Професионални

Мхм: емпатия, приемане, автентичност

Тази статия е различна от досегашните с това, че е по-тясно насочена към психолозите. Въпросите в нея са важни и приложими в ежедневното ни общуване, във възпитанието, образованието и интимните отношения, но езикът й е по-технически. В момента нямам време да я преведа на „човешки“, така че може да ви потрябват повече усилия за вникване в някои понятия. Това е първата ми публикация в професионално психологично списание – „Клинична и консултативна психология“, бр. 2 от октомври 2009. Този месец излиза трети брой с друга моя статия.

Емпатия, приемане и автентичност са трите условия за работа на терапевта, формулирани от един от бащите на съвременната психотерапия и основателите на хуманистичната вълна в психологията – Карл Роджърс. Освен в повечето днешни терапии, тези три понятия са втъкани в почти всички книги тип „Как да си помогна“. С тази статия ще разберете защо.

„Мхм“ (потвърждаващо хъмкане) е една от честите реакции на терапевта към думите на клиента.  Понякога то е обект на ирония и шеги. Кратко и ясно изразява разбиране и покана за още споделяне. Като в „Мразя се!“ – „Мхм“.

––––––––-

Въведение

Приемане, емпатия и автентичност са понятия, познати на всеки психолог в България. Нещо повече, училищният учебник по психология съдържа отпратки и разяснения към тези понятия, а в популярната литература за практическо себеразвитие свободно се борави с тях. Трите помагащи нагласи са част от общата култура на психолозите. Не ми е известен превод на български език на някой от трудовете на Карл Роджърс или неговите съмишленици, нито друго задълбочено представяне, така че както за професионалната, така и за широката публика, тези три важни концепции се възприемат и разбират някак общо, интуитивно, на принципа «това всеки знае какво е». Защо това ми се струва проблем? Тези три условия на помагащото (терапевтично) отношение са дълбоко проникнали в почти всички съвременни терапевтични и консултативни подходи, в ежедневната психология, в образованието и на практика във всички сфери на социални услуги. Както професионалистите, така и запознатите «хора от улицата» искрено приемат и прилагат трите нагласи – така, както ги разбират. Както с всяка голяма социална идея, и в този случай проектът сериозно се различава от реалността. Неосмисленото и непълно прилагане на трите нагласи твърде често създава точно обратен ефект. И докато в терапията и консултирането това води просто до успокояващо придържане към методите и техниките на основния терапевтичен подход на психолога, то в сфера като образованието последствията се оценяват като катастрофални (Енгелмайн и Карнайн, 1982, цит. в Smith).

Доброто разбиране на приемането, емптатията и конгруентността става още по-важно като се има предвид, че в личностно-центрирания подход по думите на Роджърс са важни нагласите (трите нагласи), а не техниките на терапевта. Учебниците и тренингите по личностно-центрирана терапия не дават така удобните и разбираеми техники, характерни за повечето терапевтични подходи. Това особено важи до периода на 90-те години на 20-ти век. Опитът ми показва, че повечето обучаващи се психолози, изпитвайки нужда от по-голяма сигурност и яснота в инструкцията, реагират с недоумение и дори тревожност на липсата на терапевтични техники в това, което учат като «хуманистичен подход в терапията». И още нещо – отказът от експертна позиция, който личностно-центрираният подход възприема поради самото си естество, за много от обучаващите се психолози е неприемлив поради естественото им желание да се утвърдят като професионалисти с ясна и призната компетентност.

В тази връзка, липсата на превод на български език на каквато и да е книга на Роджърс, неговите сътрудници или съвремените автори на личностно-центрирания подход мога да нарека не по-меко от позорна. Но далеч по-важна от възмущението е загубата – както от превратното прилагане на мъгляви понятия, така и от пропуснатите ползи от това, че не можем да използваме постиженията на личностно-центрирания подход.

В този текст ще представя всяко от трите понятия – емпатия, безусловно позитивно отношение и конгруентност, техните ефекти и проблемите с тяхното прилагане, както и техния ефект в съчетание. Използвам оригинални източници на личностно-центрирания подход, синтезиращи дългогодишен клиничен и изследователски опит: “Клиент-центрирана терапия” на Карл Роджърс (първо издание 1951 г.) и “Личностно-центрирано консултиране в действие” на Дейв Миърнс и Брайан Торн (трето преработено издание, 2007 г.) С тези източници обхващам според възможностите си както оригиналния замисъл на основателите на подхода, така и развитието му през годините и последните достижения след 90-те, когато подходът преминава през значително развитие и разрастване. С оглед на това развитие, ще боравя с наименованието “личностно-центриран подход” (ЛЦП) и “личностно-центрирано консултиране” (ЛЦК), утвърдени в последното десетилетие в резултат от дискусиите и развитието на това терапевтично направление. За критиките и проблемите на подхода съм използвал фундаменталния обзорен труд на Ноуел Смит “Съвременни системи в психологията” (изд. 2001 г.)

Емпатия

Емпатията е дефинирана от Роджърс по следния начин: това е функцията на терапевта

“…да приеме, доколкото е способен, вътрешната рамка на разбиране (frame of reference) на клиента, да възприема света, както клиентът го вижда, да възприема самия клиент така, както той вижда себе си; да остави настрана всички възприятия от външната гледна точка; и да комуникира това емпатично разбиране с клиента си.”

Миърнс и Торн описват емпатията на по-различен език:

“Емпатията е продължителен процес, в който консултантът оставя настрана своя начин на преживяване и възприемане на реалността, избирайки да усеща и отговаря на преживяванията на клиента си. Това усещане може да е интензивно и трайно, като консултантът наистина преживява мислите и чувствата на клиента си с такава сила, все едно те са възникнали у него самия.”

Подробното изложение и дискутиране на понятието от Роджърс и другите подчертава ограниченията в емпатията. Това не е “поставяне на мястото на другия”, както на ежедневен език бихме казали. Емпатичното разбиране не е репликиране на Аз-а на клиента и възпроизвеждане на неговата (проблематична) ситуация. Роджърс прави ясно разграничение между емпатичната идентификация с клиента и емоционалната идентификация, която не е помагаща. Терапевтът възприема “гнева, надеждата и страха” на клиента, но не изпитва същите “гняв, надежда и страх”. Защо това е много важно? Основен фактор за терапевтичния процес е приемането и изследването на отхвърлените от клиента чувства и мисли. Това приемане започва да става, когато клиентът види и почувства, че така страшните и срамни преживявания са разбрани и приети от друг човек (терапевта). По думите на един от клиентите на института в Чикаго,

“Консултантът не беше смаян или шокиран. Аз му говорех всички тези неща за себе си, които изобщо не се вписваха в портрета ми на учен, учител, нормален човек. А той реагираше с пълно приемане и топъл интерес без тежки емоционални обертонове. Пред мен седеше нормален, интелигентен човек, който искрено приемаше моето поведение, което изглеждаше за мен толкова срамно.”

Както виждаме, клиентът не може да получи реалистичен и заслужаващ доверие отговор от консултант, който възпроизвежда неговите емоционални “обертонове”. Клиентът не би повярвал на човек, който изглежда емоционално обвързан с него самия, който толкова се е вживял, че е “минал на негова страна”. Причината за такова приемащо поведение би била приписана на пристрастието на консултанта (подобно на майчиното), а не на реално обективния факт, че преживяването на клиента всъщност не е “срамно” и може да бъде прието.

Още нещо – Миърнс и Торн говорят за това как консултантът преживява чувствата на клиента си като че ли са негови, но емпатичната сензитивност е под контрол – консултантът не се “загубва” в рамката на разбиране на клиента и може да я напусне. Според авторите това е критичен елемент от професионализма на консултанта, който е способен да работи по интензивен и чувствителен начин с клиента, без да бъде завладян от тези чувства. Този контрол дава на клиента сигурност – той знае, че макар и да се чувства отчаян и изгубен, консултантът ще остане надежден, последователен, сензитивен. Именно последното качество е много показателно за контрола, защото “завладяването” от интензивни преживявания води до себе-центрирането (затваряне, защити) на клиента, което консултантът не може да си позволи.

Консултантът изпитва преживяванията на клиента, без да се загубва в тях и без да има същите причини за такива преживявания. Очевидно това е способност да се докосваш свободно и волево до собствените източници на чувства, което изисква смелост, гъвкавост и богат социално-психологически опит.

Целта на емпатията не е консултантът “да разбере” клиента. Целта е клиентът да постигне разбиране за себе си. В този смисъл, емпатията е разбиране с, а не разбиране на. Това положение е в синхрон с центрирането на терапията върху личността на клиента. Самият процес не води до разбиране, разгадаване, а е постоянно усилие за следване на клиента в изследването му на собствените преживявания, в което се редуват по-пълно и по-непълно емпатично отразяване.

Важно е да подчертаем отново, че емпатията не е само разбиране и мислене, тя е и чувстване и преживяване с клиента. Тя създава едно общо поле на преживяването на клиента и терапевта. Консултантът си поставя за цел усещането за преживяването – не само разбирането на наративите на клиента. Твърде често консултантът всъщност не разбира думите и мислите на клиента, защото те са дисоциирани или неразбираеми – но общуването между двамата протича директно на нивото на чувствата и усещанията. Използва се също несъзнаваното взаимодействие на езиците на тялото и подобни на гещалт терапията наблюдения върху телесните усещания, преживяванията тук и сега, противоречията между вербално и невербално. Миърнс и Торн посочват като пример един терапевтичен случай, в който тежко травматизиран клиент не може да говори и в първите 26 сесии от терапията консултантът осъществява емпатия без никакво словесно изразяване на клиента. Това разбиране за емпатията и за възможностите на ЛЦК е доста по-различно от традиционното схващане, че “хуманистичният подход” е подходящ за работа с интелектуално развити и образовани клиенти.

Миърнс и Торн дават като ориентир за степента на емпатично разбиране скала за оценка на емпатичните отговори. Много често емпатията се възприема само като отговорите, реакциите към клиента, защото това е най-лесно за операционализиране. Вече подчертахме, че емпатията е нещо много повече – тя е процес, но емпатичните отговори могат да се оценят от 0 до 3. Степен нула според Миърнс и Торн е липсата на емпатичност, когато отговорът е нерелевантен или оценяващ, генерализиращ, утвърждаващ някакво допускане, при който всъщност няма провокация за по-дълбоко изследване на чувствата. Ниво едно е непълната емпатия, при която отговорът частично отразява чувствата и мислите на клиента; непълна е в смисъла на това, че изпуска част от тях. Ниво две е точната емпатия, при която консултантът показва акуратно разбиране на мислите и чувствата на клиента. Ниво три е добавящата емпатия, при която се показва разбиране отвъд осъзнатите чувства и мисли на клиента, на “ръба на осъзнатостта”. Потапяйки се в преживяванията на клиента, терапевтът спонтанно визуализира или формулира (осъзнава) нови чувства и мисли. Това е разбиране на дълбочинните, неизразени чувства. Повечето отговори на терапевта са на ниво едно и две, а на ниво три са редките прозрения, при които консултантът изследва заедно с клиента неосъзнатите преживявания. Миърнс и Торн предупреждават срещу използването на отговори с добавяща емпатия при клиенти със силно изразен външен локус на контрола, защото има вероятност те да приемат направо рефлексията на консултанта като своя, без да преценят дали я чувстват по същия начин.

На какво се дължат позитивните ефекти на емпатията в терапевтичния процес? На първо място, чрез емпатията се постига разбиране на клиента, което е само по себе си благоприятно за самоуважението му (“Проблемите ми могат да бъдат разбрани”). Също така, усилията на терапевта да разбере клиента имат такъв ефект (“Аз съм достатъчно важен за този човек, за да положи усилия да ме разбере”). Емпатията преодолява отчуждението и изолацията, защото е на практика невъзможно да останеш в отчуждена позиция срещу някого, който ти показва разбиране на дълбоко личностно ниво. Емпатията също така влиза по особен начин в опита на клиента: срещу мен е някой, който наистина се опитва да разбере, а не да ме етикира, да ме изследва, да ме поставя в схемите си. Най-важният ефект в тясно терапевтичен смисъл е, че фокусирането върху проявени и дълбоки чувства и преживявания води до осъзнаването им. Това е първата стъпка към поемането на отговорност за тях. Друг клинично доказан ефект е последващото задълбочаване на изследването им от страна на клиента. Емпатията обективизира и прави осъзнати потисканите преживявания и позволява на клиента да работи с тях, да ги изследва и приеме по своя собствена (а не външна) преценка.

За емпатията има две главни пречки според Миърнс и Торн. Първата е ангажираността с теорията. ЛЦП отхвърля ролята на терапевта като експерт, като знаещ повече за клиента от самия него. Конкретно за процеса на емпатия теорията е пречка поради това, че тя е безполезна за разбирането (да не говорим за обяснение или прогноза) на индивидуалния конкретен клиент. Теориите могат да бъдат психологически (научни) и/или лични допускания на терапевта. Често ние имаме емоционална ангажираност с нашите теории и не само очакваме те да се оправдават, но и имаме нужда от това. Вместо да се хващаме за теориите, по-добре да емпатизираме с клиента, за да открием неговите индивидуални, уникални отговори. Този избор е една от причините ЛЦП да е труден за много психолози – те трябва да оставят настрана своите активи, своите знания, преди да усетят пълно индивидуалността на клиента си. Втората бариера за емпатията са нуждите и страховете на самия терапевт. Това е основен въпрос в обучението на терапевтите, и тук ще спомена само главните рискове – силни чувства на симпатия или антипатия към клиента; нужда да бъдеш харесван от или необходим на клиента; нужда да усещаш “прогрес” в терапията; страх от отваряне на промени у самия терапевт вследствие процеса на терапия. Затова личностното развитие е много важна част от обучението и практиката на терапевта. Както вече стана дума, уязвимостта води до защитно, затворено поведение, противоположно на емпатията.

Безусловно позитивно отношение

Второто ключово условие за терапевтично отношение е известно още като приемане, непритежателна топлота, уважение, ценене, утвърждаване. Миърнс и Торн го дефинират като

“…фундаменталната нагласа (attitude) на личностно-центрирания консултант към клиента му. Консултантът, който поддържа такова отношение, дълбоко цени човечността на своя клиент и в това ценене не се разколебава от особени поведения на клиента. Тази нагласа се проявява в постоянното приемане на и устойчивата топлота към клиента”.

Ключов аспект от приемането е постоянството – както към отделния клиент по време на терапията, така и между всички клиенти. В противен случай приемането излиза подвластно на определени условия, става условно и няма ефекта, който описвам по-долу. В това отношение то напомня ненасилието като подход за социална промяна.

Тук искам да направя важни уточнения, защото БПО е може би най-превратно разбираният аспект на помагащото отношение. Приемането не означава одобрение. Точно с механизма на одобрението и неодобрението се бори БПО. Напълно възможно е да не харесваш поведението на клиента, но да го приемеш. Това означава отвореност към опита на другия, ангажирано допускане на неговото поведение, готовност да работиш с това поведение, да го изследваш с клиента, да го допуснеш в съвместното поле на преживяване. Съответно, не да го оценяваш, осъждаш, одобряваш, разубеждаваш – реакции, които прекратяват общуването, провокират защитно поведение и по никакъв начин не позволяват изследване на преживяването и поведението. В този смисъл “позитивен” можем да тълкуваме не само като топъл, но и като положителен, полагащ проявеното поведение като материал за изследване (вместо отхвърлящ). Има аналог на това отношение в един от основните отговори в краткосрочната терапия: “Сигурен съм, че имате основателна причина за…”

Миърнс и Торн дават пример с клиент – учител, разказващ със злорадство за това как издевателства над непослушните си ученици. Нормалната реакция е да отхвърлиш неговото поведение като неприемливо, възмутително, и да го накараш да премисли дали е морално да продължава с тази професия. Такова отсъждане обаче не е работата на терапевта – то само ще затвори комуникацията, без да я задълбочи. Приемането на хипотезата, че насилственото поведение не е всичко, което представлява този човек, помага на терапевта да остане заинтересуван, загрижен и дори топъл към клиента. В такъв случай след известно време клиентът разкрива преживяванията и основанията за своето поведение и може да почне да работи с тях.

Приемането също така трябва да се поддържа в съчетание с другите две условия – емпатичност и автентичност. Приемането без разбиране, без топлота, е просто толерантност, идваща от безразличие и апатия. “Не ме е грижа за теб, прави каквото искаш”. Роджърс говори за това, че приемането е емоционална нагласа. Според Роджърс клиентът е много чувствителен към разликата между терапевт, който слуша и разбира, и такъв, който разбира, но и наистина го е грижа за значението, което чувствата, мислите и преживяванията имат за клиента. БПО също така не се състои в това да си “приятен” и “добър” към другия. Да си приятен е социална маска за пред света, с която скриваш какво наистина чувстваш или предварително се застраховаш срещу противоречива оценка от другите. Да си приятен не дава на клиента увереност в приемането и чувство за топлота, а по-скоро се възприема като прикритие на истинските реакции. Консултантът трябва също така да е много сензитивен към скрити условия, които може би поставя на клиента – например да очаква от него промяна или приемане на безусловното приемане.

В основата на БПО стои главната хипотеза на клиент-центрираната терапия. По думите на Роджърс, това е убеждението, че индивидът има необходимия капацитет да се справя конструктивно с всички аспекти на живота си, които осъзнава. Клиентът е човек, който е компетентен да направлява себе си. Това убеждение е свързано с базовото вярване на терапевта и човека в ценността и значимостта на индивида. Роджърс поставя следните въпроси: Как се отнасяме към другите? Виждаме ли всеки човек като притежаващ самостойна ценност и достойнство? Уважаваме ли неговите способности и право да ръководи себе си или вярваме, че най-добре е животът му да бъде направляван от нас? Роджърс подчертава, че клиент-центрираната хипотеза не е култ, а преживяна и осмислена практика и описва по “терапевт-центриран” начин постепенното заемане на такава позиция през погледа на обучаващ се консултант. Според Роджърс в основата на дълбокото уважение и приемане на другия стои дълбокото ценене и приемане на себе си.

В тази връзка Роджърс обяснява под линия термина “клиент”, който замества утвърденото до онзи момент понятие “пациент”. Клиентът е “човек, който активно и доброволно търси да получи помощ по определен проблем, без да иска да се откаже от отговорността си за ситуацията”. ЛЦП съзнателно отхвърля отношението пациент – експерт, диагнозата, предписването и другите навлезли от медицината в психотерапията концепции. Консултантът прозрачно и съзнателно се отказва от ролята си на експерт по проблема на клиента (тази позиция се реализира и чрез конгруентността). В уважението си към личността на клиента, консултантът стои равностойно на него в съвместната им работа. Уважението към клиента е дотолкова проникнало в ЛЦП, че Роджърс винаги нарича вярването в капацитета на човека “хипотеза”, която се изследва във всеки конкретен случай. Ние не си позволяваме да имаме оптимистичен генерален предразсъдък за конкретния индивид, влизащ в терапия – ние ценим уникалността на всеки дотолкова, че за всеки нов клиент вероятността за себе-разбиране и себе-направляване допускаме и да не отговаря на нашето вярване. Роджърс поставя следния ключов въпрос:

“Но готов ли е терапевтът да даде пълна свобода на клиента относно резултатите? Искрено ли е готов да остави клиента да организира и направлява живота си? Готов ли е да го остави да избере цели, които са просоциални или анти-социални, морални или неморални? Ако не е готов, съмнително е, че терапията ще бъде дълбоко преживяване за клиента. Още по-трудно, дали е готов да остави клиента си да избере упадъка вместо растежа, невротизма вместо душевното здраве? Да откаже помощ, вместо да я приеме? Да избере смъртта пред живота? На мен ми се струва, че само ако терапевтът е готов да допусне всеки резултат, всяка посока, да бъдат избрани – само тогава осъзнава жизнената сила на способностите и потенциала на индивида за съзидателно действие. Сякаш, ако е готов за избора на смъртта, бива избран животът; ако е готов за избора на невротизма, здравето бива избрано.”

Основната хипотеза на ЛЦП има биологично обяснение. Според хуманистичните психолози от Маслоу и Роджърс насам, у живите същества е заложен стремежът към развитие. В хуманистичната психология това се нарича “актуализираща тенденция”. Когато тя се развива свободно, индивидът инстинктивно предпочита това, което е добро за него – т. нар. организмично ценене (organismic valuing).

Защо е важно безусловното приемане? Ще опиша накратко механизма на условното приемане, който създава предпоставките за невротичен живот. Хората, които не получават или по време на развитието си не са получавали достатъчно безусловно приемане (любов, уважение) или са възпитавани с потискащо-наказващи условия за приемане, имат много крехък позитивен образ за себе си и много силна нужда от външно позитивно приемане. Те сякаш живеят според някакъв социален договор, по който нямат право на грешна стъпка. Те полагат неимоверни усилия да правят това, което знаят, че ще предизвика одобрение от страна на околните и бдително избягват и потискат мисли, чувства и действия, които биха предизвикали неприятна оценка. Тяхното чувство за ценност, както в техните очи, така и в тези на значимите други, е под условие – условието да се печели одобрение и избягва неодобрение. Това означава, че поведението им е силно ограничено, втвърдено, само до прояви, които със сигурност са приемливи за останалите. Така те са жертви на условията за признаване на ценност, наложени от другите. Нуждата от приемане, естествена и базова за всеки човек, се превръща в толкова силна потребност, че индивидът може да приеме “усмирителната риза” на условията и да пренебрегне своята актуализираща тенденция. В такъв случай, идеалният (т.е. изпълняващият условията) Аз на индивида наказващо потиска истинския Аз. Този конфликт има различни прояви, индивидът преживява вътрешна раздробеност, невъзможност да съгласува противоречиви мисли и чувства, неприемане на (истинската) част от Аз-а, чувства на страх, срам, гняв. Тези невротични прояви могат да прераснат в кризи, които правят живота на индивида непоносим и могат да са повод за терапия.

В действие влиза един порочен кръг на себе-проваляне. Индивидът, който не приема себе си, не цени себе си, не очаква другите да го ценят. Затова в отношенията си с другите той изгражда защити. Оттегля се или се затваря, не иска да занимава другите със себе си, да се излага, страхува се да не бъде отхвърлен съвсем. Възможно е също да се държи по пресилено противоположен начин, за да е сигурен, че внушава обратното на това, което чувства към себе си. Друга стратегия е провокативното, странно поведение, което възпроизвежда неговите страхове, но индивидът се надява, че от силно изразения начин на това поведение изглежда, че то е негов избор, а не съдба. Това е широк набор от поведения – плахост, затвореност, студенина, агресивност, чудатост и много други възможности. Всички те се посрещат негативно от останалите и наистина ги отблъскват, което всъщност дава “доказателство” на индивида, че не е обичан и не може да бъде обичан. Порочният кръг се затваря.

Безусловното приемане разбива условната наученост и този себе-провалящ цикъл. Консултантът цени клиента без значение дали той се подчинява на някакви условия. Обусловената връзка между изпълняването на условия и чувството за ценност се разкъсва чрез постоянното отношение към клиента като ценен сам по себе си, без значение дали спазва условията, поставени му в живота. Консултантът отказва да бъде отклонен или провокиран от обичайното, добре тренирано защитно поведение на клиента. С това постоянство у клиента постепенно се появява чувство на приемане на неговата присъща ценност. Когато у клиента отпадне нуждата да се държи защитно, той започва да се чувства достатъчно сигурно, за да разкрива повече от себе си и да се изследва по-дълбоко. Друг ефект на БПО е постепенното “заразяване” на клиента с приемащото отношение на терапевта (за това е изключително важна автентичността). Клиентът осъзнава, че такова приемане и ценене е възможно и започва да го чувства.

Последващия терапевтичен процес Роджърс описва по следния начин.

«Има много елементи на преживяване, срещу които клиентът не може да се изправи, не може ясно да възприеме, защото да ги погледне или признае би било противоречащо и заплашително за настоящата организация на Аз-а. /…/ В терапевтичното преживяване, да видиш своите нагласи, смущения, амбивалентност, чувства и възприятия точно изразени от друг, но освободени от емоционални усложнения, значи да видиш себе си обективно, и това прокарва пътя към приемане в себе си на всички тези елементи, които вече са по-ясни. /…/ В емоционалната топлота на отношенията с терапевта, клиентът започва да преживява чувство на сигурност, защото открива, че каквото и отношение да изразява, то бива разбрано по почти същия начин, по който е преживяно от него самия, и е прието. Тогава клиентът е способен [да изследва мъгляви чувства]. /…/ Може за първи път да възприема враждебното значение и цели на някои свои поведения и да разбере защо се чувства виновен за тях, и защо е било необходимо да потиска осъзнаването на смисъла на тези поведения. Това по-ясно възприемане обаче е само по себе си разстройващо и тревожещо, не терапевтично. /…/ Но докато той дава глас на тези нови възприятия и съпътстващата ги тревожност, той открива, че неговото алтер его, терапевтът, също възприема тези преживявания, но с ново качество. Терапевтът възприема Аз-а на клиента както самия него, и го приема; той възприема противоречивите аспекти, гонени от съзнанието, и също ги приема като част от клиента; и това двойно приемане съдържа също уважение и топлота. Така клиентът може да поеме към себе си същото отношение. /…/ Може да преживява себе си като личност, имаща враждебни и други чувства, и да усеща това без вина”.

Климатът на приемане, уважение и топлота, в който се посрещат противоречивите преживявания, стимулира отвореното им възприемане, любопитството, продължителното и все по-дълбоко изследване, осъзнаването и назоваването им и в крайна сметка приемането им като ценна част от Аз-а; в крайна сметка постигане на един по-пълен, “истински Аз”.

Това отношение е поддържащо (supporting), без да е подкрепящо (supportive). Клиентът не чувства, че някой е зад него, че го одобрява. Той чувства факта, че някой го уважава такъв, какъвто е, и който е готов да тръгне с него във всяка избрана от самия него посока. Това не е и сигурността на отношенията на обич в обичайния смисъл. Клиентът не чувства, че терапевтът го харесва, а често не е и сигурен дали харесва терапевта. Няма доказателство в преживяванията на клиента за това. Но това е преживяване на дълбоко уважение към Aз-а на клиента, в което няма страх от заплаха или нападка. Така нереалистично враждебните, любовни или страхови нагласи се разтварят в осъзнаване. Клиентът така е възприемал и тълкувал реалността. Но в отношението с терапевта, където няма нужда от защита на тази интерпретация, той може да си даде сметка за други доказателства от сетивния опит, които не са били допускани до съзнанието, или са били интерпретирани неточно.

Важно е да отбележим, че тази нагласа на приемане може да бъде много трудна за поддържане. Много от клиентите съзнателно или несъзнателно провокират уважението и приемането на консултанта към тях самите по най-различни начини. Тези “трудни” клиенти задействат защитни стратегии, с които “тестват” границите и всъщност условията на приемане на терапевта, опитват се да докажат, че това е поредният човек, който ще ги отхвърли и ще потвърди хипотезата им за себе си като хора без присъща ценност. Този процес на “тестване”, на изпробване, при последователно искрено приемане и топлота от терапевта, може да стига все по-провокативни модуси, защото заедно с появяващата се и растяща надежда у клиента нараства и страхът, че в крайна сметка отново ще бъде отхвърлен. Консултантът трябва да е много искрен и много убеден в своята хуманистична хипотеза, за да устои на тези провокации и да отграничи своите естествени реакции към поведението от приемането на клиента като личност. Миърнс и Торн препоръчват като решение емпатията – постоянен процес на разбиране и отговори към клиента относно неговото поведение и преживяването между двамата.

В заключение искам да дам като пример последствията, които непълното разбиране и изобщо приложение на една силна идея като БПО може да предизвика. Във възпитанието и училищното образование в развитите страни отдавна е възприет един ненаказващ, приемащ, толерантен подход към обуславянето на поведението на децата. В България от няколко години например официално е формулирано в Програмата за развитие на училищното образование, че личността на детето е основната ценност в образованието. За съжаление декларациите и дефинициите на толерантното отношение са крайно недостатъчни за истинското му приложение. Това, което се получава е, че родителите или учителите всъщност толерират, допускат поведения, без усилия за разбиране, топлота, уважение, без грижа, реално заменяйки толерантността с безразличието. Очевидно е, че провокативни, агресивни, затворени или защитни поведения по този начин не могат да бъдат осмисляни и социализирани. Истинският човешки контакт не може да бъде успокояващо и изчистващо съвестта заменен от предписани, “модни” подходи на професионална толерантност (разбирай апатия). Разбира се, много по-лесно е да се изпълнява предписание за пасивност (остави го да прави, каквото прави), отколкото за активност (ангажирано общувай и се опитвай да разбираш другия). Резултатът от това масово “прилагане” на БПО са масовите прояви на агресивност, изолация, обърканост, скука, липса на идентичност, меркантилност и други повече или по-малко социално смущаващи изрази на провала в това да откриеш присъщата си ценност и ценността на другите, да откриеш – себе си.

Конгруентност

С тази странна дума наричаме третото условия за терапевтичното отношение. Може би най-близкият превод би бил “съответственост”. Други названия, посочени от Миърнс и Торн, са: искреност – което съдържа в смисъла си съзнателен избор на поведение, което не винаги е случаят; прозрачност – което обхваща по-скоро едната половина от поведението; истинскост и автентичност – което е описание на усещането на клиента за поведението на консултанта, но повдига въпроса кое е истинско – престава ли да бъде истински консултантът, когато се държи защитно?

Авторите дават следната дефиниция на конгруентност:

“Това е състояние на консултанта, в което неговите външни отговори към клиента съответстват постоянно на вътрешното му преживяване за клиента”.

Конгруентността съдържа две съответствия – 1) съответствието между преживяваното и осъзнаваното от консултанта и 2) съответствието между осъзнаваното и изразяваното, комуникираното с клиента.

Защо конгруентността е важна, как помага тя в терапевтичното отношение? На първо място, тя помага на клиента да се довери на консултанта и на процеса. Действието на другите две условия е невъзможно, ако в тях има съмнения за неискреност. Важно е клиентът да е сигурен, че консултантът няма за цел да го манипулира и така може да е свободен в споделянето си. Също така, прозрачността разсейва мистиката, свързана с терапията и премахва позицията на експертност и монопол върху познанието и решенията, които според ЛЦК са противопоказни за развитието и овластяването на клиента (разгледахме това по-горе). Прикриването на процеса създава илюзия за власт, за външна власт над клиента. Показването не само на резултата, но и на механизма, насърчава клиента да търси ресурси и начини да поеме отговорност. Доверието в отношението се спечелва, а не се внушава от консултанта чрез загадъчност или превъзходство. Това е доверието, спечелвано от човек, който иска да присъства пълно като истинско човешко същество в отношението. Друг важен аспект на конгруентността е признаването, показването на собствените слабости от консултанта. Той е открит за това, че може да бъде смутен, безсилен, грешащ, защитаващ се. Това разкрива нови възможности за клиента да приеме своите слабости, от които обикновено се страхува в живота си. И накрая, конгруентността на консултанта е пример за клиента, който може да се стреми към състоянието на двойно съответствие, което всъщност е целта на терапията. В обобщение, конгруентността създава уникален процес – “последователност от взаимодействия, в която феноменологичните реалности на клиента и консултанта могат да бъдат съпоставяни”. Когато се откриват разлики в тях, това е индикатор за важен терапевтичен материал за клиента или за ученето на терапевта. Под “феноменологична реалност” се има предвид реалността, както е преживявана от индивида, по неговия уникален начин, с неговите уникални смисли. Когато двете реалности на клиента и консултанта се сравняват и между тях има рязък контраст – едни и същи събития имат коренно различен смисъл, започва процес на запитване, на изследване. Консултантът дава на клиента алтернативна перспектива за реалността.

Част от състоянието на конгруентност е метакомуникацията в отношенията на консултиране, а именно обсъждането на процеса. Това е мощен инструмент, използван от много подходи, който при ЛЦК има за цел да покаже механизма на работа, да изостри осъзнатостта на клиента за протичащото.

Възниква въпросът дали консултантът трябва да изразява спонтанно всичко, което чувства, което му идва наум? Миърнс и Торн поставят три условия за отговорите на консултанта към клиента. Първо, когато говорим за конгруентност имаме предвид отговорите, реакциите на консултанта към преживяванията на клиента. Консултантът може да изпитва множество чувства и усещания у себе си, но само тези, които са в отговор на клиента, са подходящи за изразяване. Второ, конгруентният отговор трябва да бъде релевантен на грижите на конкретния клиент и преживяванията му в момента. На трето място, за да не доминира процеса, консултантът трябва да изразява преживявания, които са значими и устойчиви. В едно изречение, под конгруентност имаме предвид консултантът да дава израз на реакциите си, които са релеватни на клиента и които са относително силни или устойчиви.

В заключение ще цитирам преживяването на един консултант за конгруентността.

“Оставам с чувството, че давам всичко, което мога, в терапевтичното отношение, което ме оставя без чувство на задържане или вина. Това също допринася за нарасналата ми способност да казвам “не” на някои искания или молби на клиента, без чувството, че го отхвърлям или предавам по какъвто и да е начин”.

Трите условия във взаимодействие

Изключително важно е да се разбира прилагането на трите елемента във взаимодействие, едновременно и постоянно. До момента на няколко пъти посочвах примери за това. Самото разделяне на трите аспекта е условно и както Роджърс, така и следващите автори от ЛЦП, представят отделно трите аспекта като прагматичен начин да ги обяснят и разяснят на обучаващите се терапевти.

Е. Фрайр пише (цитат по Миърнс и Торн):

“…емпатичното преживяване и безусловното позитивно отношение са в крайна сметка едно и също преживяване. С БПО терапевтът приема всеки аспект на преживяването на клиента, като му предлага своето присъствие. С емпатичното преживяване, терапевтът приема всеки аспект на рамката на разбиране на клиента, като навлиза в света на клиента”.

В практически план, малко вероятно е да се борим упорито да разбираме клиента, ако нямаме нагласата да го ценим като личност. Клиентът няма да приеме нашето приемане, ако не сме постоянно в състояние на искреност, автентичност. Когато консултантът приема клиента си му е по-лесно да бъде искрен и автентичен с него. Конгруентността пък подпомага приемането, защото признаването например на трудност, която консултантът има в отношението с клиента, последвано от съвместно изследване и изясняване на тази трудност, водят до укрепване на отношението и взаимното приемане. Казано в едно изречение, в ЛЦК клиентът има специалното преживяване, че може да повярва, че човекът срещу него го възприема, доколкото е възможно, както той самия, и го приема с уважение и топлота. Впрочем Роджърс дава такова определение за любовта – да бъдеш дълбоко разбиран и дълбоко приет.

Най-често чуваното предизвикателство към ЛЦП се съдържа във въпроса: “Какво става, когато безусловното приемане и конгруентността са в конфликт – автентични ли сте относно вашата липса на приемане?” Роджърс многократно е отговарял на този въпрос, без да задоволи питащите. Част от проблема е, че задаващият въпроса и опитният личностно-центриран професионалист имат различни рамки на разбиране. Питащият може лесно да си представи много контексти, в които може да преживява такъв конфликт, но реалността за опитния личностно-центриран консултант е такава, че такъв конфликт просто не възниква. Това може да звучи неискрено, но такава е реалността на консултанта.

––––––––––––

Използвани източници

Mearns, D., Thorne, B. Person-Centred Counselling in Action, 3^rd ed., London: SAGE Publications, 2007

Rogers, C. R. Client-Centered Therapy: its Current Practice, Implications and Theory. Boston: Houghton Mifflin, 1951

Smith, N. Current Systems in Psychology: History, Theory, Research and Applications, Wadsworth Publishing, 1999

© 2010 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.