// вие четете...

Професионални

Психологическият начин на живеене, версия 0.44

На първи и втори курс “Психология” – опитвайте.

Името на това есе е отпратка към чудесния въвеждащ учебник по икономика на Пол Хейн “Икономическият начин на мислене”. Тук няма да говоря само за начина, по който мислят психолозите, а и за още по-важния начин, по който чувстват и се отнасят към нещата. Не твърдя, че само психолозите притежават тези умения и нагласи, нито че всички психолози ги притежават, и съвсем не – че образованието по психология ги дава на бъдещите дипломирани психолози. Вярвам обаче, че един психолог може да бъде полезен, тоест оценен, а значи и професионалист, именно по този специален за него начин.

На първо място, психолозите поставят Личността в центъра. Когато мислим за определени обществени отношения, за образование, работа или семейство, ние твърдим, че най-важната гледна точка е тази на личността, а задължение на личността е да се погрижи за своята гледна точка (която по-пълно може да се нарече дейна точка или жизнена точка). Оттук идват и подходите в терапията, консултирането и обслужването, които са фокусирани върху човека – впрочем това е лошо казано – не фокусирани върху, а извличащи се от човека. Бих могъл да кажа, че най-добрият специалист по всичко, което ме засяга, съм самият аз, затова, в каквито и отношения да влизам – образование, потребление, труд – моята гледна (дейна) точка е най-важна. Разбира се, това важи и за гледните (дейни) точки на всички, с които се намирам в тези отношения.

Психолозите също така залагат на Индивидуалните особености и субективността. Всяка личност и нейната ситуация е уникална и каквито и закони и факти да откриваме, те не могат да се припишат на конкретен човек в конкретен момент. Когато казваме, “При ето такива условия хората действат ето така”, ние нямаме предвид, че ето този човек при тези условия ще действа ето така. Психолозите осъзнават ограниченията на общите закономерности и признават невъзможността да се обобщава. Всъщност, голяма част от психологията е посветена на индивидуалните различия.

От тези две особености произтича един много важен принцип в действането на психолозите – Помощ за самопомощ. Когато ние помагаме на някого, ние не си въобразяваме, че знаем по-добре от него какво е най-добро за него. Ние не сме пазителите на ключа към проблема на Другия. Психологът не е специалист, който от влизането на клиента в кабинета знае какъв е неговият проблем и прекарва останалото време в работа по убеждаване или водене на клиента до назоваването на ситуацията си именно като този проблем, със съответното предписано от психолога решение. Психолозите вярват, че човекът притежава своята ситуация и своето решение, и справянето с проблема трябва да е постижение на клиента, не на специалиста. Помощта на психолога всъщност е насочена към създаване на способност на клиента да си помага сам в бъдеще (овластяване).

Психолозите са убедени в Способността на човек да се променя. Психолозите залагат работата си на развитието, което всеки може да постигне съзнателно, във всяка възраст и ситуация. Психолозите не поставят етикети и не определят типове. Съдбата на човека е в неговите собствени прегръщащи ръце. В този смисъл, психологията е дълбоко хуманистична наука. Психолозите обичат да задават въпроси като “Как сте се справяли досега?”, “Какво Ви помогна?”, “Вярвам, че имате важна причина да…” В по-общ план, психолозите вярват в изборите и основанията за действията на всеки човек. Тази вяра би могла да бъде и взискателна. Вярвайки във възможностите на човека, ние му поставяме предизвикателства, конфронтираме го с реалността, често болезнено, за да подпомогнем промяната. (Тук ще вметна за съществуването на един стар дебат в психологията – “природа или възпитание” (nature and nurture) – дали хората се раждат като някакви или се развиват (стават постоянно) някакви).

Определяща ценност за психолога е приемането на Ценността на всеки. Психолозите знаят, че всеки заслужава уважение, че съществуването на всяка личност е безкрайно важно и че свободата и правото на щастие вървят със самия живот. Това отношение има много имена в психологията. Карл Роджърс го нарича “безусловно позитивно отношение” – да приемаш другия, без да му поставяш условия да бъде или да прави нещо. Владимир Леви говори за “предварителна благодарност”, която да изпитваме към другите (благодарност без дължимо), и нарича това още “вътрешно светене”. Ерик Бърн говори за най-големия дар, който можем да дадем на другия – нашето искрено и истинско, посветено внимание (опитайте това, когато поздравявате хората на обществени места). Голяма част от принципите на позитивното мислене също са заложени в това отношение.

Стигам до нещо фундаментално в мисленето на психолозите – осъзнаването на Процеса. До момента аз изреждам определени точки – те може да казват верни неща, но какво показват за мисленето на психолога? Например, че той (аз) говори от първо лице единствено число, от свое име. Това хармонира с твърденията в първа и втора точка. Но ако сега кажа, че психолозите мислят разхвърляно и го излагам в последователни логически свързани аргументи, аз ще създам противоречие. Между какво – между съдържанието на това, което казвам и това как го казвам, какво правя – процеса. Говоренето ми за процеса е само по себе си процес. Психолозите мислят не само за това, какво се казва, какво се случва, но и за това как. Това е чувствителността към първичните отношения, които протичат при общуването – тревожност, конфликт, зависимост, родителство, борба за надмощие, доверие – и които са по-силни и по-важни от думите. Когато някой казва “Успокой се!” с крясък, ние забелязваме. Когато някой прави дебат тип “Сблъсък” против агресията, ние забелязваме. Може да се каже, че процесът е истинската основа на отношенията, които протичат между хората. Той е това, което протича – останалото се носи. Ще допълня тук с известния принцип “Проводникът е съобщението” (medium is the message) – не какво, а как го казваме, е нашето истинско послание. Поради важността на процеса, в психологията са въведени като понятие т. нар. двойствени отношения, в които има непреодолим конфликт между съдържание и медиум: “Трябва да се успокоиш!”, “А сега, чувствай!”, “Бъди спонтанен”, “Трябва да обичаш” и т.н. Бих казал, че психологията е рефлексия върху отношенията, поглед отстрани, първа производна на казваното.

Тази първа производна на мисленето се отнася и за мисленето относно себе си. Ние сме винаги единият елемент от отношението, следователно наблюдението и усещането за процес се отнасят и към субекта. Психолозите често правят пауза за Саморефлексия, поглед отстрани към себе си, честно поглеждане в огледалото. Тази нагласа помага за едно по-свободно, дишащо свеж въздух отношение към другите, за гледна точка надрастваща егото.

Психолозите мислят за човешкия свят, а това означава, че разграничават Реалност и човешка реалност. Човешката реалност се отличава от другата по Смисъла. Аналитиците я наричат психична реалност, когнитивистите – възприятие. Феноменолозите (Мерло-Понти) изследват смислите, които влагат хората във вещите. Дж. Р. Кантор (интербихейвиоризъм) говори за функция на стимула и функция на отговора. Това, което често наричаме ирационално поведение, в смисъл, че не е обосновано от обективен анализ на реалността, е истинското човешко поведение, при което уникалният за всяка личност жизнен опит влияе на това какво значи за човека дадена вещ или отношение, и какво значи неговото действие спрямо нея. Смисълът е структурираният опит (преживявания) на човека спрямо ситуациите.

Психолозите работят в Поле на опита, преживяване тук-и-сега. С това имам предвид, че когато правим нещо, и особено в отношенията с хората, ние сме изцяло потопени в преживяването. Психолозите не се разсейват: когато говорят с някого, те са фокусирани върху разговора, а не върху това какво се е случило преди разговора или какво предстои след него. Аз наричам това живеене на, а не просто преминаване през мига. Нещо повече, психолозите разчитат на пълното усещане и често включват всичките си сетива в едно отношение. Ние възприемаме и с носа, и с кожата, и с тялото, и със сърцето, и със стомаха. (Терминът за такова многоизмерно възприятие е синестетика – много от хората с феноменална памет например чуват и усещат цветовете). Психолозите винаги скачат с двата крака в отношенията. Впрочем отношенията са нашето занятие, така че се чувстваме като риба във вода навсякъде, където има хора – или по-точно, чувстваме се като хора сред хора. Тук ще добавя още един нюанс – живеенето на нещата. Психолозите не просто правят определени неща с някаква цел – например да нарежем морковите, за да направим супа. Психолозите правят всяко нещо като нещо ценно и смислено, нещо, което заслужава внимание и преживяване. Всяко тривиално действие става правене, става изкуство, става битие. Оттук е възможността да променяш поведението си и да учиш нови неща – да влагаш в живота си нови навици, а не кампанийно да правиш промени. Сравнете това в следния пример. Аз искам да изглеждам добре, затова почвам диета (кампания). Докато трае диетата ми, аз живея ден за ден със съзнанието, че правя жертви и че след края на кампанията ще изглеждам добре. Времето на диетата е мъчително, защото съзнанието ми е или в нещата, от които се лишавам, или в образа, който имам за цел. В крайна сметка, или не успявам да издържа и да изпълня диетата, или успявам и почвам да живея “нормално” до следващата диета-кампания, или – чудо – диетата не действа. От друга страна, аз бих могъл да помисля как искам да изглеждам и защо. Какъв е смисълът на добрата форма, как бих могъл да я постигна, какво би означавало това за начина ми на живот. И да започна да живея по нов начин, радвайки се на нови неща и осмисляйки всеки миг и ден по новия, желан от мен начин. Дали ще отслабна? Не знам, но ще вляза в желаната от мен форма (може би усещате, че по-подходящо е да кажем “ще живея желания от мен живот”).

Това отношение към живеенето създава едно специфично Усещане за време у психолозите, което някъде бях срещнал формулирано като “моят единствен и неповторим живот”. Психолозите знаят цената на времето, включително алтернативната цена – всяко нещо, което правим, замества всички други неща, които бихме могли да правим. Времето е коварно нещо – в измерението на времето хората са склонни да отлагат важни неща, тоест да правят нещо друго с илюзията, че то не замества нещо важно, че те не правят избор, не се отказват от него, защото винаги могат да го направят утре. Да, но ние психолозите знаем, че утре е друг ден за друг човек, и че броят на утрата е краен.

Искам да кажа още нещо за Откритостта към опита на психолозите. На английски език преживяване и опит е една и съща дума. Психолозите не се страхуват да влизат в отношения, както вече казах, те се чувстват като риба във вода. Психолозите постоянно учат чрез преживяване, тоест трупат опит. Аз много обичам нови ситуации и групи, в които влизам “без багаж” (пси-термин: “ореол”) – без професия, експертност, авторитет. Да преминеш всички отношения от несигурността през съперничеството до опознаването и сътрудничеството с другите е – преживяване/опит. Когато е на парти, психологът преживява. Когато е в автобуса, той преживява. Когато чувства как нещо в него се страхува от това как ще се представи и какво ще се случи, психологът преживява.

Много важно умение на психолозите, свързано с откритостта към опита и с усещането за процеса, е Издържането на несигурността. В работата ми с колеги и в консултиране често забелязвам и усещам колко трудно е да толерираш неструктурираност, несигурност в отношенията с другия и особено с клиента. Тази несигурност е най-силна в началото на отношението. Обикновено хората търсят решения, съвети, сигурност, начин, по който да прекарат времето. Затова група непознати са готови да разказват вицове или да играят на детски игри. Затова клиентите нямат търпението да мислят по началата на своята ситуация, а молят за готови решения и съвети. И натискът наистина е голям. Да си специалист, да си капацитет – значи да предложиш нещо, да извадиш от вълшебната торба, да защитиш сертификата си. А какво чувстваш в групата – нужда да прекратиш неловкото мълчание, да изпревариш етикетите, да намериш приемлив повод да гледаш другия в лицето. Съвсем нормално и човешко, но психолозите трябва да бъдем по-издръжливи. Обикновено точно в паузата, в агонизиращите секунди над социалните норми се раждат тревожността, чувствата, саморефлексията – Процесът – оттам започва нашата работа.

Не мога да надценя важността на отношенията за психолога, затова ще спомена и нагласата за Диалогичност. Да бъдеш в диалог е лесно – просто трябва да приемеш за цел да разбереш и да бъдеш разбран (не да се харесаш, не да убедиш, не да спечелиш). Оттук нататък усилията са съсредоточени върху активно и пълноценно слушане, подкрепяне, сверяване и съгласуване с другия, както и с автентично, богато и ясно изразяване и в крайна сметка редуване на гледните, чувствени и дейни точки. Диалогичността предполага и искрен интерес към другия, равнопоставеност, взаимно признаване на ценността, благодарност, чувствителност (пси-термин: емпатичност). Всяко общуване може да бъде лесно и успешно, когато подхождаме към него като диалог; ние понякога не успяваме да използваме естествените си умения за диалог, когато възприемаме ситуациите на общуване като съперничество, оценяване или инвестиране.

Едно от простите и честни признания на психолозите е за нашата Свързаност с хората, за/с които работим. За разлика от специалистите в природните и точни науки, ние не можем да опознаваме обекта, без да сме свързани с него, без да му влияем и без да се повлияем от него. Самото мислене за “обекти” вече не е популярно в психологията (хората в експериментите преди 50 години са били наричани “обекти”, а днес – “участници”). При метода на включеното наблюдение, където изследователят живее с изследваната група в нейните естествени условия, твърде често психологът става част от групата, развива отношения на приятелство и привързаност, включително например с криминални групи. Работейки с материала на собствения си опит в отношенията с другите, психологът не може да не работи и със себе си, да се променя заедно с другите. Нещо повече – анализът на поведението (наследникът на бихейвиоризма) разглежда опитите с мишки вече не като обуславяне на поведението на животните от действията на хората, а като взаимно обуславяне – действията на изследователите водят до отговор на животните, от който зависят следващите действия на хората. Дълбоката свързаност между психолога и хората, за/с които работи, е много оптимистична и честна. Ние не сме грънчари, извайващи глина – ние сме направени от същия материал и се извайваме взаимно и заедно.

Мисленето на психолозите има една особена дисциплина – на Чистото наблюдение. Това е вниманието и усилието да възприемаш и да работиш с поведението, с актове, вместо с намерения, с действия. Това е да наблюдаваш и да възприемаш “по номинал” поведението на другите, да не скачаш направо към оценка, към тълкуване и назоваване на действията им. За това помага и вътрешното спокойствие и доверие към другите, че действията им не са насочени срещу теб, както и доброто познаване на собствените смисли – желания, страхове, цели – защото обикновено оценката на чуждото поведение става на тяхна база (пси-термин: проекция). Вниманието към поведението има още едно приложение – с каквито и конструкти (измислени, хипотетични понятия) да работят психолозите – мотивация, агресивност и т.н. – те полагат специални усилия да ги опишат чрез поведенчески актове и ситуации – т.е. чрез наблюдаемо, неоценявано поведение. Впрочем много психологични школи изобщо отричат конструктите и работят само с поведение. Те използват като термини действия, а не състояния/вещи (“познаване”, а не “познание”, “въобразяване”, а не “въображение” и т.н.) И още нещо интересно: ако нашето разглеждане на нещата всъщност е поглеждане, виждане като за първи път, без да ги приемаме за даденост, ние успяваме да постигнем очудняване – съзиране на странното, интересното в света около нас и задаването на въпроса “Защо?” Защо няма леви и десни чорапи? Защо натискаме бутоните на дистанционното по-силно, когато батериите са изхабени? Защо по тротоарите има коли? Тази особена, детско-откривателска нагласа към света, слага край на скуката и дава начало на творческото и активно отношение към света.

Като психолози, забравяме за лесните обяснения. Забравяме за успокояващите праволинейни причинно-следствени връзки. Изоставяме клюкарското търсене на причина, която не важи за нашия случай, всеки път, когато чуем за нечие нещастие. Психолозите знаят, че всяко човешко действие има много условия – много необходими, но нито едно достатъчно. Няма изцяло вътрешна причинност. Няма изцяло външна принуда. В индивидуалната ситуация на всеки действат много условия. Бих нарекъл това Цялостно (холистично) мислене, в контраст с редукционистичното, което се занимава с единични фактори. Сложната причинност има още едно важно приложение – ако например един човек извърши лоша постъпка, няма начин да кажем “Той го направи, защото…”, “Той е лош…”. В други условия причините за постъпката му биха я направили приветствана от околните. Ще дам един пример – педантичността би могла да е много дразнеща дребнавост в личния живот (включително до степен да се нарича “обсесивно-компулсивно поведение”), но да е изключително ценена пунктуалност във фирмата, в която човекът работи като счетоводител. Ние не можем просто да отървем човека от неговите “слабости”, да проследим причинността като река до извора и да я прекъснем. Цялостността има още един оптимистичен ефект – ако искате промяна в себе си, няма значение с какво ще започнете – утринна гимнастика, бързо четене или йога – от каквото и да започнете, то ще доведе до цялостен растеж. Just Do It.

Този текст до момента премина през много понятия, свързани многопосочно помежду си. Със сигурност една форма на представяне в понятийна карта (mind map) би била по-подходяща от последователното изреждане в текст. Това илюстрира Мрежовото мислене на психолозите – впрочем всеки мисли мрежово, но психолозите имат теории за това. Когнитивни мрежи, конекционизъм, асоцианизъм и други подобни теории описват мисленето чрез сложната и на практика безкрайна мрежа от връзките между различни понятия, между обектите, които сме преживяли. Смисълът, уникалният опит на всеки от нас е във връзките, а не в обектите, и колкото повече са те, толкова по-богат и гъвкав опит има човек. Всеки е имал играчки, но някои свързват играчката с изненада, други с разочарование, трети с кражба (и още десетки неща едновременно). Креативността и хуморът са неочаквани връзки между далечни понятия, които могат да се тренират. Впрочем, мрежовото мислене има пряк аналог в невронната мрежа на мозъка, в която импулсите (връзките), а не клетките, са мозъчна дейност.

След всичко казано, ще споделя усещането си за това какво всъщност правят психолозите. Защото за нас, като хуманитаристи, е много важно Личното посвещение – съзнателният избор на ценности и мисия. На кого сме полезни? Какви нужди са ни призовали? Ако ние вършим нещо полезно за някого, то това нещо е ценно, а следователно може да бъде оценено и направено професия. Умишлено избягвам думата професия, защото психолозите са навсякъде, а най-добрите твърде често нямат сертификат нито вътре, нито вън на стената. Човек за човека е психолог.

Да развиваш себе си, развивайки другите. Да израстваш с другите. Да се развиваш с другите. Да ставаш с другите. Да бъдеш щастлив с другите.

В заключение ще обобщя, че да си психолог е една от най-хубавите мисии в човешкия свят. Постоянната работа за/с хората е всъщност постоянна работа и със себе си. Колко професионалисти могат да си позволят лукса да работят през цялото време за себе си? Успехът на един психолог се вижда лесно – той е винаги на две места, едно от които е лицето му (личността му). Психолозите развиват едно особено вярване – каквото и да правиш, важно е какъв човек си, а не какъв правещ си. Стивън Левит във Freakonomics например изследва родителските умения – връзката между поведението на родителите и успеха (развитието) на децата, включително успява да провери връзката му с участието на родителите в училища за родители. Изводът му е: важно е кой си, а не какъв си (т.е. какъв човек си, а не какви умения за качеството на родител си развивал). Наскоро срещнах почти същата рецепта за лидерство. Най-общо казано, рецептата за всеки успех е: Зрялост + Автентичност. Просто като песъчинка в обувката.

На психолозите никога не е скучно. Самият въпрос “Защо ми е скучно?” провокира интересен и вълнуващ процес. Ще завърша с един цитат от любима книга, “Приказка за Стоедин” на Никола Русев:

“И вече няма да се тревожим нито накъде ще тръгнат, нито къде ще идат, защото навсякъде живеят хора – като тях. И който не е знаел, само като ги види ще разбере, че и в него я има, капката-капчица… от море по-голяма… От око по-голяма…”

***

Текстът ще се допълва и редактира активно.

Коментари

6 коментара for “Психологическият начин на живеене, версия 0.44”

  1. Трудно започнах да пиша коментара си върху прочетеното, тъй като дълго коментирах в себе си трудността на темата…

    Вярата, енергията и оптимизмът, които сияят от всяко изречение, ме обливат с надежда за самочувствие – психологията има бъдеще!

    И бъдещето й е сигурно, ако има хора с „дейни“ точки, а точките имат смелостта да се обединяват в кръгове. Сборът от точки (хора), подали си взаимно ръка, не е просто кръг. Този акт на съединяване води със себе си до въвличане в ново измерение. Кръгът се превръща в сфера, в която пространството е споделено и пулсиращо.

    Вярвам в бъдещето на тази сфера…

    Вярвам, че и други хора притежават посоченото отношение към психологията и способността да подават ръка…

    Вярвам, че скуката изчезва, когато я поканем да танцува…

    Вярвам, че в дъжда има смисъл…

    Вярвам в простите неща…

    като песъчинката в обувка,
    като падащата снежинка и
    като пречупения лъч светлина…

    Вярвам, че България го заслужва!

    И именно затова се радвам на прочетеното и на оптимизма, с което е изпълнено.

    На добър час!

    Коментар от: Стоян | януари 13, 2009, 11:08
  2. Благодаря!

    Коментар от: Николай | януари 13, 2009, 19:16
  3. Много хубава публикация. И определено ме накара да се замисля колко ми се е бъгнало мисленето напоследък покрай тая психология. аз съм трети курс и определено забелязвам у себе си част от описаните неща. Като се замисля в един момент нещата в отношенията меду хората стават доста субективни. Става трудно да заемеш позиция, защото осъзнаваш че нищо не е просто, че има нещо зад очевидното, и много често самите хора не го осъзнават.

    Коментар от: Вик | януари 14, 2009, 17:09
  4. Чудесно написано. Поздравления!

    Коментар от: Кирил | януари 15, 2009, 9:55
  5. Благодаря ви! 🙂 Ще допълвам често текста до версия 1.0. 😉

    Коментар от: Николай | януари 18, 2009, 19:25
  6. Благодаря ти:) Макар че се втурнах към блога не на този Николай Михайлов, а на онзи Николай Михайлов:)))

    Коментар от: Кръстина | януари 30, 2009, 21:51

Коментирайте