Власт и демокрация

Демокрацията на героите

Защо харесвам момчетата, които искат да бъдат мъже в политиката

Много от нашите политици, може би повечето, се държат малко особено и по-точно, като особено малки. „Политическият дебат“ е по-скоро хлапешка драка. Дори не бой, а заканване, пъчене на гърди и рамене и хвалене с татковците. (Впрочем няма и диалог). Примери за това може да видите във всеки вестник или интервю. Политиците се обиждат на лична основа, засягат се на лична основа, заяждат се на лична основа. Използват плоски метафори и геройски закани. Някои говорят в трето лице единствено число за себе си или в минало приказно време на „-л“. Не обичат да падат по гръб и „признават“ грешките си по два начина – обвиняват някой друг или стигат само до признаване на готовността да признаят грешки. (Станишев: „Може и да съм правил грешки, но съм готов да ги призная“). Дори счупените им пети са Ахилови, а не Ахилесови. Някои коментатори приписват това поведение на пола – една американска журналистка беше описала неравностойната позиция на Хилари Клинтън срещу „момчетата“, които от малки се учат да се дърлят и състезават и за тях това е една приятна и показателна за качествата им игра.

Аз лично доскоро доста се дразнех на този стил на политическа конкуренция. Представата ми за политика е едно състезание на идеи, философии и програми, а не риалити шоу между неприветливи мъже. От психологическа гледна точка това поведение е инфантилно, детинско, в него играта е по-важна от резултата, а все пак последното ме засяга като гражданин. Такива игри изобилстват в живота на възрастните и в 90% от случаите са признак за несправяне с реалността.

Както и да е, от известно време прозрях нещо много положително в сблъсъка на личности, който измества сблъсъка на идеи. Какво е то? Мисля, че нито политиците, нито избирателите разбират достатъчно добре алтернативните политически идеи и философии. Не бих казал, че Бойко е десен по убеждение и жизнена позиция, нито – че Станишев е ляв, макар че дава повече признаци. Политическата философия на човека от улицата (впрочем такива там почти няма, нека кажем, на човека от масата) също е твърде безформена. Доста политици, които бяха идеалистично отдадени на своите каузи, вече не са в политиката; други проповядват каузи, които засега нямат широка подкрепа. А не е добре и да си много отдаден – хората около масата може да те помислят за сектант или луд. Впрочем, да бъдем обективни, в епохата на постмодернизма и постиндустриализма самата политика стана доста не-идейна. Така че, трябва да сме доволни, че политиците имат силно и изразено чувство за себе си. Тяхната идентичност и техните ценности са егоцентрични и нарцистични – ОК – това ни гарантира известна праволинейност и дори почтеност. Човек, който с оперно геройска поза заявава, че няма да прави коалиция с Доган, и добавя заяждане към това, е доста вероятно да изпълни заканата си, изречена с нацупена уста и свити юмручета. След като не можем да разчитаме на лоялността и почтеността на политика към неговите идеи и ценности, хубаво е да можем да разчитаме на гордостта му, ината му или любовта към огледалото.

В крайна сметка, политическото доверие е свързано с предвидимост – дали това, което казваш („обещаваш“) днес, ще го изпълниш като имаш възможността. Затова геройските пози ми внушават известно доверие – все пак, момчетата искат да останат винаги герои. А най-притеснителни ми изглеждат политиците, които са неразбираеми. Това са хора без лица, без позиция, освен чисто прагматичната и паричната. Те не се ядосват, не се заяждат, не се смеят – или го правят прагматично и театрално. От тези студенокръвни мъже ме побиват тръпки.

© 2009 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.