Власт и демокрация

Общностно гласуване

Какво добро можем да научим от купуването на гласове

Купуването на гласове и т. нар. „контролиран вот“ е една от основните теми на изборите тази година. Над 16% от вота бе изчислен като контролиран от „Прозрачност без граници“. Успехът, който тази рискована практика постига, разпалва още повече заклеймяващия гняв на гражданите. Но нека тази страст не ни пречи да видим защо всъщност това работи и какво можем да научим от него.

Самото определение „купуване на гласове“ изключва важни особености, без които то не би било възможно. Купуването и продаването на гласове не е просто опазаряване на нещо лично и свято – като тялото например. Да продадеш гласа си изисква нещо повече отколкото да продадеш дори тялото си. Странно, нали? И това, което се изисква, е познаването. Да познаваш човека, който организира вота. Той също да те познава. Лично, семейно, съседски или професионално. Без това е невъзможно да се гарантира купеното гласуване, контролът върху реалното осъществяване на гласуването.

Ще прокарам паралел между този контролиран вот и вота на селяните от Чукарово, гласували вкупом, макар и погрешка, за „Зелените“, заради своята млада кметица. Тук нямаме купен вот. Но отново имаме вот, основан на лично познаване. Имаме гласуване, основано на лични отношения.

Тези случаи, макар и далечни в морален смисъл, са за мен близки примери за общностно гласуване. Тоест, аз познавам човека, за когото гласувам, и той ме познава. Общностното гласуване е гласуване за конкретен човек, който е част от конкретна общност. Кандидатът няма нужда да убеждава хората в абстрактни политически идеи или да „рекламира“ политиката, като я превежда лицемерно на езика на ежедневните проблеми на хората. Той не е „на тяхна страна“ – той е от тяхната страна.

Това всъщност е истинският мажоритарен вот – представете си политик, който започва от домсъвета на своя блок, минава през районен кмет, общински съветник или дори кмет и накрая кандидатства на национално ниво от името на своя избирателен район – това е общностно гласуване. Това е личен ангажимент и представителство. Това е подходът, при който отдолу нагоре тръгва политическата власт – не за да убеждава или манипулира хората, а за да въплъти ценностите и интересите им.

Такова понятие за мажоритарен избор би променило напълно и партийната система. Партиите биха били по-скоро координационна и комуникационна мрежа от личности с близки убеждения, но все пак индивидуалисти. Партиите биха се състезавали за изгряващи млади общински управленци. Политиците биха били отговорни не пред апаратите на партиите, а пред своите общности и добрата или лоша употреба на властта би била съдена директно от избирателите.

За мен е очевидно, че огромните средства, изливани за политическо убеждаване отгоре-надолу, са зле оползотворени. Каква полза от хубави девизи и плакати, когато кандидатът, издигнат в моя район, е добре познат като бандит или лъжец? Има само една смислена причина партиите да не прилагат общностния подход и това е, че той изисква сериозна и постоянна работа, а не крещяща кампанийност веднъж на 4 години. В България е пълно с общности, който са отчайващо изоставени и непредставени, и именно те най-често попадат в схемата на „купения вот“. Тук идва шансът на малките нормални партии, като например „Зелените„. Вместо да имитират стила, говоренето и „апостолския“ подход на големите партии, за което бездруго нямат шанс поради липсата на пари, те могат да използват най-евтиния и най-скъп ресурс, който имат – себе си. Да намерят нормални, честни и уважавани в своите общности хора, които да разширяват тези общности до размерите на политическо представителство. За това не е нужно знание за политиката, управлението или рекламата. Нужно е само знание за Другия.

***

Това е първата от няколко кратки статии, които пиша, провокиран от ситуацията на изборите. Надявам се до деня на гласуване да пусна всичките.

© 2009 PsyGlass | Поддръжка от jdbg.com. | Някои права запазени.