Култура

Айй-руп! Кампанийност и постоянство в живота и в обществото

Това есе е посветено на кампанийността – начин на функциониране на обществото и управлението му, начин на живот, при които необходими действия се предприемат не постоянно и постепенно, а на тласъци: дълги периоди на пълно бездействие се редуват с кратки моменти на напрежение на всичките сили. “Айй-руп!” беше викът, с който дядо ми и съседите му по вила изправяха електрическите стълбове по времето, когато се прокарваше ток в нашия район. Местните помагаха за електрификацията, като поставяха стълбовете. Циментовият стълб е доста тежък и, след като изравяха дупка за него, дядо ми и съседите, общо 5-6 души, започваха да изправят стълба. На тласъци. На “Айййй-“ се подготвяха, а на “Руп!” с рязко движение тласкаха нагоре – и така докато изправят стълба. Този ярък и шумен спомен ми е добра отправна точка, за да говоря за кампанийността.

Виждали ли сте някой да сменя една плочка на тротоара? Само една, не цял участък от тротоара? Аз не съм. Тротоарите винаги ги сменят нацяло, макар че плочките са много удобни тъкмо за частична подмяна. Пълно е с изпочупени плочки тук и там, но те с години стоят, докато накрая ги подменят барабар със здравите. Това е кампанийност.

Помните ли колко време продължи разделното събиране на боклука? Имам предвид, както трябва. Колко време имаше достатъчно контейнери от всички видове? Колко време капаците им се затваряха? Колко време ги прибираха редовно? А помните ли соленките “Форнети”? Как работеха в началото? Как навсякъде и винаги бяха с еднакво качество? Как имаха униформи, как винаги даваха торбички? Колко време продължи това? Приблизително колкото разделното събиране. И колкото функционирането на рампите за инвалиди. Между 12 и 16 месеца – след това – да караме както преди. Това също е кампанийност.

В каква война са тези наши кампании? Войната на приемливия, как-да-е живот. Диетите са нейните дажби, йогата и джогинга – нейните учения; отказването на цигарите са нейните дефицити; модата – нейните сезони; чистенето преди гостите е воят на сирените й, а лампите в нощта преди крайния срок са нейните ПВО прожектори. Кампании, кампании, кампании. Кампанийността е усилието да свършиш бързо нещо, което се прави добре постепенно. Да видим какви са причините за и ефектите от кампанийността, защо тя е така упорита и какво можем да направим, ако все пак искаме да свършим работата нормално.

Да правиш нещо постоянно означава то да е част от ежедневието ти, даденост, навик. Това означава, че си научил ново поведение. Ако коритата на реките се чистят всяка година, значи сме се научили да се предпазваме от наводнения. Ако се чистят само след наводненията – значи не сме се научили; чистенето на корита не става част от работата ни. Неумението да учиш от собствения си опит е една от причините за кампанийността. Тя е нещо като учене всеки път наново, защото поради някаква причина уроците се забравят. От прецедента не можеш да създадеш правило, ред, който да направи извън-редната ситуация предвидима и предотвратима.

Кампанийността също така може да се дължи на това, че не знаем какво точно трябва да правим. Ако понятието ни за тротоар е място, застлано с плочки, чисто, през което преминават хора, ще се стремим това място винаги да е такова – и ще сменяме плочките поединично. Ако понятието ни за тротоар е – “абе да може да се минава” – тогава единствената причина за смяна на плочките е заповед от щаба.

Или нещо друго. Липсата на понятие, невъзможността да преценим кога нещо трябва да се свърши, създава висок праг на чувствителност към нефункционирането на вещта. Ако търпим дебелокожо едно кръстовище без светофар, защото представата ни за кръстовище не включва задължително светофара, то няма да поставим светофар преди общинската кампания по ремонт на пътищата в квартала. Абе може да се минава – и когато в Бургас загина момиче на такъв светофар, кампанията почна. Единствено смъртта на човек прескача дебелокожия праг на чувствителност на институциите, които си нямат понятие за публичните вещи. Ако в дупката на пътя се пукат гуми – това е ниско дразнение, стига най-много за репортаж. Виж, ако загине човек, може да пратим камион с чакъл. Ниската чувствителност също е причина за кампанийния начин на работа.

Още една причина за кампанийността е липсата на лидерство и на политика. Изглежда невъзможно да се предприемат действия без форсмажор. Една криза е добро оправдание за управленско решение, докато една проактивна идея трябва да се обясни и защити пред хората. Кое е по-лесно? Не е случайно, че повечето ни политици се оправдават с външни фактори за своите действия. “Ето, виждате, няма как… Всичко друго би било… Ние нямаме друг вариант, освен… И как може в такъв момент те…” Изглежда, че разпаднатите ни общности много трудно се обединяват около ценности и идеи. Само проблеми и заплахи сплотяват хората. Колкото по-големи – толкова по-добре. Тази раздробеност и тази липса на осмислена цел също са причина за кампанийността.

Кампанийността има своята привлекателност. В кризата действащите лица се чувстват герои. Заемат оперни пози, усмихват се със смръщено чело (загрижен оптимизъм), чувстват историческа важност. Колко интересно е да бъдеш спасител и колко скучно е да оптимизираш ефективността на работата на анонимни служители. И още – решаването на проблеми при криза създава една удовлетворяваща илюзия за свършване на работа – има проблем – решаваме го. С думите на Айнщайн, една от най-хубавите работи е цепенето на дърва – в нея незабавно виждаш резултатите. Колко по-неблагодарно е спазването на закона или поддържането на чистотата. Човекът, инспектиращ един язовир, е дребен чиновник, педантична писарушка; човекът, газещ през наводнението с ведомствени ботуши, е герой. Утринният чистач е бай Мангал, спасителят на София от боклука – бял рицар. Годините на безотговорност и мързел, водещи до една криза, се изкупват чрез героичното усилие по време на кампанията. А дали е така? Изкуплението наваксва ли? Със сигурност е илюзия, че процес, за който е необходимо време и постоянни усилия, може да бъде осъществен с устни заповеди. Малко по-късно малко повече за това.

Какво е лошото на интересните времена, на нуждата от герои? Кампанийността ражда авторитаризъм. Демократичният процес, стигането до консенсус, изискват време. Заплахата за Рим изисква диктатор. Кампанийните решения не са оптимални, не са справедливи, не включват всички заинтересовани. Кризата е оправдание за лошото управление, за авторитарността, за работата на парче, за нуждата да се действа според устни заповеди, вместо според правила. Тя освобождава от отговорност – нямаме друг избор, принудени сме, с голямо съжаление трябва… Това е отказ от собствена воля, от притежаване на причинността; кризисните герои са жертви от трагедия на божествения произвол, те са герои на конци, а спартанците им работят некачествено, защото ги мотивира не естеството на работата, а надеждата, че героите знаят какво правят. Нормално е боклукът да се събира без ентусиазъм, когато причината да се събира е в Брюксел, а не в дома, коша и камиона. Кризата е и удобно бягство от провала в развитието – както кампанията на Наполеон срещу Русия след провала на морската блокада на Англия. Да спечелиш войната е по-лесно, отколкото да спечелиш мира. Да преизпълниш плана е по-лесно, отколкото да съхраняваш зеленчуците. Помня един парадоксален съветски плакат от 70-те – на кампания за реконструкция на построеното. Може би плакатите за съзнателност в експлоатацията и поддръжката не вършат добра работа?

Кампанийният начин на работа сякаш предизвиква своите кризи. До степен, в която не можем да различим дали кризата е причина за кампанията или обратното. Дали леността не е всъщност, освен причина, и подготовка за напрягането, чрез трупането на енергия на гняв, уплаха, яд към себе си. Дългото “Аййййййй- води до силно “Руп!”. Извънредните мерки очевидно са извън ред, който не е успял да ги предотврати и дори ги е подготвил.

Кампанийността има антикапиталистически дух, тя не съвпада с принципа на натрупването и на действащото предприятие – по-скоро е “удряй и бягай”. Кампанийността е реактивна, ориентирана към болестта, към проблема, спешното, а не към развитието, възможността, важното.

В кризисно-кампанийното действие прозира мъжката култура и отношение. Това е моделът на възбудата и действието, следвани от леност. Така например е минавал животът на нашите предци-ловци (запазен при индианците до 19-ти век) – мъжът ловува и се бие; а когато се върне, лежи. Жената се грижи за всичко останало, което мъжът презира като работа. Женственият модел е на грижата, на постоянството, на израстването. Може би имаме нужда от повече жени в общественото управление? На тях ще им е трудно да вдигат кирки, но пък току-виж улиците почнат да се мият.

Кампанийността е ефективен начин на действие при определени ситуации – ще ги разгледам малко по-късно. Основният контекст, в който тя се проваля е този, при който постепенното развитие няма наваксване. За съжаление, това са най-важните неща – природата и отношенията между хората. Няма как да направим гора или да изчистим въздуха с кампания. Няма как да създадем доверие със заповед. Няма как да научим хората да живеят заедно с ударно ограмотяване. Трябва да приемем, че това се случва за период, който е по-дълъг от нашия мандат, дори живот. Но как да стане това?

Най-трудно е, когато изискваме постоянство без пряк резултат. В това, струва ми се, е същността на цивилизацията. Как можем да разрешим екзистенциалното си разочарование от това, че нито сме почнали, нито ще сложим кръста на катедралата на нашия общ живот?

Най-общо казано, трябва да намерим начин да си създадем награди, различни от Крайната победа, Спасението или Окончателното решение. Трябва да си създадем междинни награди, които да ни мотивират да работим всеки ден, без да виждаме краен резултат. Това, впрочем, не е само човешки проблем. Поведението на студента, който започва да учи, когато наближи изпитът, е аналогично на поведението на гълъба, който кълве ръчката най-силно в последните моменти преди да му налеят зърно. В психологията това е теорията за подкреплението.

Виждам три начина да награждаваме постоянната работа, така че тя да ни мотивира: по време, по процес и по цел. Успоредно на излагането им, ще използвам следния пример: представете си, че искате да мотивирате детето си да си напише домашното.

Създаването на навици е първият основен начин, който хората са въвели за постоянна работа. Градината се подстригва всяка събота от 16 до 17 часа, след което се пие чай. Колата се мие всяка неделя преди обед, след което се ходи на пикник сред природата. Навиците структурират времето ни и ни дават сигурност. Те награждават с чувството за ред, за оправдано време, за идентичност, за почтеност. Няма значение дали колата е мръсна или не. Навикът гарантира, че няма нужда да правим пролетни почиствания или да чистим по спешност преди да дойдат гостите. Това е мотивирането по време. В примера с вашето дете и домашното му, това означава да определите точно време за това занимание. “Ще работиш до 9 часа”. Детето няма да чувства напрежение да успее на всяка цена. Но е и доста вероятно е да работи активно от 9 без 15 нататък.

Вторият начин да се мотивираме за постоянна работа е награждаването чрез процеса. Ако трябва да миете колата, може да възприемете това като задача да намерите 1000 начина да измиете колата. После да опитате да я измиете без четка. После – без вода. Умението да се внесе забавление и творчество в процеса превръща работата в удоволствие сама по себе си – без значение за резултата. Затова е хубаво строителите на катедрали да харесват работата си, да я чувстват като призвание. Това решение променя фундаментално една важна жизнена нагласа – работата престава да е промеждутък на (приятните моменти в) живота. Чистенето не е безпаметен период между почивките. Играта с бебето не е последното препятствие пред гледането на филма. Всичко това е самият живот – забавен и интересен. “Ще работиш дотогава, докато ти е интересно. Ха, а тази задача не е ли всъщност…”

И третият начин да работим постоянно е да се мотивираме с целта. В паралелния свят на вашето дете, това би звучало като “Ще работиш, докато решиш задачата”. Но как, при условие, че целта не е пряко достижима? Има няколко варианта. Първо, можем да определим целта за най-важното нещо в живота ни. Домакинята, която яростно чисти къщата си по цял ден, е приела така целта. Нейната невротичност е обратна на кампанийността – тя е свръхчувствителна (а не дебелокожа) и всяко отклонение от понятието за чистота е недопустимо. Принципът е “всичко или нищо” – чисто или нечисто. Така домакинята решава проблема с това кога и как да действа. Тя действа постоянно и нейната къща е винаги чиста. Това решение може да изглежда неефективно и неприложимо за всеки, но може да бъде много полезно в обществен план. Ако тази домакиня бъде мотивирана да чисти улиците, няма да има нужда да й се обяснява как и кога да чисти. Ако човек, невротично държащ на реда, бъде мотивиран да бъде счетоводител, сметките и отчетите няма да закъсняват. Чрез управлението на този индивидуален ресурс можем да постигнем постоянство в общата си работа.

Друг начин да се мотивираме чрез целта е да я опишем и разберем. Това ще рече, да имаме ясно понятие и критерии за качество на целта. Когато знаем към какво се стремим, е по-лесно да работим за него. Примерът с тротоара или кръстовището са в тази насока. Обществените дефиниции за тези вещи трябва да са по-конкретни. Както и за вещи като “сигурност”, “образование” или “удобство”. Но да помислим за още един пример. За каква цел работят всеки ден, в пек и дъжд, полицаите от КАТ? Представяте ли си как шефът им ги събира сутрин и казва: “Хайде, момчета, както винаги, вашата цел е контролът по автомобилния транспорт! Идете и работете!” Какво значи контрол? Какво значи ред на пътя? Какво значи сигурност? Какво значи да помагаш на участниците в движението? Не е за чудене, че тези хора само седят, махат с палки и сучат лафове – работата им изглежда доста безсмислена и е нормално да си измислят алтернативни награди – общуване, чувство за власт и пари.

Подход, който едновременно награждава по цел и по процес, е описанието на задачите чрез стандартни процедури и междинни цели. Ако работещият не знае какво значи “чисто” или “безопасно”, на него му се дава ясна последователност от задачи и действия. Задачата е така просто формулирана, че качеството се гарантира от изпълнението. “Усмихва се. Поздравява. Налива чаша с вода. Пита за името.” Наградата е изпълнението на всяка задача.

Ако се вгледаме внимателно в постоянството, ще видим, че то се състои от последователни кампании. Всяка неделя имаме кампания по миене на колата. На определен период чистя апартамента. Разполагам се някъде между премахването на отделната прашинка в момента на появяването й и риенето на мръсотия преди идването на гостите. В крайна сметка това трябва да е рационално решение с претегляне на ползите и разходите. Една улица може да се мие всеки ден или всеки месец. Обществото трябва да реши в кой момент ползата от чистотата става по-малка от разходите за нея.

Но има и случаи, в които кампанията е добър или дори единствен възможен подход. Първият контекст, за който не е трудно да се досетим, са ситуации, в които постепенните мерки не могат да изменят някакво нежелано статукво. Например, повсеместно корупционно поведение трудно може да се поправи постепенно поради това, че проблемът е системен. Подобна е ситуацията, в която поведението на групата пречи на поведението на индивида да се промени, макар че всеки поотделно иска промяна. Например, да приемем, че повечето хора искат да ползват свободен софтуер. Но за мен лично да премина на свободен софтуер би било затруднително, ако всички останали продължават да ползват стария софтуер и аз няма да мога да разменям файлове с тях. Това е “проблемът на стадиона” – ако един човек се изправи да гледа мача, всички зад него стават. Всички стоят прави, за да гледат така, както биха гледали, ако седяха. Но никой не иска да седне, защото няма да вижда нищо. Трябва всички като по сигнал да седнат едновременно. Това е много труден обществен акт и една кампания на държавното управление може да го осъществи.

Друга група ситуации са тези, при които желаното поведение се мотивира само при определено състояние, което може да се достигне чрез кампания. Или, с други думи, кампанията ни е необходима, за да преминем от едно равновесно състояние в друго. Например – боклукът в градовете. Изследванията показват, че хората са мотивирани да пазят чистото. Тоест, ако улицата е чиста, вероятността някой да изхвърли боклук е по-малка. Ако е мръсно, повечето хора си казват: “Защо аз да пазя?” За да се премине към ново поведение и ново ниво на чистота е необходимо кампанийно усилие.

Кампаниите също могат да служат за създаване на нови навици. Например, колко време е нужно на инспекторите по чистотата да глобяват кампанийно за хвърляне на фасове, за да престанат хората да си хвърлят фасовете? Или пък, колко време трябва да правя гимнастика, докато ми стане навик? Трудно е да се каже. Теорията твърди, че един навик се укрепва за 6 месеца. От друга страна, за да продължи човек да прави нещо ново (например гимнастика), трябва да усети някаква полза най-късно до петнайсетия ден.

Един от принципите на Анонимните алкохолици е – алкохолизмът се преодолява всеки път по един ден (one day at a time) – всеки ден е кампания, няма момент, в който можеш да кажеш, че вече не си алкохолик. Това значи да живееш по определен начин – по един ден наведнъж. И можем да предвидим различни начини за отпразнуване на успех – не първи копки и ленти, не петилетки, а например – пет години безаварийна експлоатация, пет години без туберкулоза, пет години без война?

© 2009 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.