Власт и демокрация

Доверие, вяра и политика

С тази статия искам да поразсъждавам за доверието към политиците. Ще приложа някои психологически понятия, за да дам възможни отговори на въпроси като: Как се създава доверието? Защо доверие се гради бавно, а се разрушава отведнъж? Защо много хора последователно се доверяват на нови и нови популисти? Как един политик може да управлява доверието към себе си?

Доверието е убеденост, от която произтичат действия (гласуване, излизане на митинг). Това е да приемеш като реалност една привидност – да приемеш, че има съответствие между думите, изразяването, възприемането на политика, и неговата същност. Ако той казва: „Аз съм добър“, да приемеш, че той Е добър. Този нюанс в съответствието ми се струва важен, защото той важи и когато политикът казва „Аз съм лош“ (както например Доган). Аз може да приема това за реално, което значи, че му имам доверие. Ще се върна към тази особеност малко по-късно.

Как се създава доверието? Ще ми се да вярвам, че всеки заслужава доверие до показване на противно поведение. Това не за всеки е така, предвид около 45% негласуващи българи, които очевидно са приели, че самият избор на политиката като поприще означава, че не заслужаваш доверие. Това е печално. Но все пак, честата поява на нови политически „звезди“ и поне 55-те процента гласуващи говори за по-силна обратна тенденция. Политиците започват „на чисто“ и получават доверие до определен момент.

Защо доверието се гради бавно, а се разрушава отведнъж? Ще направя аналогия с научния подход, защото всеки от нас всъщност наблюдава политиците като едни обекти с поведение. Ние имаме хипотеза за политиката (и за живота). За тези от нас, за които хипотезата е „всички са маскари“, наблюдението не се състои. За тези от нас, за които хипотезата е „някои заслужават доверие“, наблюдението започва. Всеки политик е частен случай, феномен или проява на тази хипотеза. За всеки политик имаме хипотезата „Той заслужава доверие“ и събираме наблюдения за или против нея. Ако той върши неща, които я потвърждават, хипотезата продължава да е хипотеза. Ако направи само едно действие в обратна посока, хипотезата е опровергана. Уви. Това е характеристиката на индуктивното научно мислене. С други думи, всяко добро поведение подкрепя, но не доказва хипотезата, докато всяко лошо поведение я опровергава напълно. Единствените наблюдатели, за които хипотезата остава валидна и след лошото поведение, са тези, които имат нужда (жизнена нужда) хипотезата да е вярна – защото имат нужда от лидер, от враг или от кауза.

Тук някой може да попита: „А защо хипотезата е, че той заслужава доверие?“ Много просто – той твърди така. Тук получаваме и подсказване за това как един политик може изгражда доверие по парадоксален начин – ако твърди, че е лош, и понякога прави добри неща. Да ви напомня на някого?

Най-добрата стратегия за управлението на доверието е поставянето на хипотеза, която можеш да потвърждаваш винаги – по-просто казано, да бъдеш автентичен и да говориш истината, да бъдеш себе си, дори и простак. Учудващо е до каква степен политиците се стремят към идеализиране на образа си – не признават грешки, не се извиняват, обвиняват другите. Това превръща наблюдателите (в „научен“ смисъл), т.е. гражданите, в сектанти, които се състезават по слепота на вярата. Побеждава този, чиито привърженици по-сляпо вярват, че е добър, въпреки проявеното поведение. Това допълнително поляризира политиката. Но най-добрата тактика, както вече посочих, е несъществуващата – да бъдеш спонтанен, искрен, ексцентричен – това създава повече доверие, по-устойчиво от вярата.

Какво да кажем за хората, прехвърлящи „вярата“ си от една на следваща „звезда“? Изкушавам се да кажа, че много от тези хора имат жизнена нужда да вярват. Може и да е така. Но има и нещо друго – те са в позицията на играча на ротативка. Хазартът е толкова пристрастяващ, защото действа по най-ефективния начин на подкрепление – този с неравните интервали. Това означава, че понякога получаваш отплата, но никога не знаеш кога точно, на кой път, когато гласуваш. Това прави неразличими потенциалната полза от изчезналата възможност за полза (ако ротативката има дупка на дъното и не пуска джакпот, няма как да разбереш, даже да пуснеш 1000 монети). Струва ми се, че редките политици, които оправдават доверието, подкрепят това продължаващо доверяване.

Този анализ пропусна една важна особеност, характерна и за научните изследвания. Наблюдателят (експериментаторът) всъщност повлиява поведението на обекта. Май забравяме това в периодите между изборите. От една страна, ако ние бихме гласували само за идеални политици, то политиците биха се представяли за идеални. От друга страна, нашето доверие трябва да стимулира политиците по всяко време, а не само по избори. Ако ние ги стимулираме да оправдават доверието ни, доста по-вероятно е да го направят. В някакъв смисъл, ние носим отговорността за това политиците да останат верни на себе си. Нека активно им помагаме да останат добри хора.

© 2009 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.