Емпатия, приемане и автентичност са трите условия за работа на терапевта, формулирани от един от бащите на съвременната психотерапия и основателите на хуманистичната вълна в психологията – Карл Роджърс. Освен в повечето днешни терапии, тези три понятия са втъкани в почти всички книги тип “Как да си помогна”. С тази статия ще разберете защо.

“Мхм” (потвърждаващо хъмкане) е една от честите реакции на терапевта към думите на клиента, понякога ставаща обект на ирония и шеги. То кратко и ясно изразява разбиране и покана за продължаване. Като в “Мразя се!” – “Мхм”.

————————-

Въведение

Приемане, емпатия и автентичност са понятия, познати на всеки психолог в България. Нещо повече, училищният учебник по психология съдържа отпратки и разяснения към тези понятия, а в популярната литература за практическо себеразвитие свободно се борави с тях. Трите помагащи нагласи са част от общата култура на психолозите. Не ми е известен превод на български език на някой от трудовете на Карл Роджърс или неговите съмишленици, нито друго задълбочено представяне, така че както за професионалната, така и за широката публика, тези три важни концепции се възприемат и разбират някак общо, интуитивно, на принципа «това всеки знае какво е». Защо това ми се струва проблем? Тези три условия на помагащото (терапевтично) отношение са дълбоко проникнали в почти всички съвременни терапевтични и консултативни подходи, в ежедневната психология, в образованието и на практика във всички сфери на социални услуги. Както професионалистите, така и запознатите «хора от улицата» искрено приемат и прилагат трите нагласи – така, както ги разбират. Както с всяка голяма социална идея, и в този случай проектът сериозно се различава от реалността. Неосмисленото и непълно прилагане на трите нагласи твърде често създава точно обратен ефект. И докато в терапията и консултирането това води просто до успокояващо придържане към методите и техниките на основния терапевтичен подход на психолога, то в сфера като образованието последствията се оценяват като катастрофални (Енгелмайн и Карнайн, 1982, цит. в Smith).

Значението на доброто разбиране на приемането, емптатията и конгруентността става още по-важно като се има предвид, че в личностно-центрирания подход по думите на Роджърс са важни нагласите (трите нагласи), а не техниките на терапевта. Учебниците и тренингите по личностно-центрирана терапия не дават така удобните и разбираеми техники, характерни за повечето терапевтични подходи. Това особено важи до периода на 90-те години на 20-ти век. Опитът ми показва, че повечето обучаващи се психолози, изпитвайки нужда от по-голяма сигурност и яснота в инструкцията, реагират с недоумение и дори тревожност на липсата на терапевтични техники в това, което учат като «хуманистичен подход в терапията». И още нещо – отказът от експертна позиция, който личностно-центрираният подход възприема поради самото си естество, за много от обучаващите се психолози е неприемлив поради естественото им желание да се утвърдят като професионалисти с ясна и призната компетентност.

В тази връзка, липсата на превод на български език на каквато и да е книга на Роджърс, неговите сътрудници или съвремените автори на личностно-центрирания подход мога да нарека не по-меко от позорна. Но далеч по-важна от възмущението е загубата – както от превратното прилагане на мъгляви понятия, така и от пропуснатите ползи от това, че не можем да използваме постиженията на личностно-центрирания подход.

В този текст ще представя всяко от трите понятия – емпатия, безусловно позитивно отношение и конгруентност, техните ефекти и проблемите с тяхното прилагане, както и техния ефект в съчетание. Използвам оригинални източници на личностно-центрирания подход, синтезиращи дългогодишен клиничен и изследователски опит: “Клиент-центрирана терапия” на Карл Роджърс (първо издание 1951 г.) и “Личностно-центрирано консултиране в действие” на Дейв Миърнс и Брайан Торн (трето преработено издание, 2007 г.) С тези източници обхващам според възможностите си както оригиналния замисъл на основателите на подхода, така и развитието му през годините и последните достижения след 90-те, когато подходът преминава през значително развитие и разрастване. С оглед на това развитие, ще боравя с наименованието “личностно-центриран подход” (ЛЦП) и “личностно-центрирано консултиране” (ЛЦК), утвърдени в последното десетилетие в резултат от дискусиите и развитието на това терапевтично направление. За критиките и проблемите на подхода съм използвал фундаменталния обзорен труд на Ноуел Смит “Съвременни системи в психологията” (изд. 2001 г.)

Емпатия

Емпатията е дефинирана от Роджърс по следния начин: това е функцията на терапевта

“…да приеме, доколкото е способен, вътрешната рамка на разбиране (frame of reference) на клиента, да възприема света, както клиентът го вижда, да възприема самия клиент така, както той вижда себе си; да остави настрана всички възприятия от външната гледна точка; и да комуникира това емпатично разбиране с клиента си.”

Миърнс и Торн описват емпатията на по-различен език:

“Емпатията е продължителен процес, в който консултантът оставя настрана своя начин на преживяване и възприемане на реалността, избирайки да усеща и отговаря на преживяванията на клиента си. Това усещане може да е интензивно и трайно, като консултантът наистина преживява мислите и чувствата на клиента си с такава сила, все едно те са възникнали у него самия.”

Подробното изложение и дискутиране на понятието от Роджърс и другите подчертава ограниченията в емпатията. Това не е “поставяне на мястото на другия”, както на ежедневен език бихме казали. Емпатичното разбиране не е репликиране на Аз-а на клиента и възпроизвеждане на неговата (проблематична) ситуация. Роджърс прави ясно разграничение между емпатичната идентификация с клиента и емоционалната идентификация, която не е помагаща. Терапевтът възприема “гнева, надеждата и страха” на клиента, но не изпитва същите “гняв, надежда и страх”. Защо това е много важно? Основен фактор за терапевтичния процес е приемането и изследването на отхвърлените от клиента чувства и мисли. Това приемане започва да става, когато клиентът види и почувства, че така страшните и срамни преживявания са разбрани и приети от друг човек (терапевта). По думите на един от клиентите на института в Чикаго,

“Консултантът не беше смаян или шокиран. Аз му говорех всички тези неща за себе си, които изобщо не се вписваха в портрета ми на учен, учител, нормален човек. А той реагираше с пълно приемане и топъл интерес без тежки емоционални обертонове. Пред мен седеше нормален, интелигентен човек, който искрено приемаше моето поведение, което изглеждаше за мен толкова срамно.”

Както виждаме, клиентът не може да получи реалистичен и заслужаващ доверие отговор от консултант, който възпроизвежда неговите емоционални “обертонове”. Клиентът не би повярвал на човек, който изглежда емоционално обвързан с него самия, който толкова се е вживял, че е “минал на негова страна”. Причината за такова приемащо поведение би била приписана на пристрастието на консултанта (подобно на майчиното), а не на реално обективния факт, че преживяването на клиента всъщност не е “срамно” и може да бъде прието.

Още нещо – Миърнс и Торн говорят за това как консултантът преживява чувствата на клиента си като че ли са негови, но емпатичната сензитивност е под контрол – консултантът не се “загубва” в рамката на разбиране на клиента и може да я напусне. Според авторите това е критичен елемент от професионализма на консултанта, който е способен да работи по интензивен и чувствителен начин с клиента, без да бъде завладян от тези чувства. Този контрол дава на клиента сигурност – той знае, че макар и да се чувства отчаян и изгубен, консултантът ще остане надежден, последователен, сензитивен. Именно последното качество е много показателно за контрола, защото “завладяването” от интензивни преживявания води до себе-центрирането (затваряне, защити) на клиента, което консултантът не може да си позволи.

Консултантът изпитва преживяванията на клиента, без да се загубва в тях и без да има същите причини за такива преживявания. Очевидно това е способност да се докосваш свободно и волево до собствените източници на чувства, което изисква смелост, гъвкавост и богат социално-психологически опит.

Целта на емпатията не е консултантът “да разбере” клиента. Целта е клиентът да постигне разбиране за себе си. В този смисъл, емпатията е разбиране с, а не разбиране на. Това положение е в синхрон с центрирането на терапията върху личността на клиента. Самият процес не води до разбиране, разгадаване, а е постоянно усилие за следване на клиента в изследването му на собствените преживявания, в което се редуват по-пълно и по-непълно емпатично отразяване.

Важно е да подчертаем отново, че емпатията не е само разбиране и мислене, тя е и чувстване и преживяване с клиента. Тя създава едно общо поле на преживяването на клиента и терапевта. Консултантът си поставя за цел усещането за преживяването – не само разбирането на наративите на клиента. Твърде често консултантът всъщност не разбира думите и мислите на клиента, защото те са дисоциирани или неразбираеми – но общуването между двамата протича директно на нивото на чувствата и усещанията. Използва се също несъзнаваното взаимодействие на езиците на тялото и подобни на гещалт терапията наблюдения върху телесните усещания, преживяванията тук и сега, противоречията между вербално и невербално. Миърнс и Торн посочват като пример един терапевтичен случай, в който тежко травматизиран клиент не може да говори и в първите 26 сесии от терапията консултантът осъществява емпатия без никакво словесно изразяване на клиента. Това разбиране за емпатията и за възможностите на ЛЦК е доста по-различно от традиционното схващане, че “хуманистичният подход” е подходящ за работа с интелектуално развити и образовани клиенти.

Миърнс и Торн дават като ориентир за степента на емпатично разбиране скала за оценка на емпатичните отговори. Много често емпатията се възприема само като отговорите, реакциите към клиента, защото това е най-лесно за операционализиране. Вече подчертахме, че емпатията е нещо много повече – тя е процес, но емпатичните отговори могат да се оценят от 0 до 3. Степен нула според Миърнс и Торн е липсата на емпатичност, когато отговорът е нерелевантен или оценяващ, генерализиращ, утвърждаващ някакво допускане, при който всъщност няма провокация за по-дълбоко изследване на чувствата. Ниво едно е непълната емпатия, при която отговорът частично отразява чувствата и мислите на клиента; непълна е в смисъла на това, че изпуска част от тях. Ниво две е точната емпатия, при която консултантът показва акуратно разбиране на мислите и чувствата на клиента. Ниво три е добавящата емпатия, при която се показва разбиране отвъд осъзнатите чувства и мисли на клиента, на “ръба на осъзнатостта”. Потапяйки се в преживяванията на клиента, терапевтът спонтанно визуализира или формулира (осъзнава) нови чувства и мисли. Това е разбиране на дълбочинните, неизразени чувства. Повечето отговори на терапевта са на ниво едно и две, а на ниво три са редките прозрения, при които консултантът изследва заедно с клиента неосъзнатите преживявания. Миърнс и Торн предупреждават срещу използването на отговори с добавяща емпатия при клиенти със силно изразен външен локус на контрола, защото има вероятност те да приемат направо рефлексията на консултанта като своя, без да преценят дали я чувстват по същия начин.

На какво се дължат позитивните ефекти на емпатията в терапевтичния процес? На първо място, чрез емпатията се постига разбиране на клиента, което е само по себе си благоприятно за самоуважението му (“Проблемите ми могат да бъдат разбрани”). Също така, усилията на терапевта да разбере клиента имат такъв ефект (“Аз съм достатъчно важен за този човек, за да положи усилия да ме разбере”). Емпатията преодолява отчуждението и изолацията, защото е на практика невъзможно да останеш в отчуждена позиция срещу някого, който ти показва разбиране на дълбоко личностно ниво. Емпатията също така влиза по особен начин в опита на клиента: срещу мен е някой, който наистина се опитва да разбере, а не да ме етикира, да ме изследва, да ме поставя в схемите си. Най-важният ефект в тясно терапевтичен смисъл е, че фокусирането върху проявени и дълбоки чувства и преживявания води до осъзнаването им. Това е първата стъпка към поемането на отговорност за тях. Друг клинично доказан ефект е последващото задълбочаване на изследването им от страна на клиента. Емпатията обективизира и прави осъзнати потисканите преживявания и позволява на клиента да работи с тях, да ги изследва и приеме по своя собствена (а не външна) преценка.

За емпатията има две главни пречки според Миърнс и Торн. Първата е ангажираността с теорията. ЛЦП отхвърля ролята на терапевта като експерт, като знаещ повече за клиента от самия него. Конкретно за процеса на емпатия теорията е пречка поради това, че тя е безполезна за разбирането (да не говорим за обяснение или прогноза) на индивидуалния конкретен клиент. Теориите могат да бъдат психологически (научни) и/или лични допускания на терапевта. Често ние имаме емоционална ангажираност с нашите теории и не само очакваме те да се оправдават, но и имаме нужда от това. Вместо да се хващаме за теориите, по-добре да емпатизираме с клиента, за да открием неговите индивидуални, уникални отговори. Този избор е една от причините ЛЦП да е труден за много психолози – те трябва да оставят настрана своите активи, своите знания, преди да усетят пълно индивидуалността на клиента си. Втората бариера за емпатията са нуждите и страховете на самия терапевт. Това е основен въпрос в обучението на терапевтите, и тук ще спомена само главните рискове – силни чувства на симпатия или антипатия към клиента; нужда да бъдеш харесван от или необходим на клиента; нужда да усещаш “прогрес” в терапията; страх от отваряне на промени у самия терапевт вследствие процеса на терапия. Затова личностното развитие е много важна част от обучението и практиката на терапевта. Както вече стана дума, уязвимостта води до защитно, затворено поведение, противоположно на емпатията.

Безусловно позитивно отношение

Второто ключово условие за терапевтично отношение е известно още като приемане, непритежателна топлота, уважение, ценене, утвърждаване. Миърнс и Торн го дефинират като

“…фундаменталната нагласа (attitude) на личностно-центрирания консултант към клиента му. Консултантът, който поддържа такова отношение, дълбоко цени човечността на своя клиент и в това ценене не се разколебава от особени поведения на клиента. Тази нагласа се проявява в постоянното приемане на и устойчивата топлота към клиента”.

Ключов аспект от приемането е постоянството – както към отделния клиент по време на терапията, така и между всички клиенти. В противен случай приемането излиза подвластно на определени условия, става условно и няма ефекта, който описвам по-долу. В това отношение то напомня ненасилието като подход за социална промяна.

Тук искам да направя важни уточнения, защото БПО е може би най-превратно разбираният аспект на помагащото отношение. Приемането не означава одобрение. Точно с механизма на одобрението и неодобрението се бори БПО. Напълно възможно е да не харесваш поведението на клиента, но да го приемеш. Това означава отвореност към опита на другия, ангажирано допускане на неговото поведение, готовност да работиш с това поведение, да го изследваш с клиента, да го допуснеш в съвместното поле на преживяване. Съответно, не да го оценяваш, осъждаш, одобряваш, разубеждаваш – реакции, които прекратяват общуването, провокират защитно поведение и по никакъв начин не позволяват изследване на преживяването и поведението. В този смисъл “позитивен” можем да тълкуваме не само като топъл, но и като положителен, полагащ проявеното поведение като материал за изследване (вместо отхвърлящ). Има аналог на това отношение в един от основните отговори в краткосрочната терапия: “Сигурен съм, че имате основателна причина за…”

Миърнс и Торн дават пример с клиент – учител, разказващ със злорадство за това как издевателства над непослушните си ученици. Нормалната реакция е да отхвърлиш неговото поведение като неприемливо, възмутително, и да го накараш да премисли дали е морално да продължава с тази професия. Такова отсъждане обаче не е работата на терапевта – то само ще затвори комуникацията, без да я задълбочи. Приемането на хипотезата, че насилственото поведение не е всичко, което представлява този човек, помага на терапевта да остане заинтересуван, загрижен и дори топъл към клиента. В такъв случай след известно време клиентът разкрива преживяванията и основанията за своето поведение и може да почне да работи с тях.

Приемането също така трябва да се поддържа в съчетание с другите две условия – емпатичност и автентичност. Приемането без разбиране, без топлота, е просто толерантност, идваща от безразличие и апатия. “Не ме е грижа за теб, прави каквото искаш”. Роджърс говори за това, че приемането е емоционална нагласа. Според Роджърс клиентът е много чувствителен към разликата между терапевт, който слуша и разбира, и такъв, който разбира, но и наистина го е грижа за значението, което чувствата, мислите и преживяванията имат за клиента. БПО също така не се състои в това да си “приятен” и “добър” към другия. Да си приятен е социална маска за пред света, с която скриваш какво наистина чувстваш или предварително се застраховаш срещу противоречива оценка от другите. Да си приятен не дава на клиента увереност в приемането и чувство за топлота, а по-скоро се възприема като прикритие на истинските реакции. Консултантът трябва също така да е много сензитивен към скрити условия, които може би поставя на клиента – например да очаква от него промяна или приемане на безусловното приемане.

В основата на БПО стои главната хипотеза на клиент-центрираната терапия. По думите на Роджърс, това е убеждението, че индивидът има необходимия капацитет да се справя конструктивно с всички аспекти на живота си, които осъзнава. Клиентът е човек, който е компетентен да направлява себе си. Това убеждение е свързано с базовото вярване на терапевта и човека в ценността и значимостта на индивида. Роджърс поставя следните въпроси: Как се отнасяме към другите? Виждаме ли всеки човек като притежаващ самостойна ценност и достойнство? Уважаваме ли неговите способности и право да ръководи себе си или вярваме, че най-добре е животът му да бъде направляван от нас? Роджърс подчертава, че клиент-центрираната хипотеза не е култ, а преживяна и осмислена практика и описва по “терапевт-центриран” начин постепенното заемане на такава позиция през погледа на обучаващ се консултант. Според Роджърс в основата на дълбокото уважение и приемане на другия стои дълбокото ценене и приемане на себе си.

В тази връзка Роджърс обяснява под линия термина “клиент”, който замества утвърденото до онзи момент понятие “пациент”. Клиентът е “човек, който активно и доброволно търси да получи помощ по определен проблем, без да иска да се откаже от отговорността си за ситуацията”. ЛЦП съзнателно отхвърля отношението пациент – експерт, диагнозата, предписването и другите навлезли от медицината в психотерапията концепции. Консултантът прозрачно и съзнателно се отказва от ролята си на експерт по проблема на клиента (тази позиция се реализира и чрез конгруентността). В уважението си към личността на клиента, консултантът стои равностойно на него в съвместната им работа. Уважението към клиента е дотолкова проникнало в ЛЦП, че Роджърс винаги нарича вярването в капацитета на човека “хипотеза”, която се изследва във всеки конкретен случай. Ние не си позволяваме да имаме оптимистичен генерален предразсъдък за конкретния индивид, влизащ в терапия – ние ценим уникалността на всеки дотолкова, че за всеки нов клиент вероятността за себе-разбиране и себе-направляване допускаме и да не отговаря на нашето вярване. Роджърс поставя следния ключов въпрос:

“Но готов ли е терапевтът да даде пълна свобода на клиента относно резултатите? Искрено ли е готов да остави клиента да организира и направлява живота си? Готов ли е да го остави да избере цели, които са просоциални или анти-социални, морални или неморални? Ако не е готов, съмнително е, че терапията ще бъде дълбоко преживяване за клиента. Още по-трудно, дали е готов да остави клиента си да избере упадъка вместо растежа, невротизма вместо душевното здраве? Да откаже помощ, вместо да я приеме? Да избере смъртта пред живота? На мен ми се струва, че само ако терапевтът е готов да допусне всеки резултат, всяка посока, да бъдат избрани – само тогава осъзнава жизнената сила на способностите и потенциала на индивида за съзидателно действие. Сякаш, ако е готов за избора на смъртта, бива избран животът; ако е готов за избора на невротизма, здравето бива избрано.”

Основната хипотеза на ЛЦП има биологично обяснение. Според хуманистичните психолози от Маслоу и Роджърс насам, у живите същества е заложен стремежът към развитие. В хуманистичната психология това се нарича “актуализираща тенденция”. Когато тя се развива свободно, индивидът инстинктивно предпочита това, което е добро за него – т. нар. организмично ценене (organismic valuing).

Защо е важно безусловното приемане? Ще опиша накратко механизма на условното приемане, който създава предпоставките за невротичен живот. Хората, които не получават или по време на развитието си не са получавали достатъчно безусловно приемане (любов, уважение) или са възпитавани с потискащо-наказващи условия за приемане, имат много крехък позитивен образ за себе си и много силна нужда от външно позитивно приемане. Те сякаш живеят според някакъв социален договор, по който нямат право на грешна стъпка. Те полагат неимоверни усилия да правят това, което знаят, че ще предизвика одобрение от страна на околните и бдително избягват и потискат мисли, чувства и действия, които биха предизвикали неприятна оценка. Тяхното чувство за ценност, както в техните очи, така и в тези на значимите други, е под условие – условието да се печели одобрение и избягва неодобрение. Това означава, че поведението им е силно ограничено, втвърдено, само до прояви, които със сигурност са приемливи за останалите. Така те са жертви на условията за признаване на ценност, наложени от другите. Нуждата от приемане, естествена и базова за всеки човек, се превръща в толкова силна потребност, че индивидът може да приеме “усмирителната риза” на условията и да пренебрегне своята актуализираща тенденция. В такъв случай, идеалният (т.е. изпълняващият условията) Аз на индивида наказващо потиска истинския Аз. Този конфликт има различни прояви, индивидът преживява вътрешна раздробеност, невъзможност да съгласува противоречиви мисли и чувства, неприемане на (истинската) част от Аз-а, чувства на страх, срам, гняв. Тези невротични прояви могат да прераснат в кризи, които правят живота на индивида непоносим и могат да са повод за терапия.

В действие влиза един порочен кръг на себе-проваляне. Индивидът, който не приема себе си, не цени себе си, не очаква другите да го ценят. Затова в отношенията си с другите той изгражда защити. Оттегля се или се затваря, не иска да занимава другите със себе си, да се излага, страхува се да не бъде отхвърлен съвсем. Възможно е също да се държи по пресилено противоположен начин, за да е сигурен, че внушава обратното на това, което чувства към себе си. Друга стратегия е провокативното, странно поведение, което възпроизвежда неговите страхове, но индивидът се надява, че от силно изразения начин на това поведение изглежда, че то е негов избор, а не съдба. Това е широк набор от поведения – плахост, затвореност, студенина, агресивност, чудатост и много други възможности. Всички те се посрещат негативно от останалите и наистина ги отблъскват, което всъщност дава “доказателство” на индивида, че не е обичан и не може да бъде обичан. Порочният кръг се затваря.

Безусловното приемане разбива условната наученост и този себе-провалящ цикъл. Консултантът цени клиента без значение дали той се подчинява на някакви условия. Обусловената връзка между изпълняването на условия и чувството за ценност се разкъсва чрез постоянното отношение към клиента като ценен сам по себе си, без значение дали спазва условията, поставени му в живота. Консултантът отказва да бъде отклонен или провокиран от обичайното, добре тренирано защитно поведение на клиента. С това постоянство у клиента постепенно се появява чувство на приемане на неговата присъща ценност. Когато у клиента отпадне нуждата да се държи защитно, той започва да се чувства достатъчно сигурно, за да разкрива повече от себе си и да се изследва по-дълбоко. Друг ефект на БПО е постепенното “заразяване” на клиента с приемащото отношение на терапевта (за това е изключително важна автентичността). Клиентът осъзнава, че такова приемане и ценене е възможно и започва да го чувства.

Последващия терапевтичен процес Роджърс описва по следния начин.

«Има много елементи на преживяване, срещу които клиентът не може да се изправи, не може ясно да възприеме, защото да ги погледне или признае би било противоречащо и заплашително за настоящата организация на Аз-а. /…/ В терапевтичното преживяване, да видиш своите нагласи, смущения, амбивалентност, чувства и възприятия точно изразени от друг, но освободени от емоционални усложнения, значи да видиш себе си обективно, и това прокарва пътя към приемане в себе си на всички тези елементи, които вече са по-ясни. /…/ В емоционалната топлота на отношенията с терапевта, клиентът започва да преживява чувство на сигурност, защото открива, че каквото и отношение да изразява, то бива разбрано по почти същия начин, по който е преживяно от него самия, и е прието. Тогава клиентът е способен [да изследва мъгляви чувства]. /…/ Може за първи път да възприема враждебното значение и цели на някои свои поведения и да разбере защо се чувства виновен за тях, и защо е било необходимо да потиска осъзнаването на смисъла на тези поведения. Това по-ясно възприемане обаче е само по себе си разстройващо и тревожещо, не терапевтично. /…/ Но докато той дава глас на тези нови възприятия и съпътстващата ги тревожност, той открива, че неговото алтер его, терапевтът, също възприема тези преживявания, но с ново качество. Терапевтът възприема Аз-а на клиента както самия него, и го приема; той възприема противоречивите аспекти, гонени от съзнанието, и също ги приема като част от клиента; и това двойно приемане съдържа също уважение и топлота. Така клиентът може да поеме към себе си същото отношение. /…/ Може да преживява себе си като личност, имаща враждебни и други чувства, и да усеща това без вина”.

Климатът на приемане, уважение и топлота, в който се посрещат противоречивите преживявания, стимулира отвореното им възприемане, любопитството, продължителното и все по-дълбоко изследване, осъзнаването и назоваването им и в крайна сметка приемането им като ценна част от Аз-а; в крайна сметка постигане на един по-пълен, “истински Аз”.

Това отношение е поддържащо (supporting), без да е подкрепящо (supportive). Клиентът не чувства, че някой е зад него, че го одобрява. Той чувства факта, че някой го уважава такъв, какъвто е, и който е готов да тръгне с него във всяка избрана от самия него посока. Това не е и сигурността на отношенията на обич в обичайния смисъл. Клиентът не чувства, че терапевтът го харесва, а често не е и сигурен дали харесва терапевта. Няма доказателство в преживяванията на клиента за това. Но това е преживяване на дълбоко уважение към Aз-а на клиента, в което няма страх от заплаха или нападка. Така нереалистично враждебните, любовни или страхови нагласи се разтварят в осъзнаване. Клиентът така е възприемал и тълкувал реалността. Но в отношението с терапевта, където няма нужда от защита на тази интерпретация, той може да си даде сметка за други доказателства от сетивния опит, които не са били допускани до съзнанието, или са били интерпретирани неточно.

Важно е да отбележим, че тази нагласа на приемане може да бъде много трудна за поддържане. Много от клиентите съзнателно или несъзнателно провокират уважението и приемането на консултанта към тях самите по най-различни начини. Тези “трудни” клиенти задействат защитни стратегии, с които “тестват” границите и всъщност условията на приемане на терапевта, опитват се да докажат, че това е поредният човек, който ще ги отхвърли и ще потвърди хипотезата им за себе си като хора без присъща ценност. Този процес на “тестване”, на изпробване, при последователно искрено приемане и топлота от терапевта, може да стига все по-провокативни модуси, защото заедно с появяващата се и растяща надежда у клиента нараства и страхът, че в крайна сметка отново ще бъде отхвърлен. Консултантът трябва да е много искрен и много убеден в своята хуманистична хипотеза, за да устои на тези провокации и да отграничи своите естествени реакции към поведението от приемането на клиента като личност. Миърнс и Торн препоръчват като решение емпатията – постоянен процес на разбиране и отговори към клиента относно неговото поведение и преживяването между двамата.

В заключение искам да дам като пример последствията, които непълното разбиране и изобщо приложение на една силна идея като БПО може да предизвика. Във възпитанието и училищното образование в развитите страни отдавна е възприет един ненаказващ, приемащ, толерантен подход към обуславянето на поведението на децата. В България от няколко години например официално е формулирано в Програмата за развитие на училищното образование, че личността на детето е основната ценност в образованието. За съжаление декларациите и дефинициите на толерантното отношение са крайно недостатъчни за истинското му приложение. Това, което се получава е, че родителите или учителите всъщност толерират, допускат поведения, без усилия за разбиране, топлота, уважение, без грижа, реално заменяйки толерантността с безразличието. Очевидно е, че провокативни, агресивни, затворени или защитни поведения по този начин не могат да бъдат осмисляни и социализирани. Истинският човешки контакт не може да бъде успокояващо и изчистващо съвестта заменен от предписани, “модни” подходи на професионална толерантност (разбирай апатия). Разбира се, много по-лесно е да се изпълнява предписание за пасивност (остави го да прави, каквото прави), отколкото за активност (ангажирано общувай и се опитвай да разбираш другия). Резултатът от това масово “прилагане” на БПО са масовите прояви на агресивност, изолация, обърканост, скука, липса на идентичност, меркантилност и други повече или по-малко социално смущаващи изрази на провала в това да откриеш присъщата си ценност и ценността на другите, да откриеш – себе си.

Конгруентност

С тази странна дума наричаме третото условия за терапевтичното отношение. Може би най-близкият превод би бил “съответственост”. Други названия, посочени от Миърнс и Торн, са: искреност – което съдържа в смисъла си съзнателен избор на поведение, което не винаги е случаят; прозрачност – което обхваща по-скоро едната половина от поведението; истинскост и автентичност – което е описание на усещането на клиента за поведението на консултанта, но повдига въпроса кое е истинско – престава ли да бъде истински консултантът, когато се държи защитно?

Авторите дават следната дефиниция на конгруентност:

“Това е състояние на консултанта, в което неговите външни отговори към клиента съответстват постоянно на вътрешното му преживяване за клиента”.

Конгруентността съдържа две съответствия – 1) съответствието между преживяваното и осъзнаваното от консултанта и 2) съответствието между осъзнаваното и изразяваното, комуникираното с клиента.

Защо конгруентността е важна, как помага тя в терапевтичното отношение? На първо място, тя помага на клиента да се довери на консултанта и на процеса. Действието на другите две условия е невъзможно, ако в тях има съмнения за неискреност. Важно е клиентът да е сигурен, че консултантът няма за цел да го манипулира и така може да е свободен в споделянето си. Също така, прозрачността разсейва мистиката, свързана с терапията и премахва позицията на експертност и монопол върху познанието и решенията, които според ЛЦК са противопоказни за развитието и овластяването на клиента (разгледахме това по-горе). Прикриването на процеса създава илюзия за власт, за външна власт над клиента. Показването не само на резултата, но и на механизма, насърчава клиента да търси ресурси и начини да поеме отговорност. Доверието в отношението се спечелва, а не се внушава от консултанта чрез загадъчност или превъзходство. Това е доверието, спечелвано от човек, който иска да присъства пълно като истинско човешко същество в отношението. Друг важен аспект на конгруентността е признаването, показването на собствените слабости от консултанта. Той е открит за това, че може да бъде смутен, безсилен, грешащ, защитаващ се. Това разкрива нови възможности за клиента да приеме своите слабости, от които обикновено се страхува в живота си. И накрая, конгруентността на консултанта е пример за клиента, който може да се стреми към състоянието на двойно съответствие, което всъщност е целта на терапията. В обобщение, конгруентността създава уникален процес – “последователност от взаимодействия, в която феноменологичните реалности на клиента и консултанта могат да бъдат съпоставяни”. Когато се откриват разлики в тях, това е индикатор за важен терапевтичен материал за клиента или за ученето на терапевта. Под “феноменологична реалност” се има предвид реалността, както е преживявана от индивида, по неговия уникален начин, с неговите уникални смисли. Когато двете реалности на клиента и консултанта се сравняват и между тях има рязък контраст – едни и същи събития имат коренно различен смисъл, започва процес на запитване, на изследване. Консултантът дава на клиента алтернативна перспектива за реалността.

Част от състоянието на конгруентност е метакомуникацията в отношенията на консултиране, а именно обсъждането на процеса. Това е мощен инструмент, използван от много подходи, който при ЛЦК има за цел да покаже механизма на работа, да изостри осъзнатостта на клиента за протичащото.

Възниква въпросът дали консултантът трябва да изразява спонтанно всичко, което чувства, което му идва наум? Миърнс и Торн поставят три условия за отговорите на консултанта към клиента. Първо, когато говорим за конгруентност имаме предвид отговорите, реакциите на консултанта към преживяванията на клиента. Консултантът може да изпитва множество чувства и усещания у себе си, но само тези, които са в отговор на клиента, са подходящи за изразяване. Второ, конгруентният отговор трябва да бъде релевантен на грижите на конкретния клиент и преживяванията му в момента. На трето място, за да не доминира процеса, консултантът трябва да изразява преживявания, които са значими и устойчиви. В едно изречение, под конгруентност имаме предвид консултантът да дава израз на реакциите си, които са релеватни на клиента и които са относително силни или устойчиви.

В заключение ще цитирам преживяването на един консултант за конгруентността.

“Оставам с чувството, че давам всичко, което мога, в терапевтичното отношение, което ме оставя без чувство на задържане или вина. Това също допринася за нарасналата ми способност да казвам “не” на някои искания или молби на клиента, без чувството, че го отхвърлям или предавам по какъвто и да е начин”.

Трите условия във взаимодействие

Изключително важно е да се разбира прилагането на трите елемента във взаимодействие, едновременно и постоянно. До момента на няколко пъти посочвах примери за това. Самото разделяне на трите аспекта е условно и както Роджърс, така и следващите автори от ЛЦП, представят отделно трите аспекта като прагматичен начин да ги обяснят и разяснят на обучаващите се терапевти.

Е. Фрайр пише (цитат по Миърнс и Торн):

“…емпатичното преживяване и безусловното позитивно отношение са в крайна сметка едно и също преживяване. С БПО терапевтът приема всеки аспект на преживяването на клиента, като му предлага своето присъствие. С емпатичното преживяване, терапевтът приема всеки аспект на рамката на разбиране на клиента, като навлиза в света на клиента”.

В практически план, малко вероятно е да се борим упорито да разбираме клиента, ако нямаме нагласата да го ценим като личност. Клиентът няма да приеме нашето приемане, ако не сме постоянно в състояние на искреност, автентичност. Когато консултантът приема клиента си му е по-лесно да бъде искрен и автентичен с него. Конгруентността пък подпомага приемането, защото признаването например на трудност, която консултантът има в отношението с клиента, последвано от съвместно изследване и изясняване на тази трудност, водят до укрепване на отношението и взаимното приемане. Казано в едно изречение, в ЛЦК клиентът има специалното преживяване, че може да повярва, че човекът срещу него го възприема, доколкото е възможно, както той самия, и го приема с уважение и топлота. Впрочем Роджърс дава такова определение за любовта – да бъдеш дълбоко разбиран и дълбоко приет.

Най-често чуваното предизвикателство към ЛЦП се съдържа във въпроса: “Какво става, когато безусловното приемане и конгруентността са в конфликт – автентични ли сте относно вашата липса на приемане?” Роджърс многократно е отговарял на този въпрос, без да задоволи питащите. Част от проблема е, че задаващият въпроса и опитният личностно-центриран професионалист имат различни рамки на разбиране. Питащият може лесно да си представи много контексти, в които може да преживява такъв конфликт, но реалността за опитния личностно-центриран консултант е такава, че такъв конфликт просто не възниква. Това може да звучи неискрено, но такава е реалността на консултанта.

———————————–

Използвани източници

Mearns, D., Thorne, B. Person-Centred Counselling in Action, 3^rd ed., London: SAGE Publications, 2007

Rogers, C. R. Client-Centered Therapy: its Current Practice, Implications and Theory. Boston: Houghton Mifflin, 1951

Smith, N. Current Systems in Psychology: History, Theory, Research and Applications, Wadsworth Publishing, 1999

Плюсовете
- Изключително удобно и лесно намиране на информация по всякакви теми. Спомням си някога в гимназията или началото на университета как търсехме изрезки от вестници, когато искахме да направим плакат или нещо подобно. Сега е толкова лесно.
- Комуникацията и поддържането на връзка с хора по цял свят. Не съм си представял, че отново ще намеря и ще си пиша с важни за мен хора на места, където просто няма да отида. Помня как си бях правил екселски файл с всичките ми контакти – бях стигнал към 70. А сега имам фейсбук…
- Възможностите да свършиш някаква работа. Това е свързано с предното, но искам да го отделя, защото има голям ефект. Работя за английска рекламна агенция в Лондон, работя по проекти с партньори от 4 страни в Европа, купувам си книги в Амазон, пиша си с преподаватели и си пускам документите в американски университети. Наистина си в света (поне интернетизирания).

Минусите - понякога си мисля, че са много по-тежки от плюсовете…
- Съсипване на работните ми навици. Работата ми в интернет ме приучава да очаквам резултат след едно натисване на мишката; да използвам смляна и готова информация; да жонглирам постоянно с различни и трудно съвместими задачи (даже в момента чатя, докато пиша това). Мисля по-разпокъсано, подскачащо, по-трудно се съсредоточавам, имам проблем със задачи, които изискват постоянство без незабавен резултат от усилията, ядосвам се, когато не получавам отговори бързо. Много лоши навици!
- Пародия на човешко общуване – комуникацията е не-лична, виртуална. Многото връзки значат по-малко време за всяка от тях. Залъгваме се, че комуникираме с приятели, а всъщност не сме ги виждали с месеци. Заменяме емоциите, грижата, емпатията с емотикони. Не това е представата ми за общуване…
- Виртуално правене на нещата. Всичките каузи в интернет, обсъждания по форуми и блогове, коментари, направени с праведен гняв, участие в група “Да подкрепим еди-кое си”… Всичко това замества реални действия в реалния живот, които удовлетворено си спестяваме. За неща като Second Life изобщо не коментирам.

Това е от мен. Нека сега отговорят
zbrox
Димитър Кьосев
JD

Why the Text on the Spines Goes Up for Some Books and Down for Other?

The mystery of the home library is a good problem to try one’s psychological skills. First, it requires skills for observation and defamiliarization. That is, to notice something you’ve been looking at since birth and that you take for granted, and to subject it to questioning. Why the text on the spine of the books, when they are upright on the shelf, goes from bottom to top? Is this just an accident? Or it has some reason? It is especially interesting that on some books the text on the spine goes in the opposite direction. Accident, again? An error? Or a pattern?

The next skill we have to use is that for psychological thinking – in order to solve the mystery. I call this thinking psychological despite a possible remonstrance from the part of logicians, detectives or bookbinders, because for me it is important to fathom the way of life, the way of thinking, the way of using the books that made that puzzling difference. And this, I dare think, is a psychologist’s skill.

So, what’s the explanation? I admit to having started with a survey of possible additional factors  that are present when the text goes up and when it goes down. Are there any patterns, correlations? Actually I stumbled on the difference when I compared some science fiction books in my private library. I noticed that books printed before 1990 were standardized – the text goes up. I quickly dismissed the hypothesis that a new standard was introduced after 1990, because the same publishers who printed ‘backward’ books had later editions with the old ‘straight’ standard.^[1] I concluded that in the turmoil and self-directed learning heyday in book publishing in the beginning of the 1990s some of the publishers just took the covers of the original editions without turning the text on the spine. So, I had to check about the standard abroad. I found that in Great Britain and USA the text always goes from top to bottom. In France, Germany, Italy and Russia it goes like it does in Bulgaria. I didn’t bother to look up (or down, or right) Asian books. Here I came to the deduction that we have at hand another example of “The Island vs. The Continent” – just a facet in the gamut from traffic direction to the subject of philosophy. A little bit later, searching the internet, I established two facts: 1) no answer is provided (which might mean that the question is stupid), and 2) in the Netherlands the books are ‘backward’ too.

At this point I knew I had to make it out myself. As some of my blog’s witty readers have remarked, a few centuries ago there was likely no difference, because books’ spines had no text; later the text was printed horizontally, which means you could read the name of the book when it stands on the shelf without tilting your head. Probably the two standards were established later, with mass book printing, when there were thinner books on the market. This, I hope, ruled out the hypothesis of some quaint English tradition dating back to the 1400s and having no chance to be reinvented rationally.

Let’s have a careful look at a book. When we put it on the shelf, it is roughly all the same where the text goes to – we would have to either bend our head left or right. If you take a book and put it on an empty shelf, it would be easier to lean it slightly to the left (if you are right-handed), which means that the text should go top-bottom (English-style) to be easier to read. So the shelf is practically a dead end.

Now let’s take the book from the shelf and lay it on the table. Here we see something. When the book lies face up, we see the front cover and which one book it is. However, when we put it face down, the Continental method has a clear advantage – the text on the spine is easy to read and we still know which one book it is. The English method presents us with a back cover and an upside-down name on the spine. Therefore, with the same quantity of symbols on the book, the cover of the Continental book carries more information and is more convenient – on the shelf and on the table.

But wait – is this always true? If I use single books, it is very much so. But put ten books in a pile on the table, like usual, with the face up. Now it is more convenient for the text to go the English way, so we can see straight where the book stays in the pile. The books are in a chunk, so I don’t care about one book facing down with an upside-down name on the spine. Are you following? We arrive at the conclusion that Continental format of the text on the spine is more convenient for single books, and the Island format – for books piled one over the other.

Here we reach the question: what does it tell for the way they are used, for the needs and habits of people, the fact that books are usually used singularly or, the reverse, in a group. What books do you read one at a time? You take it off the shelf, carry around, put here and there, read in bed, on the bus and so forth? Or – the easier question – what books do you read in a chunk, several at the same time? Well, obviously these are books you read selectively, only in parts, making connections between, with a topic in mind. With a specific problem. Like in the university, for example – if I have to research the problem of aggression, I would take at least five or six sources, put them on the desk, and start scanning them. It is the problem that guides me, not the content of the book. I am not interested in the whole book, the author’s logic, etc. I am only interested in this particular problem. That is why we can call this type of reading “problem-oriented”, or pragmatic. The last word might have already rung a bell and a small neuron thread in your head might have linked it to your notion of “English” and “American”.

On the other hand is reading a book from cover to cover. Indeed, it is possible for pragmatic books as well (textbooks, science books, manuals), but is mandatory for literature. When we read fiction books, we immerse in the work from beginning to the end. This is absolutely necessary in order to fulfill the author’s intention and to relish his art. For crime stories – still more. So, if our readers use more often literature than pragmatic books, it is better to publish books in the Continental manner.

This string of reasoning leads to the simplistic conclusion that in Great Britain and USA (plus the Netherlands) people read more pragmatic books – textbooks, science, manuals, guides, encyclopedias, how-to books. On the Continent people read more literature. Pragmatic books are read in a problem-oriented way, with more sources at a time; literature is read in a content-oriented way, one book at a time. In the first case it is more important to be able to read the spine text when the book is in a pile with others, face up. In the second – it is more important for the spine text to enable book recognition in all positions – alone.

Finally it came to me that this hypothesis is easy to check, and I searched statistics of book publishing in USA and Europe. What it showed – for 2004 in the US literature had a share of between ¼ and 1/3 of published books. In Europe – it is way over 50%. Well! I wouldn’t shake my head – I’ve had enough already of these books!

Загадката на домашната библиотека е добра задача за упражнение на психологически умения. Първо, тя изисква умения за наблюдение и очудняване. Тоест, да забележиш нещо, което си свикнал да гледаш откакто си се родил и което приемаш за дадено, и да го подложиш на питане. Защо текстът на гърба на книгите, когато са изправени на рафта, върви отдолу-нагоре? Случайно ли е това? Или има някаква цел? Особено интересно е, че на някои книги текстът по гърба върви в обратната посока. Отново случайност? Грешка? Или закономерност?

Следващото умение, което е необходимо да приложим, е за психологическо мислене – за да си обясним загадката. Наричам това мислене психологическо въпреки потенциалните възражения на логици, детективи или книговезци, защото за мен е важно да си представя начина на живот, начина на мислене, начина на ползване на книгите, които може би правят тази разлика. А това ми се струва психологическо умение.

И така – какво е обяснението? Признавам, започнах с проучване на възможни допълнителни фактори, които да са налице, когато текстът върви надолу и когато върви нагоре. Дали има закономерности (корелации)? Открих тази разлика когато сравнявах мои книги от жанра на фантастиката. Забелязах, че издадените преди 1990 са като по стандарт – текстът върви нагоре. Бързо отхвърлих хипотезата, че след 1990 се е появил нов стандарт, защото издателствата, които публикуваха “обратни” книги, имаха и по-късни издания с “българския” стандарт.[1] Заключих, че в суматохата и самоучението как се издават книги от началото на 90-те някои от издателствата са взели директно кориците на оригиналните издания и не са обърнали текста на гърба. Значи, трябваше да проверя как е стандартът в чужбина. Установих, че във Великобритания и САЩ текстът върви винаги отгоре-надолу. Във Франция, Германия, Италия и Русия върви както в България. По обясними причини азиатските книги не ми бяха предмет на проучване. Тук стигнах до извода, че имаме поредния пример за “Острова срещу Континента” – едно от многото различия в гамата от движението по улиците до предмета на философията.[2] Малко по-късно, търсейки информация в интернет, установих две неща – 1) никой не дава отговор (което значи, че може би въпросът е глупав) и 2) в Холандия също книгите са “обратни”.

Тук вече разбрах, че ще трябва да помисля сам. Както някои от читателите на блога отбелязаха, преди няколко века едва ли е съществувало различие, понеже гърбовете на книгите са били без текст, а по-късно текстът се е изписвал водоравно, тоест, в изправено положение на рафта можеш да прочетеш заглавието, без да накланяш глава. Вероятно двата стандарта са се утвърдили с по-масовото книгопечатане, когато вече е имало и по-тънки книги. Струва ми се, че това съображение опровергава хипотези, свързани със старите английски традиции, които са се запазили да речем 4-5 века. Пък и защо те сами по себе си да са причина за разликата? Между острова и континента няма такива големи битови разлики, за да обяснят различната посока на текста.

Да разгледаме внимателно една книга. Когато я поставим на рафта, общо взето, е все едно в каква посока е текстът – в единия случай трябва да наведем глава наляво, а в другия – надясно. Вземете една книга и я поставете на празен рафт. Както Мартин отбеляза, ако десничарите редим книгите отляво надясно, с лек наклон наляво, защото няма опора отдясно на книгата, дори е по-логично текстът да върви отдолу нагоре (по английски), за да ни е по-лесно да го четем. Така или иначе, рафтът не ни дава добри насоки.

Да извадим книгата от рафта и да я поставим на масата. Тук вече забелязваме нещо интересно. Когато книгата е по гръб, ние виждаме корицата и знаем коя е. Когато я поставим по лице обаче, континенталният “метод” има ясно предимство – текстът по гръбчето е удобен за четене и пак виждаме коя е книгата. Английският метод ни дава текст с главата надолу. Следователно, с едно и също количество знаци по книгата, корицата на континенталната книга носи повече информация и е по-удобна за ползване – на рафта и на масата.

Или може би не при всички случаи? Ако ползвам книгите поединично, това безспорно е така. Но наредете десет книги на стълб върху масата, удобни за четене (с корицата нагоре). Тогава вече ще ни е по-удобно текстът да върви по английски, за да виждаме веднага коя книга къде е в купчината. Книгите вървят в пакет, така че не ме интересува проблемът с единичната книга с лице надолу, на която не мога да прочета текста на гръбчето. Следвате ли ме? Стигаме до извода, че континенталното оформление на текста на гърба е по-удобно, когато книгата е сама, а островното – когато книгите са наредени една върху друга.

Тук стигаме до въпроса: какво ни говори за начина на ползване, за нуждите и навиците на хората, фактът, че по-често книгите се използват поединично или, обратно, в пакет? Кои книги четете поединично? Вадите от рафта, носите насам-натам, слагате тук-там, четете в леглото, в автобуса и т.н.? Или хайде да си зададем по-лесният въпрос – кои книги четете в пакет, по няколко наведнъж? Очевидно, това са книги, които четете избирателно, в определени части, сравнявайки ги, по определена тема. По определен проблем! Както в университета, например – да проуча понятието за агресия – търся поне пет-шест различни източника, взимам ги на бюрото си и почвам да ги преглеждам. Най-общо казано, тук е водещ проблемът, а не съдържанието на книгата. Не ме интересува цялата книга, логиката на автора и т.н. Интересува ме само този конкретен проблем. Затова бих нарекъл този тип четене “проблемно-ориентирано” или прагматично. Последната дума може би вече звънна в главата ви и вероятно една мъничка невронна нишка се свърза с понятието ви за “англичани” и “американци”.

От другата страна е четенето на книга от корица до корица. Това е възможно и при книгите с прагматична цел (учебници, научни трудове, справочници), но при всички случаи е задължително за художествената литература. Когато четем литература, ние се потапяме в едно произведение от край докрай. Това е абсолютно необходимо, за да се осъществи художествения замисъл и да се преживее изкуството. За криминалните романи – още повече. Така че, ако предположим, че определени хора четат по-често художествени, отколкото прагматични книги, за тях е по-добре да издаваме книги с корици по континенталния маниер.

Тази линия на разсъждения води до следния опростен извод – във Великобритания и САЩ (плюс Холандия) се четат повече прагматични книги – учебници, наръчници, справочници, дайджести, алманаси, “как-да” книги. На Континента се чете повече художествена литература. Прагматичната литература се чете проблемно-ориентирано, с повече източници наведнъж, а художествената литература се чете съдържателно-ориентирано, една книга по една. В първия случай е по-важно текстът на гърба да се чете, когато книгата е в купчина с други, с корицата нагоре; във втория – по-важно е текстът да улеснява разпознаването на книгата във всички положения, в която е поставена – сама. Как ви се струва този извод, като обяснение за разликите в посоката на текста? Единственото ми притеснение е, че потвърждава някои стереотипи.

В крайна сметка се сетих, че това е информация, която по-лесно може да се провери, и потърсих статистика на издаваните книги в САЩ и в Европа. Какво показа тя – за 2004 г. в САЩ художествената литература е между една четвърт и една трета от издаваните книги. В Европа тя е много над половината. [3] Виж ти! Не бих поклатил глава като в книжарница.

И така, новият ми въпрос, който е предизвикателство за уменията за психологическо мислене, е:

Защо текстът на заглавието върви понякога надолу, а понякога – нагоре? Помислете за дълбоките причини за това, не само за очевидните.

Моята хипотеза – в сряда.

Погледнете няколко от рафтовете в библиотеката си вкъщи. Може и в книжарница. Забелязвате ли нещо странно, нещо несъвпадащо?

Отговорът от мен – в неделя.

Подсказка – става дума за начина, по който изглеждат книгите ви на рафтовете.

Редакция: вече има отговор в коментарите, не четете, ако искате да се напънете сами.

Това есе е посветено на кампанийността – начин на функциониране на обществото и управлението му, начин на живот, при които необходими действия се предприемат не постоянно и постепенно, а на тласъци: дълги периоди на пълно бездействие се редуват с кратки моменти на напрежение на всичките сили. “Айй-руп!” беше викът, с който дядо ми и съседите му по вила изправяха електрическите стълбове по времето, когато се прокарваше ток в нашия район. Местните помагаха за електрификацията, като поставяха стълбовете. Циментовият стълб е доста тежък и, след като изравяха дупка за него, дядо ми и съседите, общо 5-6 души, започваха да изправят стълба. На тласъци. На “Айййй-“ се подготвяха, а на “Руп!” с рязко движение тласкаха нагоре – и така докато изправят стълба. Този ярък и шумен спомен ми е добра отправна точка, за да говоря за кампанийността.

Виждали ли сте някой да сменя една плочка на тротоара? Само една, не цял участък от тротоара? Аз не съм. Тротоарите винаги ги сменят нацяло, макар че плочките са много удобни тъкмо за частична подмяна. Пълно е с изпочупени плочки тук и там, но те с години стоят, докато накрая ги подменят барабар със здравите. Това е кампанийност.

Помните ли колко време продължи разделното събиране на боклука? Имам предвид, както трябва. Колко време имаше достатъчно контейнери от всички видове? Колко време капаците им се затваряха? Колко време ги прибираха редовно? А помните ли соленките “Форнети”? Как работеха в началото? Как навсякъде и винаги бяха с еднакво качество? Как имаха униформи, как винаги даваха торбички? Колко време продължи това? Приблизително колкото разделното събиране. И колкото функционирането на рампите за инвалиди. Между 12 и 16 месеца – след това – да караме както преди. Това също е кампанийност.

В каква война са тези наши кампании? Войната на приемливия, как-да-е живот. Диетите са нейните дажби, йогата и джогинга – нейните учения; отказването на цигарите са нейните дефицити; модата – нейните сезони; чистенето преди гостите е воят на сирените й, а лампите в нощта преди крайния срок са нейните ПВО прожектори. Кампании, кампании, кампании. Кампанийността е усилието да свършиш бързо нещо, което се прави добре постепенно. Да видим какви са причините за и ефектите от кампанийността, защо тя е така упорита и какво можем да направим, ако все пак искаме да свършим работата нормално.

Да правиш нещо постоянно означава то да е част от ежедневието ти, даденост, навик. Това означава, че си научил ново поведение. Ако коритата на реките се чистят всяка година, значи сме се научили да се предпазваме от наводнения. Ако се чистят само след наводненията – значи не сме се научили; чистенето на корита не става част от работата ни. Неумението да учиш от собствения си опит е една от причините за кампанийността. Тя е нещо като учене всеки път наново, защото поради някаква причина уроците се забравят. От прецедента не можеш да създадеш правило, ред, който да направи извън-редната ситуация предвидима и предотвратима.

Кампанийността също така може да се дължи на това, че не знаем какво точно трябва да правим. Ако понятието ни за тротоар е място, застлано с плочки, чисто, през което преминават хора, ще се стремим това място винаги да е такова – и ще сменяме плочките поединично. Ако понятието ни за тротоар е – “абе да може да се минава” – тогава единствената причина за смяна на плочките е заповед от щаба.

Или нещо друго. Липсата на понятие, невъзможността да преценим кога нещо трябва да се свърши, създава висок праг на чувствителност към нефункционирането на вещта. Ако търпим дебелокожо едно кръстовище без светофар, защото представата ни за кръстовище не включва задължително светофара, то няма да поставим светофар преди общинската кампания по ремонт на пътищата в квартала. Абе може да се минава – и когато в Бургас загина момиче на такъв светофар, кампанията почна. Единствено смъртта на човек прескача дебелокожия праг на чувствителност на институциите, които си нямат понятие за публичните вещи. Ако в дупката на пътя се пукат гуми – това е ниско дразнение, стига най-много за репортаж. Виж, ако загине човек, може да пратим камион с чакъл. Ниската чувствителност също е причина за кампанийния начин на работа.

Още една причина за кампанийността е липсата на лидерство и на политика. Изглежда невъзможно да се предприемат действия без форсмажор. Една криза е добро оправдание за управленско решение, докато една проактивна идея трябва да се обясни и защити пред хората. Кое е по-лесно? Не е случайно, че повечето ни политици се оправдават с външни фактори за своите действия. “Ето, виждате, няма как… Всичко друго би било… Ние нямаме друг вариант, освен… И как може в такъв момент те…” Изглежда, че разпаднатите ни общности много трудно се обединяват около ценности и идеи. Само проблеми и заплахи сплотяват хората. Колкото по-големи – толкова по-добре. Тази раздробеност и тази липса на осмислена цел също са причина за кампанийността.

Кампанийността има своята привлекателност. В кризата действащите лица се чувстват герои. Заемат оперни пози, усмихват се със смръщено чело (загрижен оптимизъм), чувстват историческа важност. Колко интересно е да бъдеш спасител и колко скучно е да оптимизираш ефективността на работата на анонимни служители. И още – решаването на проблеми при криза създава една удовлетворяваща илюзия за свършване на работа – има проблем – решаваме го. С думите на Айнщайн, една от най-хубавите работи е цепенето на дърва – в нея незабавно виждаш резултатите. Колко по-неблагодарно е спазването на закона или поддържането на чистотата. Човекът, инспектиращ един язовир, е дребен чиновник, педантична писарушка; човекът, газещ през наводнението с ведомствени ботуши, е герой. Утринният чистач е бай Мангал, спасителят на София от боклука – бял рицар. Годините на безотговорност и мързел, водещи до една криза, се изкупват чрез героичното усилие по време на кампанията. А дали е така? Изкуплението наваксва ли? Със сигурност е илюзия, че процес, за който е необходимо време и постоянни усилия, може да бъде осъществен с устни заповеди. Малко по-късно малко повече за това.

Какво е лошото на интересните времена, на нуждата от герои? Кампанийността ражда авторитаризъм. Демократичният процес, стигането до консенсус, изискват време. Заплахата за Рим изисква диктатор. Кампанийните решения не са оптимални, не са справедливи, не включват всички заинтересовани. Кризата е оправдание за лошото управление, за авторитарността, за работата на парче, за нуждата да се действа според устни заповеди, вместо според правила. Тя освобождава от отговорност – нямаме друг избор, принудени сме, с голямо съжаление трябва… Това е отказ от собствена воля, от притежаване на причинността; кризисните герои са жертви от трагедия на божествения произвол, те са герои на конци, а спартанците им работят некачествено, защото ги мотивира не естеството на работата, а надеждата, че героите знаят какво правят. Нормално е боклукът да се събира без ентусиазъм, когато причината да се събира е в Брюксел, а не в дома, коша и камиона. Кризата е и удобно бягство от провала в развитието – както кампанията на Наполеон срещу Русия след провала на морската блокада на Англия. Да спечелиш войната е по-лесно, отколкото да спечелиш мира. Да преизпълниш плана е по-лесно, отколкото да съхраняваш зеленчуците. Помня един парадоксален съветски плакат от 70-те – на кампания за реконструкция на построеното. Може би плакатите за съзнателност в експлоатацията и поддръжката не вършат добра работа?

Кампанийният начин на работа сякаш предизвиква своите кризи. До степен, в която не можем да различим дали кризата е причина за кампанията или обратното. Дали леността не е всъщност, освен причина, и подготовка за напрягането, чрез трупането на енергия на гняв, уплаха, яд към себе си. Дългото “Аййййййй- води до силно “Руп!”. Извънредните мерки очевидно са извън ред, който не е успял да ги предотврати и дори ги е подготвил.

Кампанийността има антикапиталистически дух, тя не съвпада с принципа на натрупването и на действащото предприятие – по-скоро е “удряй и бягай”. Кампанийността е реактивна, ориентирана към болестта, към проблема, спешното, а не към развитието, възможността, важното.

В кризисно-кампанийното действие прозира мъжката култура и отношение. Това е моделът на възбудата и действието, следвани от леност. Така например е минавал животът на нашите предци-ловци (запазен при индианците до 19-ти век) – мъжът ловува и се бие; а когато се върне, лежи. Жената се грижи за всичко останало, което мъжът презира като работа. Женственият модел е на грижата, на постоянството, на израстването. Може би имаме нужда от повече жени в общественото управление? На тях ще им е трудно да вдигат кирки, но пък току-виж улиците почнат да се мият.

Кампанийността е ефективен начин на действие при определени ситуации – ще ги разгледам малко по-късно. Основният контекст, в който тя се проваля е този, при който постепенното развитие няма наваксване. За съжаление, това са най-важните неща – природата и отношенията между хората. Няма как да направим гора или да изчистим въздуха с кампания. Няма как да създадем доверие със заповед. Няма как да научим хората да живеят заедно с ударно ограмотяване. Трябва да приемем, че това се случва за период, който е по-дълъг от нашия мандат, дори живот. Но как да стане това?

Най-трудно е, когато изискваме постоянство без пряк резултат. В това, струва ми се, е същността на цивилизацията. Как можем да разрешим екзистенциалното си разочарование от това, че нито сме почнали, нито ще сложим кръста на катедралата на нашия общ живот?

Най-общо казано, трябва да намерим начин да си създадем награди, различни от Крайната победа, Спасението или Окончателното решение. Трябва да си създадем междинни награди, които да ни мотивират да работим всеки ден, без да виждаме краен резултат. Това, впрочем, не е само човешки проблем. Поведението на студента, който започва да учи, когато наближи изпитът, е аналогично на поведението на гълъба, който кълве ръчката най-силно в последните моменти преди да му налеят зърно. В психологията това е теорията за подкреплението.

Виждам три начина да награждаваме постоянната работа, така че тя да ни мотивира: по време, по процес и по цел. Успоредно на излагането им, ще използвам следния пример: представете си, че искате да мотивирате детето си да си напише домашното.

Създаването на навици е първият основен начин, който хората са въвели за постоянна работа. Градината се подстригва всяка събота от 16 до 17 часа, след което се пие чай. Колата се мие всяка неделя преди обед, след което се ходи на пикник сред природата. Навиците структурират времето ни и ни дават сигурност. Те награждават с чувството за ред, за оправдано време, за идентичност, за почтеност. Няма значение дали колата е мръсна или не. Навикът гарантира, че няма нужда да правим пролетни почиствания или да чистим по спешност преди да дойдат гостите. Това е мотивирането по време. В примера с вашето дете и домашното му, това означава да определите точно време за това занимание. “Ще работиш до 9 часа”. Детето няма да чувства напрежение да успее на всяка цена. Но е и доста вероятно е да работи активно от 9 без 15 нататък.

Вторият начин да се мотивираме за постоянна работа е награждаването чрез процеса. Ако трябва да миете колата, може да възприемете това като задача да намерите 1000 начина да измиете колата. После да опитате да я измиете без четка. После – без вода. Умението да се внесе забавление и творчество в процеса превръща работата в удоволствие сама по себе си – без значение за резултата. Затова е хубаво строителите на катедрали да харесват работата си, да я чувстват като призвание. Това решение променя фундаментално една важна жизнена нагласа – работата престава да е промеждутък на (приятните моменти в) живота. Чистенето не е безпаметен период между почивките. Играта с бебето не е последното препятствие пред гледането на филма. Всичко това е самият живот – забавен и интересен. “Ще работиш дотогава, докато ти е интересно. Ха, а тази задача не е ли всъщност…”

И третият начин да работим постоянно е да се мотивираме с целта. В паралелния свят на вашето дете, това би звучало като “Ще работиш, докато решиш задачата”. Но как, при условие, че целта не е пряко достижима? Има няколко варианта. Първо, можем да определим целта за най-важното нещо в живота ни. Домакинята, която яростно чисти къщата си по цял ден, е приела така целта. Нейната невротичност е обратна на кампанийността – тя е свръхчувствителна (а не дебелокожа) и всяко отклонение от понятието за чистота е недопустимо. Принципът е “всичко или нищо” – чисто или нечисто. Така домакинята решава проблема с това кога и как да действа. Тя действа постоянно и нейната къща е винаги чиста. Това решение може да изглежда неефективно и неприложимо за всеки, но може да бъде много полезно в обществен план. Ако тази домакиня бъде мотивирана да чисти улиците, няма да има нужда да й се обяснява как и кога да чисти. Ако човек, невротично държащ на реда, бъде мотивиран да бъде счетоводител, сметките и отчетите няма да закъсняват. Чрез управлението на този индивидуален ресурс можем да постигнем постоянство в общата си работа.

Друг начин да се мотивираме чрез целта е да я опишем и разберем. Това ще рече, да имаме ясно понятие и критерии за качество на целта. Когато знаем към какво се стремим, е по-лесно да работим за него. Примерът с тротоара или кръстовището са в тази насока. Обществените дефиниции за тези вещи трябва да са по-конкретни. Както и за вещи като “сигурност”, “образование” или “удобство”. Но да помислим за още един пример. За каква цел работят всеки ден, в пек и дъжд, полицаите от КАТ? Представяте ли си как шефът им ги събира сутрин и казва: “Хайде, момчета, както винаги, вашата цел е контролът по автомобилния транспорт! Идете и работете!” Какво значи контрол? Какво значи ред на пътя? Какво значи сигурност? Какво значи да помагаш на участниците в движението? Не е за чудене, че тези хора само седят, махат с палки и сучат лафове – работата им изглежда доста безсмислена и е нормално да си измислят алтернативни награди – общуване, чувство за власт и пари.

Подход, който едновременно награждава по цел и по процес, е описанието на задачите чрез стандартни процедури и междинни цели. Ако работещият не знае какво значи “чисто” или “безопасно”, на него му се дава ясна последователност от задачи и действия. Задачата е така просто формулирана, че качеството се гарантира от изпълнението. “Усмихва се. Поздравява. Налива чаша с вода. Пита за името.” Наградата е изпълнението на всяка задача.

Ако се вгледаме внимателно в постоянството, ще видим, че то се състои от последователни кампании. Всяка неделя имаме кампания по миене на колата. На определен период чистя апартамента. Разполагам се някъде между премахването на отделната прашинка в момента на появяването й и риенето на мръсотия преди идването на гостите. В крайна сметка това трябва да е рационално решение с претегляне на ползите и разходите. Една улица може да се мие всеки ден или всеки месец. Обществото трябва да реши в кой момент ползата от чистотата става по-малка от разходите за нея.

Но има и случаи, в които кампанията е добър или дори единствен възможен подход. Първият контекст, за който не е трудно да се досетим, са ситуации, в които постепенните мерки не могат да изменят някакво нежелано статукво. Например, повсеместно корупционно поведение трудно може да се поправи постепенно поради това, че проблемът е системен. Подобна е ситуацията, в която поведението на групата пречи на поведението на индивида да се промени, макар че всеки поотделно иска промяна. Например, да приемем, че повечето хора искат да ползват свободен софтуер. Но за мен лично да премина на свободен софтуер би било затруднително, ако всички останали продължават да ползват стария софтуер и аз няма да мога да разменям файлове с тях. Това е “проблемът на стадиона” – ако един човек се изправи да гледа мача, всички зад него стават. Всички стоят прави, за да гледат така, както биха гледали, ако седяха. Но никой не иска да седне, защото няма да вижда нищо. Трябва всички като по сигнал да седнат едновременно. Това е много труден обществен акт и една кампания на държавното управление може да го осъществи.

Друга група ситуации са тези, при които желаното поведение се мотивира само при определено състояние, което може да се достигне чрез кампания. Или, с други думи, кампанията ни е необходима, за да преминем от едно равновесно състояние в друго. Например – боклукът в градовете. Изследванията показват, че хората са мотивирани да пазят чистото. Тоест, ако улицата е чиста, вероятността някой да изхвърли боклук е по-малка. Ако е мръсно, повечето хора си казват: “Защо аз да пазя?” За да се премине към ново поведение и ново ниво на чистота е необходимо кампанийно усилие.

Кампаниите също могат да служат за създаване на нови навици. Например, колко време е нужно на инспекторите по чистотата да глобяват кампанийно за хвърляне на фасове, за да престанат хората да си хвърлят фасовете? Или пък, колко време трябва да правя гимнастика, докато ми стане навик? Трудно е да се каже. Теорията твърди, че един навик се укрепва за 6 месеца. От друга страна, за да продължи човек да прави нещо ново (например гимнастика), трябва да усети някаква полза най-късно до петнайсетия ден.

Един от принципите на Анонимните алкохолици е – алкохолизмът се преодолява всеки път по един ден (one day at a time) – всеки ден е кампания, няма момент, в който можеш да кажеш, че вече не си алкохолик. Това значи да живееш по определен начин – по един ден наведнъж. И можем да предвидим различни начини за отпразнуване на успех – не първи копки и ленти, не петилетки, а например – пет години безаварийна експлоатация, пет години без туберкулоза, пет години без война?

Доверието е убеденост, от която произтичат действия (гласуване, излизане на митинг). Това е да приемеш като реалност една привидност – да приемеш, че има съответствие между думите, изразяването, възприемането на политика, и неговата същност. Ако той казва: “Аз съм добър”, да приемеш, че той Е добър. Този нюанс в съответствието ми се струва важен, защото той важи и когато политикът казва “Аз съм лош” (както например Доган). Аз може да приема това за реално, което значи, че му имам доверие. Ще се върна към тази особеност малко по-късно.

Как се създава доверието? Ще ми се да вярвам, че всеки заслужава доверие до показване на противно поведение. Това не за всеки е така, предвид около 45% негласуващи българи, които очевидно са приели, че самият избор на политиката като поприще означава, че не заслужаваш доверие. Това е печално. Но все пак, честата поява на нови политически “звезди” и поне 55-те процента гласуващи говори за по-силна обратна тенденция. Политиците започват “на чисто” и получават доверие до определен момент.

Защо доверието се гради бавно, а се разрушава отведнъж? Ще направя аналогия с научния подход, защото всеки от нас всъщност наблюдава политиците като едни обекти с поведение. Ние имаме хипотеза за политиката (и за живота). За тези от нас, за които хипотезата е “всички са маскари”, наблюдението не се състои. За тези от нас, за които хипотезата е “някои заслужават доверие”, наблюдението започва. Всеки политик е частен случай, феномен или проява на тази хипотеза. За всеки политик имаме хипотезата “Той заслужава доверие” и събираме наблюдения за или против нея. Ако той върши неща, които я потвърждават, хипотезата продължава да е хипотеза. Ако направи само едно действие в обратна посока, хипотезата е опровергана. Уви. Това е характеристиката на индуктивното научно мислене. С други думи, всяко добро поведение подкрепя, но не доказва хипотезата, докато всяко лошо поведение я опровергава напълно. Единствените наблюдатели, за които хипотезата остава валидна и след лошото поведение, са тези, които имат нужда (жизнена нужда) хипотезата да е вярна – защото имат нужда от лидер, от враг или от кауза.

Тук някой може да попита: “А защо хипотезата е, че той заслужава доверие?” Много просто – той твърди така. Тук получаваме и подсказване за това как един политик може изгражда доверие по парадоксален начин – ако твърди, че е лош, и понякога прави добри неща. Да ви напомня на някого?

Най-добрата стратегия за управлението на доверието е поставянето на хипотеза, която можеш да потвърждаваш винаги – по-просто казано, да бъдеш автентичен и да говориш истината, да бъдеш себе си, дори и простак. Учудващо е до каква степен политиците се стремят към идеализиране на образа си – не признават грешки, не се извиняват, обвиняват другите. Това превръща наблюдателите (в “научен” смисъл), т.е. гражданите, в сектанти, които се състезават по слепота на вярата. Побеждава този, чиито привърженици по-сляпо вярват, че е добър, въпреки проявеното поведение. Това допълнително поляризира политиката. Но най-добрата тактика, както вече посочих, е несъществуващата – да бъдеш спонтанен, искрен, ексцентричен – това създава повече доверие, по-устойчиво от вярата.

Какво да кажем за хората, прехвърлящи “вярата” си от една на следваща “звезда”? Изкушавам се да кажа, че много от тези хора имат жизнена нужда да вярват. Може и да е така. Но има и нещо друго – те са в позицията на играча на ротативка. Хазартът е толкова пристрастяващ, защото действа по най-ефективния начин на подкрепление – този с неравните интервали. Това означава, че понякога получаваш отплата, но никога не знаеш кога точно, на кой път, когато гласуваш. Това прави неразличими потенциалната полза от изчезналата възможност за полза (ако ротативката има дупка на дъното и не пуска джакпот, няма как да разбереш, даже да пуснеш 1000 монети). Струва ми се, че редките политици, които оправдават доверието, подкрепят това продължаващо доверяване.

Този анализ пропусна една важна особеност, характерна и за научните изследвания. Наблюдателят (експериментаторът) всъщност повлиява поведението на обекта. Май забравяме това в периодите между изборите. От една страна, ако ние бихме гласували само за идеални политици, то политиците биха се представяли за идеални. От друга страна, нашето доверие трябва да стимулира политиците по всяко време, а не само по избори. Ако ние ги стимулираме да оправдават доверието ни, доста по-вероятно е да го направят. В някакъв смисъл, ние носим отговорността за това политиците да останат верни на себе си. Нека активно им помагаме да останат добри хора.

Много от нашите политици, може би повечето, се държат малко особено и по-точно, като особено малки. “Политическият дебат” е по-скоро хлапешка драка. Дори не бой, а заканване, пъчене на гърди и рамене и хвалене с татковците. (Впрочем няма и диалог). Примери за това може да видите във всеки вестник или интервю. Политиците се обиждат на лична основа, засягат се на лична основа, заяждат се на лична основа. Използват плоски метафори и геройски закани. Някои говорят в трето лице единствено число за себе си или в минало приказно време на “-л”. Не обичат да падат по гръб и “признават” грешките си по два начина – обвиняват някой друг или стигат само до признаване на готовността да признаят грешки. (Станишев: “Може и да съм правил грешки, но съм готов да ги призная”). Дори счупените им пети са Ахилови, а не Ахилесови. Някои коментатори приписват това поведение на пола – една американска журналистка беше описала неравностойната позиция на Хилари Клинтън срещу “момчетата”, които от малки се учат да се дърлят и състезават и за тях това е една приятна и показателна за качествата им игра.

Аз лично доскоро доста се дразнех на този стил на политическа конкуренция. Представата ми за политика е едно състезание на идеи, философии и програми, а не риалити шоу между неприветливи мъже. От психологическа гледна точка това поведение е инфантилно, детинско, в него играта е по-важна от резултата, а все пак последното ме засяга като гражданин. Такива игри изобилстват в живота на възрастните и в 90% от случаите са признак за несправяне с реалността.

Както и да е, от известно време прозрях нещо много положително в сблъсъка на личности, който измества сблъсъка на идеи. Какво е то? Мисля, че нито политиците, нито избирателите разбират достатъчно добре алтернативните политически идеи и философии. Не бих казал, че Бойко е десен по убеждение и жизнена позиция, нито – че Станишев е ляв, макар че дава повече признаци. Политическата философия на човека от улицата (впрочем такива там почти няма, нека кажем, на човека от масата) също е твърде безформена. Доста политици, които бяха идеалистично отдадени на своите каузи, вече не са в политиката; други проповядват каузи, които засега нямат широка подкрепа. А не е добре и да си много отдаден – хората около масата може да те помислят за сектант или луд. Впрочем, да бъдем обективни, в епохата на постмодернизма и постиндустриализма самата политика стана доста не-идейна. Така че, трябва да сме доволни, че политиците имат силно и изразено чувство за себе си. Тяхната идентичност и техните ценности са егоцентрични и нарцистични – ОК – това ни гарантира известна праволинейност и дори почтеност. Човек, който с оперно геройска поза заявава, че няма да прави коалиция с Доган, и добавя заяждане към това, е доста вероятно да изпълни заканата си, изречена с нацупена уста и свити юмручета. След като не можем да разчитаме на лоялността и почтеността на политика към неговите идеи и ценности, хубаво е да можем да разчитаме на гордостта му, ината му или любовта към огледалото.

В крайна сметка, политическото доверие е свързано с предвидимост – дали това, което казваш (”обещаваш”) днес, ще го изпълниш като имаш възможността. Затова геройските пози ми внушават известно доверие – все пак, момчетата искат да останат винаги герои. А най-притеснителни ми изглеждат политиците, които са неразбираеми. Това са хора без лица, без позиция, освен чисто прагматичната и паричната. Те не се ядосват, не се заяждат, не се смеят – или го правят прагматично и театрално. От тези студенокръвни мъже ме побиват тръпки.

Купуването на гласове и т. нар. “контролиран вот” е една от основните теми на изборите тази година. Над 16% от вота бе изчислен като контролиран от “Прозрачност без граници”. Успехът, който тази рискована практика постига, разпалва още повече заклеймяващия гняв на гражданите. Но нека тази страст не ни пречи да видим защо всъщност това работи и какво можем да научим от него.

Самото определение “купуване на гласове” изключва важни особености, без които то не би било възможно. Купуването и продаването на гласове не е просто опазаряване на нещо лично и свято – като тялото например. Да продадеш гласа си изисква нещо повече отколкото да продадеш дори тялото си. Странно, нали? И това, което се изисква, е познаването. Да познаваш човека, който организира вота. Той също да те познава. Лично, семейно, съседски или професионално. Без това е невъзможно да се гарантира купеното гласуване, контролът върху реалното осъществяване на гласуването.

Ще прокарам паралел между този контролиран вот и вота на селяните от Чукарово, гласували вкупом, макар и погрешка, за “Зелените”, заради своята млада кметица. Тук нямаме купен вот. Но отново имаме вот, основан на лично познаване. Имаме гласуване, основано на лични отношения.

Тези случаи, макар и далечни в морален смисъл, са за мен близки примери за общностно гласуване. Тоест, аз познавам човека, за когото гласувам, и той ме познава. Общностното гласуване е гласуване за конкретен човек, който е част от конкретна общност. Кандидатът няма нужда да убеждава хората в абстрактни политически идеи или да “рекламира” политиката, като я превежда лицемерно на езика на ежедневните проблеми на хората. Той не е “на тяхна страна” – той е от тяхната страна.

Това всъщност е истинският мажоритарен вот – представете си политик, който започва от домсъвета на своя блок, минава през районен кмет, общински съветник или дори кмет и накрая кандидатства на национално ниво от името на своя избирателен район – това е общностно гласуване. Това е личен ангажимент и представителство. Това е подходът, при който отдолу нагоре тръгва политическата власт – не за да убеждава или манипулира хората, а за да въплъти ценностите и интересите им.

Такова понятие за мажоритарен избор би променило напълно и партийната система. Партиите биха били по-скоро координационна и комуникационна мрежа от личности с близки убеждения, но все пак индивидуалисти. Партиите биха се състезавали за изгряващи млади общински управленци. Политиците биха били отговорни не пред апаратите на партиите, а пред своите общности и добрата или лоша употреба на властта би била съдена директно от избирателите.

За мен е очевидно, че огромните средства, изливани за политическо убеждаване отгоре-надолу, са зле оползотворени. Каква полза от хубави девизи и плакати, когато кандидатът, издигнат в моя район, е добре познат като бандит или лъжец? Има само една смислена причина партиите да не прилагат общностния подход и това е, че той изисква сериозна и постоянна работа, а не крещяща кампанийност веднъж на 4 години. В България е пълно с общности, който са отчайващо изоставени и непредставени, и именно те най-често попадат в схемата на “купения вот”. Тук идва шансът на малките нормални партии, като например “Зелените“. Вместо да имитират стила, говоренето и “апостолския” подход на големите партии, за което бездруго нямат шанс поради липсата на пари, те могат да използват най-евтиния и най-скъп ресурс, който имат – себе си. Да намерят нормални, честни и уважавани в своите общности хора, които да разширяват тези общности до размерите на политическо представителство. За това не е нужно знание за политиката, управлението или рекламата. Нужно е само знание за Другия.

***

Това е първата от няколко кратки статии, които пиша, провокиран от ситуацията на изборите. Надявам се до деня на гласуване да пусна всичките.