Професионални

Душа на професията: Работа за психолози в България

Има два вида хора: психолози и хора, които си мислят, че са психолози.

Не, друго исках да кажа. Има два вида психолози: хора и психолози, които си мислят, че са хора.

Надявам се успях да ви объркам. Искам да мислим за известно време извън етикетите.

Психолог. Какви асоциации  поражда у вас тази дума? Какви мисли, какви емоции? Ако мислите за себе си като психолог, какво означава тази дума за вас? Ако мислите за психолозите като за „тях“, какво е отношението ви?

За мен лично психологията като реализация означаваше промяна на света чрез промяна на другите и себе си. Така влязох в психологията. По време на изследването ми на терапевтичната професия няколко терапевти говориха за привличането от фантазията за специално знание, за контрол над скрити сили. Какво по-привлекателно от това да си Специалист по Душата?

Не мога да кажа дали студентите по психология, избрани сред най-талантливите ученици, са движени от тази фантазия. Струва ми се, че фантазията в крайна сметка носи кошмари и студено пробуждане. Целта е неясна, но абсолютна – специалисти по душата. Как и кога ставаме специалисти по тази материя? Може би във връзка с несигурността, на първия учебен ден ми се е случвало да чувам от професор по психология: „Вземете курсовете за учителска правоспособност. За всеки случай, да има какво да работите. Въпросът е социален“. Как ви се струва такъв ритуал на посвещение?

Но фантазиите за мощ имат отражение в реалността на професията. Правото да работиш като психолог е ограничено и предстои да се регулира още по-стриктно. Официална позиция на една известна катедра по психология е, че едва след магистратура, а всъщност още по-добре докторантура, може да се практикува психологическата професия.

Моите лични преживявания като студент по психология бяха, че така и неразкритото тайнство с какво точно се занимаваме водеше през огъня на стреса и парното на скуката до избора на две посоки на реализация: клинична работа (терапия или консултиране) и човешки ресурси. Всеки мой колега, за който мога да се сетя, се реализира в една от тези области. Липсващото според мен в този избор е, че той е закачен за двете главни възможности на пазара на труда. Не виждам поле за правене на нови неща, за създаване на собствени професии, по-адекватни на интересите и ценностите на отделния студент. Нима само две професии работят с Душата?

Но стига приказки за душата. Психологията не се занимава с това, всъщност. Нека говорим за професии и създаване на търсени блага чрез влагане на талант. Моят личен проблем с образованието и реализацията на психолозите беше триглав: липса на интердисциплинарност, липса на алтернативни гледни точки и липса на опит като част от ученето. Психологията в университета беше затворена в себе си, окопана и залостена. Липсата на предмети в други специалности и на курсове по конкретни теми вкопава мисленето за професия в много тесни готови рамки. Новите идеи обикновено са на границите между области на знанието. Липсата на алтернативни гледни точки и придържането към „мейнстрийм“ или „гръбнак“, актуален към 1970-те, канализира мисленето за професиите в утъпкани корита. Трудно е да се видим като новатори или предприемачи. Липсата на опит и практика като част от ученето ампутира психологията от света на човешките проблеми. Ние още не сме открили необходимостта „да тръгнем [към знанието], откъдето се намираме“ – от собствения си живот и ситуация – и да помислим как науката помага в това място. Много е трудно да видиш каква полза можеш да носиш с уменията си, ако не виждаш връзката на психологията с ежедневието.

Обучението ми в САЩ ми помогна да развия някои идеи за работата на психолозите извън рамките на професията като правоспособност. Професията може да бъде описана не само чрез диплома и предмети. Професията може да бъде описана чрез компетенциите, които човекът влага в нея. Или чрез ролите, които изпълнява. Или чрез нуждите, които посреща. Професиите, които ще видите след малко, са описани по тези различни начини. Преди време казвах на първокурснците по психология, че могат да бъдат смели и да създават своя собствена професия от точно това, което искат да правят. Давах за пример Фройд, който създава професията „психотерапевт“. Днешната ми гледна точка е малко по-различна, по-точно с раздвоено виждане. Старата ми интерпретация ми харесва, но имам и друга. Всички професии са и вариации на прото-работи, които хората са извършвали хилядолетия, за да посрещат човешките си нужди. Модерните професии са реинтерпретации и различни формулировки на тези прото-професии. Нуждите остават – подходите, инструментите и обясненията ни се менят. Психотерапевтът е наследник на хилядолетна човешка традиция на шамани, лечители, философи, мъдреци, свещеници, врачки. Искам да ви покажа как може да мислите за работата си по различни начини и да освободите въображението си за бъдещата си професия.

Следват описания на 6+ професии. Опитвам се да покажа какво представлява знанието и действието във всяка от тях, какво извършва психологът в тази област, с какво допринася като психолог, какво и къде може да работи в България. Всички предлагани професии са интердисциплинарни. Идентичността им е на базата на небходима работа, а не на етикет. Психологът работи най-добре като член на екип, затова описвам компетенциите му като принос. Не искам да оставям впечатлението, че психологът е все и вся, универсален и най-добър разрешител на социални проблеми. Каня всички специалисти, за които психолозите са „други“, в екипа за социална промяна.

Специалист по оценка на програми

Представете си необходимостта да се въведе нова система за мотивиране на персонала; или методика на преподаване; или мерки за привличане на беизнес в даден регион; или политика за интеграция на малцинствена група. Как да измислим, изберем и проведем координирани действия на институции, групи и индивиди и как да разберем кои идеи работят и как да ги усъвършенстваме? Отговори на тези въпроси дава оценяването на програми.  Оценяването на програми (program evaluation) включва всички дейности по планирането, прилагането и оценката на координирани човешки действия. Основният въпрос в оценката на една програма е „Работи ли?“ и после „Защо работи? Как работи? При какви условия работи?“ Процесът на оценка включва ангажиране на всички заинтересовани от оценката – ръководещите програмата, ползвателите на програмата, работещите по програмата. В крайна сметка целта на оценката е подобряването на програмата и повишаването на ефективността й. Голямата цел на програмирането е създаването на учещи организации, общности и общество – учещи от опита си и постоянно подобряващи работата си.

Какво носи психологът в оценката на програми? С уменията си да работи с хора в отношения на доверие, психологът е много полезен в привличането и сработването на всички заинтересовани страни, които често са в конфликт (например клиенти на програмата и финансираща институция). С междуличностните си умения психологът може да помогне на всички групи да изяснят своите въпросите, на които оценката впоследствие да даде отговор. Например, да проведе интервюта и фокус групи с участници в програмата и модерира дискусия за избиране на стратегия за оценка. След това, уменията на психолога да операционализира – да превръща конкретни действия и явления в индикатори и концепции – помагат за описването на програмата в модел, който да бъде проследен чрез оценката. Например, психологът може да опише в схема последователността от действия, резултати и промени от програмата. По-нататък, чрез уменията на психолога да измерва поведението помагат да се събират данни за качеството на работа на програмата. Например, психологът може да наблюдава изпълнението на една задача или да проучва удовлетвореността от продукт чрез въпросник. Накрая, нагласата на психолога да работи със силните страни и ресурси на индивида помага оценката да послужи за овластяване, а не наказване на изпълняващите програмата.

В България психологът може да работи в компании – в отдели по организационно развитие; в граждански организации – по проекти и в мониторинг на обществени програми; в публична администрация – в планирането и оценката на социални и други програми; в образованието – по оценка на нови методики за преподаване и учене. Най-важното – психологът с нагласа на оценител на програми може да промени качествено начина на работа във всяка организация, като направи колективните действия смислени, прозрачни, оценими и обучителни.

 

Специалист по интервенции за промяна на поведението

Представете си необходимостта да се намали пушенето сред подрастващите; или да се увеличат профилактичните прегледи за рак на гърдата; или да се популяризират физическите упражнения сред служители в офис; или да се намалят автомобилните катастрофи; или да се подобрят хранителните навици на дадена група. Как да създадем програми или норми, които да водят до трайна промяна на поведението на хората в желана посока? Отговор на тези въпроси дава проектирането на интервенции за промяна на поведението. Интервенцията може да се състои във въвеждане на определени правила и начини за налагането им; в провеждане на рекламни кампании; в обучение; в предлагане на стимули; в организирането на общности; в разпространението на нов продукт; в промяната на физическото пространство; както и в координирането на комбинации от тези подходи. Предизвикателството в тази сфера в България е много голямо. Повечето подобни проблеми в тоталитарна държава се решават категорично. Задължителни „физзарядки“, задължителни прегледи, контрол върху продажбата на храни – тотални и работещи решения. В условията на либерална демокрация те не са възможни. Но ние още не сме се научили как да прилагаме нетотални работещи решения. Положението се усложнява от дългото преболедуване на индивидуализма в България: все още смятаме, че всяко колективно действие или правило е нарушение на личната свобода, и най-вече, че всеки отговаря за себе си. Хората с „акъл“ , със „силна воля“, „дето не ги мързи“, нямат нужда от правила. „Моето дете да не би да пуши?! Да се оправят сами!“ Изработването на интервенции – програми и политики, е инструментът за управление на общия ни живот според нашите ценности и цели.

Изработването на работещи интервенции е сложно. Интервенциите трябва да постигат планирания ефект, той да е устойчив във времето и да е оправдан финансово. Често се получават нежелани странични ефекти. Например, въвеждането на глоби за ограничаване на дадено поведение може да доведе до масовизирането му, защото хората приемат, че чрез глобата плащат за правото си да упражняват поведението[1].

Какво носи психологът в интервенциите? С умението си да изследва поведението на групи хора, психологът може да изясни причините за нежеланото поведение (говоря за истински причини, а не обяснения от рода на „те са тъпи“). Например, психологът може да създаде статистически модел на поведението и условията, в които то възниква, или да наблюдава прояви на поведенето в контекст. С междуличностните си умения психологът може да работи с целевата група и да разбере как изглежда нежеланото поведение „отвътре“. Например, да изясни чрез интервюта, фокус групи или етнография какъв смисъл има за учениците пушенето в междучасието. С познанията си за психологията на здравето (мотивацията за здравословно поведение), психологът може да разработи различни модели на въздействие. Например, пушенето при подрастващи, ако е свързано с нужда принадлежност в желани групи, може да се ограничи с представянето на нежеланите ефекти от пушенето върху същата тази принадлежност[2], или с предоставянето на по-добри възможности за социализация[3].

В България психологът може да работи в компании – в отдел „Човешки ресурси“ или „Организационно развитие“; в граждански организации и публични институции – за изработване на политики и програми; в образованието – за изработване на програми за възпитание и социализация; в изследователски институти – за проучване и изпробване на модели на поведение; като консултант – предлащ услуги на всички изброени организации. Мисия на психолога е да възстанови рационалното мислене за човешкото поведение и средата като взаимосвързани и за колективните усилия като необходимо условие за добър живот на всеки индивид.

Специалист по анализ на пространството

Представете си, че трябва да се проектира и изгради площад, парк, офис или детска градина. Представете си, че едно публично пространство трябва да изпълнява функция: да подпомага общуването, ученето или творчеството; да е безопасно или да се замърсява по-бавно; да прави по-вероятно определено поведение. Каква е ползата от заседателна зала, в която няма условия за свободна и творческа дискусия? Или парк, в който не може да се почива? Решения на тези въпроси за пространството и въздействието му върху хората дава психологията на пространството (понякога наричана екологична психология). Въздействието на материалната среда върху поведението на човека се изследва сериозно от 60-те години на 20-ти век. Тази област е част от големия изследователски проект за екологията на човешкото поведение срещу ограничените индивидуалистични обяснения, с които много често се отъждествява психологията. Психолозите на пространството изследват влиянията на улиците, сградите, квартала, офиса, помещенията, превозните средства, парковете и пр. върху стреса, чувството за сигурност, сътрудничеството, креативността, агресивността, мотивацията и т.н.

Промяната в пространството може да е важна част от по-голяма интервенция. Например, създаването на чувство за общност между учениците в едно училище може да се подпомогне чрез оформяне на пространство за чести неформални срещи. Премахването на графити прави по-малко вероятно присвояването на едно пространство от младежка банда. Поставянето на банкомат в ъгъл прави по-малко вероятно замърсяването му.

Работата с пространството е пример за интердисциплинарно поле, в което могат да участват архитекти, урбанисти, инженери, психолози и разбира се, граждани. Психологът носи в такива екипи уменията си да наблюдава човешкото поведение в естествени условия; умението си да сравнява и анализира различията в поведението в различни условия; знанията си за закономерностите във връзката между индивид и среда.

В България психологът може да работи в компании – в проектирането на организационното пространство и при подготовката на събития, обучения и срещи; в общински и граждански институции, занимаващи се с градоустройство и планиране на публични пространства; в образованието и обучението – за създаване на пространства, стимулиращи ученето; в изследователски институти – за проучване и анализ на пространствените елементи на политики и програми. Мисия на психолога е да подпомогне осъзнаването на важността на публичните ни пространства – местата, където се свързваме с другите – защото те са ключови за качество на живота и работата ни.

Специалист по изграждане на отношения

Чудя се, кои ли сте вие, четящи този текст. Познаваме ли се? Прекарали ли сме достатъчно време заедно, за да чувстваме общи цели, ценности или преживявания? Имате ли увереност, че съм общо взето свестен човек, и дори да пиша с повече сарказъм или назидателност, всъщност имам добри намерения? Вярвате ли ми? Бихте ли направили нещо важно, за което ви помоля; бихте ли се чувствали комфортно да ми откажете, ако смятате, че то противоречи на убежденията ви?

Опитах се да ви покажа смисъла на създаването на лични отношения за взаимното разбиране и сработване между хората. От около може би тридесет години, социалните науки преоткриха важността на това хората да са в добри отношения преди да свършат нещо заедно. Правилото „не е важно да се харесваме, а да свършим работата“ е отхвърлено от психологията, мениджмънта, социологията и политологията. Точно обратното се утвърждава: преди да работим, трябва да се опознаем и да се харесаме. Така например, създаването на персонални отношения чрез взаимно опознаване се препоръчва като стратегия за справяне с предразсъдъци и междугрупови конфликти. В психологията на общностите пък се прави разграничение между „общности на отношенията“ и“общности на проблемите“. Когато хората са обединени около проблем, тяхната мобилизация е кратка и неустойчива; когато са заедно, защото са положили усилия да им е приятно, че са заедно, те могат да се мобилизират около всякакви цели за неограничен период от време. В организациите се утвърдиха понятия като „климат“ и „култура“, които се занимават с отношенията в екипите. Всеки тренинг започва с упражнения за създаване на отношения. В бизнеса „пазарната логика“ отстъпи много голяма ниша на понятието за клъстъри – групи от фирми, работещи в един бранш, които си сътрудничат и се конкурират едновременно, като в крайна сметка създават устойчив и динамичен бранш в рамките на ограничена географска област. Ключовият фактор за функционирането на клъстъра са многократните лични контакти между мениджърите и създаденото в тях доверие. В социологията се утвърди понятието „социален капитал“ – отношенията, на които индивидът или групата може да разчита, за да си осигури нужни ресурси.[4] Теорията на общностите вече стига дотам, че препоръчва изграждането на отношения, на общности, в които хората се чувстват приети, уважавани и овластени, вместо мобилизацията по конкретна кауза. Счита се, че върху „социалната тъкан“ на мрежата, в която хората се чувстват добре, може да се изграждат каузи. Контактът предхожда импулса.

Както може би вече усещате, има огромно поле за действие за психолози в изграждането на общности от отношения. Представете си например, че общината иска да финансира санирането на сгради, но за тази цел иска консенсусен план за действие от живущите в блока. (Ако общината е амбициозна, може да си постави за цел да стимулира доброто колективно поддържане на блока от обитателите, но нека приемем, че това е непостижимо на този етап предвид понятието за свобода на българите). Единият възможен подход е да се „обединят“ кооператорите около план за действие и бюджет. От това, което съм чувал, подобни събрания свършват с тежки конфликти и разцепление, както и препотвърждаване на индивидуалистични нагласи. Но има и друг подход. Представете си, че един или двама от кооператорите са природно или научено „грамотни“ относно важността на връзките. Те биха могли да отделят по един час седмично на следните дейности: поздравяване на съседите в асансьора; кратки разговори на входа; честитене и ритуали на празници, рождени дни, черпене; поставяне на поздрави на входното табло; носене на сладки и соленки на събрания; провеждане на събрания на по-приятни места от стълбището; водене на събранията; украса на входа и т.н. и т.н. Много хора биха попитали „Защо пък аз да се занимавам?“ и отговорът всъщност е ключът – защото може да ви бъде забавно, приятно и полезно. Забавно, приятно и полезно – това е резултатът от създадените отношения. Отношенията са това, което прави различно събранието на живущите от рождения ви ден. Отношенията правят от задълженията забавления. От еднократната мобилизация за определен резултат – начин на живот.[5]

Отношенията се създават чрез чести контакти в определени условия (доброволност, добронамереност, фокус върху възможностите, стъпване върху силните страни и др.). Отношенията работят за постигане на цели, като правят процеса на постигане забавен (поради качественото общуване), екипен (поради доверието и разбирането), креативен (поради забавлението и взаимното приемане) и устойчив (поради забавлението). Психологът може да внесе в изграждането на общности следните умения и нагласи. Той внася разбирането си за важността и първенството на отношенията; умението си да изследва и концептуализира човешките отношения; умението си да създава и поддържа контакт и да служи като пример; нагласата си да вижда силните страни на индивидите и групите.

Психологът в България може да работи на ниво отношения в бизнеса – вътре в компаниите, за изграждане на организационен климат и култура; в междуфирмени асоциации (клъстъри) с цел развитие на бизнеса в даден регион; в училищата – за изграждане на продуктивни общности, включващи учителите, родителите и учениците; в гражданския сектор – за изграждане на движения и коалиции; в общините – за развитие на общности по квартали или блокове. Психологът може да консултира всяка група, която иска да произведе колективно усилие за постигане на цел.

Искам да посоча два допълнителни примера за професии, посветени на отношения – медиатор и застъпник. Психолозите могат да работят като медиатори в конфликти между две групи, използвайки уменията си да поддържат контакта и да изследват мотивите на поведението. СЪщо така, те познават различни инструменти за създаване на доверие. Уменията им за общуване правят възможно преминаването през гнева, взаимните обвинения и стереотипите. Застъпниците, от друга страна, са професионалисти, които представят и защитават интересите на дадена заглушена група. Без съмнение в България почти всички чувстваме някаква форма на потисничество и несправедливост. Гласовете ни не се чуват. С уменята си да изследват проблемите от гледна точка на преживяващите проблема, а не на „оправящите“ проблема, психолозите могат да бъдат добри изразители на позиции. Акцентът върху силните страни (също част от психологическата нагласа) дава възможност групата не просто да заяви искания (имаме право да), но и да поеме ангажименти (поемаме отговорност да), което прави една кампания много по-успешна. Накрая, умението да работят с конфликти поставя психолозите в добра позиция като застъпници на граждани срещу институции.

Изследовател

Няма да говоря за психолога като научен работник. Любопитно ми е каква представа имате за психолозите в университета или БАН – какво правят, как работят, какви са резултатите. Тук ще говоря за изследователската работа „там, където сме“ – в обществото, в институциите, в групите ни, в живота ни. Какво ще кажете за интереса и ползата от следните въпроси: Какви лидерски умения и стил са най-подходящи в български организации? При какви условия един домови съвет работи ефективно? Какво помага задържането на едно циганче в училище? Как едно дете става насилник? Кои обществени движения успяват да повлияят на политиката? Какви трудности среща един учител? Какви правила подпомагат изпълнението на „реални“ европроекти? Какви градоустройствени решения създават качествен живот? Списъкът е безкраен, и всички въпроси в него засягат пряко личното ни и обществено благосъстояние. Колективните ни действия от ниво политики до ниво семейни отношения би трябвало да се ръководят от натрупването и осмислянето на уроците от общия ни опит – или с други думи, от приложни социални и хуманитарни изследвания.

Психолозите са изключително необходими и в изключително добра позиция да участват в едно ново учещо общество. Ние имаме едновременно техническите и личностни умения да изследваме поведението. Психолозите могат да проследяват комплексни тенденции и да провеждат мащабни експериментални програми чрез подготовката си по изследователски методи и статистически анализ. Същевременно, с клиничните си умения (предпочитам да ги наричам междуличностни умения), психолозите имат предимство пред всички останали социални изследователи. Ние имаме подготовка да провеждаме качествени изследвания[6], тоест,  изследвания, в които пряко включваме хората, правим ги участници, а не просто обекти. Например, вместо да описваме статистически зависимост между тип училище и среден успех, каним учителите и учениците да опишат какъв смисъл има за тях училището им и как им влияе то. Този подход е ценен с това, че проникваме отвъд статистическите зависимости и постигаме разбиране за смисъла и обяснението на определено поведение. Понеже качествените изследвания включват пряк контакт, споделяне и доверие между изследовател и участник, уменията на психолога са много необходими. Психолозите са в много добра позиция, предвид компетенциите си, да работят чрез множество методи и да избират най-добрата комбинация с оглед конкретния въпрос.

Има някои особени предизвикателства пред изследователските професии в България. За психолозите конкретно, основен проблем е оскъдната подготовка по изследователски методи и статистика. Обучение по качествени методи пък напълно липсва в психологията.[7] Университетът не дава и подготовка на умения. Накрая, поради откъснатостта на образованието от практиката (и в частност на изследванията от живота), студентите трудно виждат въпросите около себе си и психологията като инструмент за отговор. Дори магистърската теза обикновено представлява диагностичен въпросник, „администриран на клинична популация“. Рядко се задават въпроси като изброените преди малко. Липсата на ефект от магистърското изследване (публикация или промяна на реалността) го прави еднократен опит. Специфични „аромати“ на изследванията в България са също недоверието към „уманитарите“ и ползата от работата им, съчетана с убеждението, че нямаме нужда някой да ни казва как да живеем. Не мога да упрекна хората за това, защото това, което виждат от науката, е най-много интервюта на експерти, които считат, че етикетът им е достатъчен, за да дават мнение. Науката не е слязла при хората, така да се каже.

Психологът като изследовател може би е най-силен като външен консултант. Така той може да работи за компании, организации или институции, които имат нужда от приложни изследвания. Постоянното стратегизиране на политики от българските институции обикновено включва „проучване на проблема“ или „нуждите“. Почти всички европроекти имат подобен модул.[8] Университетът е много добро място за осъществяване на връзката действие – изследване – предаване на знание, но в българските условия изследователят в университета трябва да върви срещу течението.

Специалист по създаване на преживяване

Завършвам с тази кулминация в претенциозните етикети. Звучи по-сериозно от „професор“, нали? Имам предвид една много сериозна професия, свързана с контакта между човек и предмет. Обикновено начинът да се свързваме с акумулирано знание – било то история, факти, култура, принципи и т.н. – е чрез определени предмети или действия. Кремъкът в музея, урокът по география, презентацията по време на тренинга, рекламата по телевизията, ритуалът на 2 юни – всичко това са начини да приобщим индивида към някакво общо знание или практика. Възникват въпроси: Как едно представяне може да бъде въздействащо? Как един урок може да бъде интересен? Как един музей може да свърже хора живеещи хиляди години далеч едни от други? И най-вече, как някакво натрупано знание може да бъде осъзнато от индивида като свързано с неговия живот, т.е. полезно?

Представете си Черешовото топче и необходимостта да обясним Априлското въстание. Стандартният начин е да прочетем в учебника едно-две изречения за него. Мисля, че ако нямаме специален интерес, повече не бихме се сетили за него в остатъка от живота ни. Ниво две: представете си, че учителят ви заведе в музея и видите Черешово топче. Може да видите как е сглобено, колко дълга е цевта, колко големи са снарядите. Ще видите цвета и може би, ако няма витрина, ще усетите мириса на дървото. Вероятно ще запомните топчето по-живо и по-ярко. Може да останете и с известно чувство на гордост или изненада от създаването му. Ниво три: представете си, че учителят ви заведе в музей на открито за един ден и ви постави задача: имате един ден да измислите и конструирате оръдие от подръчни материали (няма нужда механизмът да включва възпламеняване). Може да ви предостави една талпа и три обръча, плюс дърводелски инструменти. Може също да обяви надпревара между няколко отбора. Може внезапно да оповести, по средата на дена, че времето за работа се скъсява с два часа. Играта може да завърши със състезание по точност и далекобойност. За финал на урока учителят може да предизвика дискусия, на която класът да обсъди: Как се чувствахте, когато се наложи да направите оръдие от подръчни материали? Какво ви помогна? Какво ви попречи? Какви лични ресурси използвахте? Как приехте новината за скъсяване на времето? Какво бихте казали за мотивацията на въстаниците? Какво бихте правили на тяхно място? Как бихте оценили Черешовото топче като оръжие, като символ? Какво можем да използваме днес от опита на въстаниците? Какви са днешните потисничества и какви средства можем да си направим, за да се борим с тях?

Това беше пример за превръщане на вещ, на която трябва да се възхищаваме от чувство за дълг, в преживяване на човешкия опит, вложен в нея и преминаващ през нея във времето. Бих предположил, че ниво три ще направи урокът по история по-запомнящ се, по-възпитателен и по-полезен в личен план от другите два варианта. Превръщането на нещо в преживяване означава свръзване с човешкия опит, човешката драма, вложена в предмета или действието. Преживяване и оживяване отново. Вече споменах по-горе, че най-интересно и въздействащо е активното свързване с човешкото. Именно в това се състои създаването на преживяване. То е действие, емпатия, мислене, чувстване, усещане. Резултатът от преживяването е някаква лична промяна, защото всеки интензивен опит променя човека. (Четенето и наизустяването на уроци по история е опит, който учи, че историята е скучна абстрактна материя). Преживяването като подход може да се използва навсякъде. Може да го използвате в ученето – чрез включване на реални и разнообразни действия в обучението (игри, практически задачи, среда, стимулираща сетивата, говорене и т.н.); във възпитанието – за да разкривате чуждата гледна точка и смисъла на културните традиции; в музеи и други институции, разпространяващи знание; в обществени събития, празници, за да преминете от показване на смисъла в правене и преживяване на смисъла на ритуала; в презентации и дискусии; в рекламата, когато посланието излиза от обичайната медиа и влиза в реалността[9]; в бизнеса, където създаването на преживявания вече е основен предмет на дейност.[10] Създавайки преживяване в определено пространство, вие очовечавате пространството. Празник на тревата пред входа прави пространството „наше“: по-приятно и по-пазено. Усвоено. Преживяването е ключалката към усвояването, а ключ е смисълът – тоест, какво в преживяването е свързано с мен, как си го обяснявам, какво „щраква“.

Психолозите са в идеална позиция да са консултанти по превръщането на света в преживяване. Преживяването е едно от най-важните и проучвани понятия в психологията, особено в клиничната. Преживяването и смисълът са двете колони на феноменологичната психология и на качествените изследвания. С компетенциите си да работи с пространството на поведението и с човешката драма, психологът може да помогне за създаването на интензивен и смислен човеши опит.

Чрез този текст представих настоящите си виждания за полето на реализация на психолога в България. Реализация не просто на наученото в университета, а реализация на талант и реализация на определени обществени очаквания и нужди. Надявам се с текста да съм описал психолога не като свръхчовек, а точно обратното – като човек. Тръгващ от живота, направляван от определена нравствена позиция, и движен с ресурсите на психологическата наука и на собствената личност като инструмент. Има много професии за психолози – дори и в България. Даже, още повече в България! Къде е вашата душа?

Ресурси за повече алтернативи

American Evaluation Association

Рамка за оценяване на програми на Центъра за контрол и превенция на болестите

Класически учебник по оценяване на програми

Американска психологическа асоциация, Секция 38: „Психология на здравето“

Класически учебник по Психология на здравето

Класически учебник по планиране на здравни програми и интервенции

Психология на здравето в Уикипедия

Поведенческа икономика в Уикипедия

Приложен анализ на поведението в Уикипедия

Психология на околната среда в Уикипедия

Американска психологическа асоциация, Секция 34: „Психология на околната среда“

Двугодишна конференция по Психология на околната среда, Айндховен, 2011

Понятието „чувство за общност“ в Уикипедия

Мрежата ПИКО – успешен модел на общности върху отношения

Понятието „социален капитал“ в Уикипедия

Понятието „бизнес клъстър“ в Уикипедия

Популярна книга за създаването на общности на отношенията

Секция 27 на Американската психологическа асоциация: Изследвания и действия в общности

Секция 9 на Американската психологическа асоциация: Общество за психологически изследвания на социални проблеми

Action Research (Изследвания за социална промяна?) в Уикипедия

Качествени изследвания в Уикипедия

Класически учебник по изследователски методи

Класически текст по качествени методи за изследване

Учене от преживяване в Уикипедия

Икономика на преживяванията от Уикипедия

Феноменологични изследователски методи

---

[1]Например, въвеждането на глоба при закъснение за прибирането на детето от детската градина. Ако глобата е ниска, хората я плащат и закъсняват масово. Ако е висока, може да е непосилна или да кара хората да подкупват учителките със сума, по-малка от глобата. Томас Мор дава пример с въвеждането на смъртно наказание за обир. Ако това стане, бандитите ще  започнат да убиват винаги след обир, за да намалят шанса да бъдат заловени.

[2] Класически пример е рекламата против тютюнопушенето с послание „Косата ти мирише гадно и кожата изглежда ужасно“. За сравнение, обясняването на плашещите здравни последствия от тютюнопушенето на подрастващи има почти нулев ефект, понеже важните за тях неща са други.

[3] Това беше едно от главните решения при тоталитарната държава: масово участие в кръжоци по интереси (по модерному „референтни групи“).

[4] Това може да ви се види подозрително близко до „връзкарството“ от периода на социализма. Всъщност, хората с „връзки“ винаги са имали капитал, тоест, ресурси, които компенсират липсата на икономически или човешки ресурс.

[5] На тази тема ще посветя отделен текст, но засега ще допълня,че демокрацията няма да работи ефективно у нас, докато политиката не стане постоянно занимание на мнозинството от населението; няма да стане постоянно занимание, освен ако не е приятна и забавна.

[6] Качествени или количествени изследвания е едно от деленията в изследователската методология.

[7] Бих направил подобно заключение и за социологията и културологията, но впечателнията ми не са така преки.

[8] Доброто проучване на нуждите всъщност би трябвало да е част от процеса на оценка на проекта, виж по-горе.

[9] Класически пример е „рекламата“ на филма „Годзила“: смачкани коли на избрани места по улиците.

[10] Някога Макдоналдс са продавали само хамбургери. Сега може да си купите рожден ден (преживяване), а тортата е подарък от заведението.

© 2011 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.