи със себе си религиозни, културни, географски и етнически багаж, който е доста различен и от австрийския, и от българския. Тоест, дебатът за историята ни 1366-1913 може да се води както на политическа (потиснати сме), така и на културна (точно от османските турци) плоскост.

В този смисъл, „Игото“ е интересна алтернатива. Неслучайно „Под игото“ няма нужда от определение – всички знаем за кое иго става дума. Когато един исторически период е много важен за една нация, не е прецедент историците да му дават специален термин. Давам за пример „Потопът“ за поляците, „Големите смутове“ за руснаците и „Всесъжението“/“Унищожението“ за евреите. Мисля, че „османското владичество“ има достатъчно драстични измерения върху съдбата ни, за да заслужава отделен термин, още повече, че вече имаме такъв.

Терминът „робство“, думата „робство“

Аз приемам наричането на османската власт в България „робство“ в обществения диалог (за разлика от правния). По няколко причини. Първо, „роби“, „поробване“ е начинът, по който обикновените българи от онова време оценяват положението си (имам предвид не поетите/революционерите). Ясно е, че те не са познавали римското право, но тяхното преживяване на участта им е било такова. Народните песни са някакъв вид непряк обществен консенсус, поради колективното им създаване и предаване. И думите с корен „роб“ са се запазили. Българските деца не са питали майка си, „Мамо, защо ми пееш, че сме роби, след като аз не съм собственост на агата?“ Моят подход, и в личен и в професионален план, се съдържа кратко в руския израз „им видней“ – те виждат по-добре. Те са там, те живеят там и тогава, те виждат по-добре. Ние тук можем да даваме „оценки“, които да са коректни и издържани, либерални или просветени, но – им видней! И те виждат робство доста често. В този смисъл, аргумент, че руските селяни по това време били по-безправни, е безсмислен. Ние днес можем да оценим, че правата на крепостните са били по-ограничени в определени аспекти от правата на български селянин в ОИ. Е, и? Има степени на несвобода. Това не променя преживяването на собственото положение като робство.

Голяма грешка би било народното творчество да се третира от историографията (или науката изобщо) като ненадежден източник, като „поезия“ само. Да, песента не е документ с числа. Но и документът с числа или пътеписът или историческото описание се правят от хора, при това единични субекти, някои от тях с пристрастия (и дори с „агенда“, модерно казано). Социалните науки доскоро страдаха от експертната болест – да се пренебрегва ежедневното знание, народните източници. Но спокойно можем да приложим логиката, че народните песни са колективен източник, за разлика от един отчет, създаден във време на хаос от представител на враждебен елит; и това прави песента „по-надежден“ източник.

Второ, „робство“ е термин, употребяван от българските поети и революционери, тоест, това е обществено-дискутиран термин във времето, когато българите отново имат общество – градски живот, медии, колективно изкуство, образователна система, интелектуалци и пр. елементи на обществен живот. Разбира се, нашите интелектуалци „модернизират“ термина. Ботев не го употребява по същия начин, както жена, създаваща песен, за да се справи с мъката си от това, че са й взели детето в 15 век. (Между другото Ботев е страхотен пример за преход, защото той гради поезията си върху народния стих и продължава напред с форми, от които и днес се възхищаваме). Нашите интелектуалци знаят за Рим и за Гърция. При тях терминът има друг смисъл и функция. За тях това е оценка на изостаналостта на ОИ и това, че българите сме принудени да живеем в държава от феодалната епоха. Техните стандарти са за демократична република, за свобода и равенство, почерпани са от Просвещението в Европа и дори от социално-икономическите развития на 19-ти век. Една абсолютна монархия (както и Руската) за тях е пещерна епоха, тъй като техните очаквания са много по-големи. Има и втори елемент в самонаричането „роби“, и това е естественото и вечно нетърпение на моралните и интелектуални лидери на нацията да видят индивидите свободни. Нашите интелектуалци очевидно са били възмутени и на моменти отчаяни от „робското“ търпение на българите („робско племе“), от неготовността на масовия българин да се освободи, от приемането на подчиненото положение (което е видно и от Априлското въстание). (Впрочем Левски е нашият grassroots и „им видней“ лидер, което не му е пречело да има своите „Народе????“ моменти). На трето място, използването на „робство“ вероятно е имало и идеологическа цел, а именно да се утвърди правотата на нашата кауза за освобождение, и да се покаже неправотата на османската претенция към българските земи и народ. Не знам как „робство“ се е използвало за вътрешно българския дебат (БГ вестници) – дали това е била стратегия на революционерите или не. Но ето телеграмата на Ботев от борда на „Радецки“:

„Двеста души български юнаци под предводителството на Христа Ботйов, редактор на в. “Знаме”, орган на революционната партия, днес заробиха австрийския параход “Радецки”, който насилствено накараха да ги прекара през Дунавът. Излязоха на десния бряг между градовете Ряхово и Лом паланка, отвориха знаме “Свобода или смърт” и отидоха на помощ на своите въстанали братия българи, които отдавна се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права. Тие вярват, че европейските образовани народи и правителства ще да им подадат братска ръка.“

Това е откритие за мен. Както виждате, „поробване“ се използва за кораба, а за българите Ботев говори по съвсем друг начин. Не можем да не признаем гения и световния поглед на нашия герой – както виждате, позивът му към Европа е в европейски термини: човешка свобода, народни права. Европейците не биха разбрали точно нашето „робство“ в нашия смисъл. „Заробването“ на кораба ме води към последният ми аргумент за запазването на термина в обществения дебат.

Едва ли някой мисли, дори доцент Бибина, че Ботев има предвид, че въстаниците са третирали кораба като индивид, след което са придобили вещна собственост върху него и са го обезправили. Просто думата „поробване“ има много по-старо и по-разпространено значение в нашия език от правния термин, който се опитват да прокарват. Точно обратното е – някъде някога през 19-ти век някой от нашите интелектуалци-историци, пишейки за първи път за Рим за българските ученици, е бил озадачен как да опише статута на безправните индивиди в Рим, взимани в плен във войните и ставащи собственост на гражданите. И – изненада! – този безименен историк избира една стара българска дума, която знае от песните и пресата – роби, робство! Думата, която българите използват относно участта си в ОИ. Защо ли? Думата навлиза в юриспруденцията и т.н. След това, години по-късно, когато историците вече не са безименни, науката се усложнява, става експертна, някои почват да казват, „А не, робство не е коректен термин, понеже ние наричаме това нещо друго.“ Бих нарекъл това „научен колониализъм“ – взимане на нещо от живия живот, ползването му, а след това претенции живият живот да се откаже от взетото. Господа юристи, да бяхте измислили свой коректен термин, вместо да заемате от ежедневния български език, и след това да „отвличате“ думата и да я запазвате само за вашите фикции и теории! Ако не сте съгласни, задоволете се, както в английския научен език, с термини, които имат няколко значения, вкл. ежедневни.

Вероятно думата „робство“ има и трето прераждане (втора модернизация) през 20 век, за да служи на определени политически или идеологически цели (както и третата цел в предишния период, за която споменах). Не мога да направя анализ как това се е случило. Но не мисля, че това е аргумент думата да бъде изоставена. Много думи бяха използвани във времето на социализма с определен смисъл и цел. Това не означава, че трябва да ги зачеркнем.

Историята, историческата наука и ние

Имам усещането, че се очаква от историографията да даде окончателна и обективна оценка за историята, и в случая водим война за оценката на периода на османска власт в България. Дали е робство или владичество или иго и т.н. Аз лично предпочитам историографията да не дава оценки, а да събира и анализира данни, да предлага различни обяснения. Оценките се дават (и те не са окончателни и всеобщи) в обществения дебат. За мен е неприемливо историци да ми казват как да оценявам едно явление или период, да ми казват „имало-нямало“, да „представят реално живота“ (какво трябва да значи това?). Когато се казва „бунището на историята“ или „историята ще ме оправдае“, ясно е, че не става въпрос за историците, а за обществата. И бунището на историята, и Триумфалната й арка са доста вървежни места, често с топла връзка. Затова такива дебати са много важни.

Да се върнем към кавичките около науката. Науката (в България) все още се свързва с позитивизъм и неутралност. Позитивизъм, тоест обективно установяване на факти; неутралност – изследване на фактите без позиция на ценности или идеология. И двата елемента са илюзорни. Докато допреди няколко десетилетия учените може да са били невинно-наивни да вярват в тях, днес позитивизмът и неутралността на науката са аргумент в недемократична идеология: „Оставете на експертите решенията. Те са неутрални и обективни“.

Въпросът за робство или не в българската история не може да е неутрален. Какво е свобода е ценностен и идеологически въпрос. Кои са правата ни – човешки, граждански и социални? Кое е робство и кое – не, е въпрос който звучи различно в различни епохи и за различни хора. Например, роби ли са еничарите? Този въпрос няма еднозначен отговор. Те нямат избор да станат еничари, да изберат насоката на живота си; живеят, за да служат. Същевременно са част от елита на империята, хора с власт. Но днешната епоха е далеч по-критична към потисничеството в миналото. Както Нел Ирвин Пейнтър казва за черното робство в САЩ, това е „убийство на душата, чувството на гняв, мъка и себепринизяване“. Насилствените бракове например често се тълкуват като робство днес. Какви са нашите стандарти за живота ни в Османската империя? По-високи или по-ниски от тези на революционерите през 19 век?

„Робство“ не е просто правен термин, а конструкция на понятие. Конструкция върху собствен опит, ценности и разбирания. Например, когато казваме „турско робство“, имаме ли предвид едно и също преживяване и разбиране при: християнин, пленен и откаран в робство; овчар в Балкана, който никога не е слизал в град; хайдутин; жител на войнишки град; жител на Батак; българин в 15 век; българка в 19 век. Очевидно не. Разбира се, мога да задам въпроса и по друг начин – едно и също ли е за: българин; българин-мохамеданин; български турчин; български циганин; доцент от БАН (без замисъл за градация)? Възможно ли е тогава изобщо да имаме някакво общо понятие, поне в България? Ще се върна на този въпрос малко по-късно, преди това искам да обсъдя една много по-гореща страна на идеологията около термините.

Досега описвах невъзможността на науката да е неутрална или обективна и неизбежната й идеологическа основа. Това звучи като изтъркана истина (sic!) и е безопасно приемливо. Но нека не бъдем наивни. Дебатът около „робство“ всъщност е дебат за нашата идентичност, за нашето общество. Това личи от аргументите против и за термина.

За много хора думата „робство“ е важна, за да обясни безсилието ни или нежеланието ни да се освободим. Да си безсилен и да си безразличен са две истински бедствия за самооценката – не мога да кажа кое е по-лошо. Но така или иначе, състоянието на робство дава приемливо обяснение, запазващо достойнството. Още нещо – ролята на жертва оправдава действията ти след като вече не си жертва, а силен, дори насилник. Израел е пример за това. В този смисъл „500 години робство” могат да обосновават „правотата“ на агресията или неприемането на (най-вече) българските турци.

Друг аргумент, който чувам, е че е нямало робство, понеже „ние отказваме да сме наследници на роби“. Надявам се да не разочаровам тези свободомислещи хора, като има кажа, че всички сме наследници на роби по римска или гръцка линия. От днешна позиция можем да се величаем като свободни хора, но това не променя историята и най-вече не променя начина, по който са се чувствали тези наши предци, с които се гордеем. Свободата да избереш отношението към това, което ти се случва, винаги остава, дори в концлагер (В. Франкл, стоиците). Но това не променя концлагера и липсата на всякаква друга свобода, да не говорим за „права“. Свободомислието не се предава по наследство, нито пък в обратната посока. Дори и да се опитваме да намерим примери за „свободни“ българи отпреди Освобождението, свободни духом, опитът да обобщим ще се сблъска със свидетелствата на съвременниците, чиято кауза е била да покажем  „че сме строшили мръсни окови, че сме свободни, а не робове“.

Парадоксално е, но тези два противоположни аргумента имат обща база – патриотизма, стремежа да си българин по „истински“ начин. Единият аргумент се гради върху културния ни мит за „вечните жертви“, а другия – върху мита за българите като най-велика и древна нация. (Под „мит“ нямам предвид измислица, а основополагаща история за възникването и идентичността. Това са споделени идеи, които ни дават общи обяснения кои сме и как сме станали такива). Парадоксът е такъв на пръв поглед, всъщност и други народи се величаят едновременно като жертви и богоизбрани.

В друга група аргументи е и този на доц. Бибина. Целта е да се „докаже“, че положението на българите в ОИ не е било толкова лошо, както самите българи го описват или както някои историци го описват. Османската империя е като всяка друга – власт върху много народи, основана на монарха/конституцията, а не на етноса или религията. Российска (не на руския народ – „Руская“) империя, Хабсбургска (по-късно Австрийска, т.е. „Източна-Osterreich“ и Австро-Унгарска) империя, Поднебесна империя, Британия (не Англия) и т.н. Мисля, че би било чудесно историците ни да правят сравнителни изследвания и анализи. В случая прокарването на тази теза за ОИ за съжаление е твърде съзвучно с новоосманската външна политика на Турция, чийто премиер декларира ОИ като „идеал“. В този смисъл се чуват и тези за Pax Ottomana – империя, която носи мир. (На това ще отговоря – за по-младите – любимата реплика на Император Палпатин от „Звездни войни“ беше „И ще имаме мир“; за по-старите – знаменитите думи на Калгакус, вожд на келтите срещу Рим: „Където направят пустиня, наричат я мир.“[1]) Обосноваването на колониализма и империализма с носенето на мир и цивилизация[2] е старо предприятие, и едно от малкото с постоянен абонамент на „бунището на историята“. Но да не тълкуваме зли намерения твърде фриволно (свободоволно?). Дразнещото в този аргумент за мен е опитът да се прокара през „обективно“ разглеждане на „факти“ в архивите на ОИ стигането до „истина“ какво „е нямало“. Нека историците правят това, само да не претендират, че „фактите“ им са „истина“ и че заключенията им са „обективни“.

Един по-важен аргумент против „робство“, пряко свързан със съвремието ни, е да избягваме термин, който би могъл да разделя гражданите на България по етнически и религиозен признак. Тук отново историята и нейната интерпретация са пряко свързани с обществото ни днес и утре. Съгласен съм, че историята не бива да се използва за разрушителни или потиснически каузи. Отново възниква въпросът как постигаме някакъв консенсус относно идентичността ни, някакво общо понятие при толкова различни гледни точки. Как правим това? Опасявам се, че вървим по най-глупавия и консервативен път – политическата коректност. Когато един въпрос е спорен и емоционален, решението НЕ Е да изберем най-неутралното и безсмислено понятие – в случая присъствие и след това владичество. Това е най-малкото общо кратно на всички възможни описания като „робство“, „иго“, „гнет“, „колонизация“ и пр. Никой не би отрекъл, че е имало присъствие, нали? За „власт“ вече се появяват различни интерпретации – например, „да, но само политическа, не духовна, понеже сме имали църкви“ и пр. Такъв термин е безсмислен буквално – има твърде малко смисъл в него. Другият вариант за политическа коректност е да се наложи в публичното говорене „османско владичество“ – отново сравнително неутрално, все пак, винаги има някаква власт, за разнообразие този път (тези пет века) османска. Проблемът с това политкоректно решение е (както и с всяко друго), че подмита споровете и прекратява дебата. По-горе казах „консервативно“ – тези решения „консервират“ дебата. Всеки е „свободен“ да мисли друго, стига да изпълнява правилно ритуала на обществени места. А ако няма дебат, възгледите се консервират. За капак се създава цинизъм и недоверие между „елитите“, вкл. медиите, и „народа“, който „знае кое как е“. Всички ставаме копти, стига „църквите ни“ да са под нивото на общественото говорене. За съжаление учените сме при елита, твърде често снизходително казващи на „лаиците“ кое как е „наистина“, без да ни интересуват гледните точки и причините за тях. Политкоректността създава безсмислен плурализъм – множество мнения по формула, без съдържание, без провокация. Тя е по-опасна от догматизма, защото при догматизма има ясна несправедливост и ясен потисник. Естествена реакция е съпротивата и критичността, а оттам и мисленето и осмислянето. Политкоректността е една друга пустиня-мир. Имаме нужда от осмислен плурализъм.

Като че ли политкоректността и примерът с „робство“ е свързан и с тенденцията да се изтласква от преподаването и поднасянето на историята функцията на възпитание в патриотични чувства и идентичност. Това е част от по-общата тенденция към мултикултурализъм, релативизъм, либерално вместо колективно отношение към идентичността. Това има своята логика в либералните богати демокрации, където индивидът има голяма сила и в някакъв момент „няма нужда“ от общество. Това е много дълга друга тема, тук само ще кажа, че ролята на колективната идентичност (патриотизъм, родови връзки, махала и др.) не трябва да се подценява. Аз лично имам силна нужда от принадлежност и съм почти сигурен, че това е универсална човешка потребност. Струва ми се, че важността на колективната идентичност се завръща в един все по-безсмислен и безперспективен свят. Ще просперират общности, които са умни и сплотени. Възпитателната функция на историята трябва да се запази, като се модернизира до нещо повече от патриотарство, направи се критична и осмислена. В този смисъл, точно литературата е важна, защото вместо сухи факти, тя ни дава човешки (съ)преживявания на историята.

Какво предлагам аз, след цялото това критикуване? (Впрочем надявам се да не е звучало като оплакване през цялото време). Има и друг начин за работа с богато на различни смисли явление. И той запазва смислите, вместо да ги стеснява или консервира. Обърнете внимание на примерите, предложени от мен, за това как други нации назовават важни исторически периоди: Потоп, Големи смутове, Всесъжение (религиозен термин), Катастрофа („Накба“), Голямата и Малката злоба/гняв[3]. Общото в тях е използването на метафора. Метафората позволява едно явление да се именува така, че да запази много смисли. Всеки може да тълкува „потоп“ по своя си начин, свързан с неговите/нейните преживявания или ценности.  Метафората също така остава на езика на хората, на обществото, вместо да се заключи в абстрактни термини. (Владичество – и кой е бил владиката?) Метафората е включващ, поканващ начин да говорим за нещо.

За мен е очевидно, че „робство“ се използва по този начин, а не по правно-терминологичния. Нито Ботев, нито народният певец е имал предвид – как се казва – правно-фактологическия състав. „Робство“ е метафора за отвлечено развитие, за приковаване с вериги към Азия вместо естествения път на България с Европа; за унижение, дискриминация, духовно обедняване до робско съзнание, до „скотско племе“, „мърша“. „Робство“ съдържа както материално, така и духовно измерение.

По определени причини, описани по-горе, много участници в нашия дебат не искат да използват тази дума. Моята първа препоръка е да не се стига до единствена приета политкоректна дума, а да остане приемливо използването на различни термини в обществения дебат. В никакъв случай един термин да не се приема като единствено легитимен. Ясно е, че политиците искат да дразнят възможно най-малко хора, но този нисък стандарт не може да се прилага за обсъждането на важни обществени теми.

Другото, което можем да правим, е да използваме думата „иго“. Тя вече е утвърдена в литературата и в езика. „Иго“ означава „хомот, ярем“ (според уикиречник). „Синила от бича, следи от теглото“. Тоест, това отново е метафора, която позволява внасяне и изнасяне на различни смисли. Можем да кажем, че сме били добитък, скот за потисниците си; можем да кажем, че пътят ни за пет века е бил забавен, движели сме се с огромна тежест на гърба; можем да кажем, че не сме имали собствена посока или че трудът ни е служел на друг; и т.н. и т.н. Метафорите позволяват това, а „иго“ изглежда доста сполучлива.

В крайна сметка не става дума само за включващо понятие (включващо хора и смисли). Става дума за прословутото учене от историята, което би трябвало да е свързано с осмисляне, с преживяване, с обмен на гледни точки. Игото е комфортно далеч, но в подобно блато сме и по отношение на обяснението си за периода на социализма, който в мнозинството от настоящите дебати трябва да се „осъди“ или „ожали“. Къде е споделянето и ученето на един площад, където половината хора горят клада, а другите са в траурна процесия?

Дебатът е отлична възможност да видим значението на историята към днешния ден и бъдещето. Усилията на историците да я монополизират са опасни, но за щастие илюзорни, особено при наличието на друг наш културен мит – „народът срещу властта“. Напълно достатъчно е да си човек, за да можеш да преживяваш и мислиш. Можем да наречем това неотнимаемо „епистемологично“ право. Интерпретацията на историята става винаги от днешна гледна точка.  Но тази интерпретация ни дава обяснения за света, за нас самите, ръководи действията ни. Жертви или избран народ? Прави или грешни? Този, който владее настоящето, владее миналото. Този, който владее миналото, владее бъдещето. Робството може да е по-близо, отколкото си мислим.

© 2013 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.