Водата във газ, газа в тръби,
Тръбите в земя, земята в бетон.
Дървото в желязо, храната в картон,
Хората в роби, животът в найлон!
Помпим, помпим, помпим, помпим – ние сме бог,
Правим нов природен кръ-
гооборот!

Газът по кабел, дим във ефира,
Масло поти вестникарска хартия.
Правдопроводи към телевизор,
Време за сън преди новините.
Гледано време, слушано място.
Сериен експерт, игрална корида.
Пом, пим-пом, пим-пом, пим-пом – диван удобен,
Дайте само климатик
вестниционен.

Куфар в кола, папка във куфар,
Карта във папка, държава на карта.
Герои с костюми и ръкавели,
Правят царици и премиери.
Помпим, бомбим, помпим, бомбим – избор народен,
Договор или война – за нас все едно е.

Славна машина, стъклен комин,
Всичко превръща в стока, пари.
Помпи хилядоклапо сърце,
Борса Земята засмуква, върти.
Помпим, помпим, помпим, дзън! – тепихът отваря,
Търговия или смърт – наддавай до края!

Помпим, помпим, помпим, пом-
Дзън!
Даже до Ада

да пробием –
райски газ
пак ще добием!

Въведение

Представете си психология, която разглежда проблемите извън психиката на индивида. Представете си наука, която открито декларира ценности, вместо обективизъм. Представете си изследователска област, която поставя действието преди теорията. Представете си дисциплина, която приветства премахването на границите с други дисциплини. Представете си професори, които призовават за „приключенски изследвания“. Има ли такава наука и наука ли е тя?

Общностната психология[1] е интердисциплинарна и приложна наука, която се занимава с връзките между индивидите, общностите и обществото. Като интегрира изследвания и действия с ценностна ориентация, тя се стреми да разбере и подобри качеството на живот на хората, общностите и обществото [6]. Общност можем да наричаме всяка мрежа от отношения на взаимна подкрепа в група от хора с общо чувство на принадлежност [6].

 Историческо оформяне на общностната психология

Контекст

Основно понятие в общностната психология е контекстът. Затова изглежда справедливо да я опишем чрез собствения й подход на анализ, като разгледаме оформянето й под влияние на културата и историята.Общностната психология тръгва от традиционната психологическа наука: с фокус върху отделния индивид и психичното му здраве, и с прилагане на позитивистки научни методи за изследване. След Втората световна война в системата на здравеопазването и психичното здраве на САЩ настъпват радикални промени [6, 11]. Сред завръщащите се ветерани от войната са широко разпространени психически разстройва и проблеми. Създават се Администрацията за ветераните и Националният институт за психично здраве. Започва бърза експанзия на обучението и практиката на клиничната психология. Тези количествени нараствания се съпътстват и от качествени промени. Институциите за психично здраве (болници и клиники) се реформират в посока по-хуманно отношение към пациентите. Нараства разбирането за нуждата от повече грижи и ресурси извън институциите – там, където хората срещат проблемите. През петдесетте години на 20-ти век се оформя обществен консенсус за радикални реформи в здравната система. Докладът на Междуведомствената комисия за психични болести и здраве към Конгреса на САЩ от 1959 г. [1] се счита за вододел в подхода към общественото здраве в САЩ. Най-важното му заключение, че психичните проблеми са много по-разпространени от популярните представи, и че клиничната, индивидуална психология, никога няма да може да посрещне търсенето на услугите й от всички нуждаещи се [1].

Докладът съвпада с встъпването в длъжност на младия президент на САЩ Джон Кенеди. Кенеди, чиято сестра остава парализирана след неуспешна мозъчна операция, приема лично каузата на психичното здраве. Въведените от администрацията му инициативи отиват далеч отвъд препоръките на Комисията. Създават се Общностни центрове за психично здраве. Тяхната цел е да осигуряват ресурси и услуги за психично здраве, да подпомагат адаптацията на хора с психични трудности в общността им, и да извършват превенция на психични проблеми [11]. Както е видно, дейността им е много по-обхватна от клиничната психология.

Друга обществена тенденция, повлияла възникването на общностната психология, е утвърдилият се след Втората световна война подход на превенция на болестите на ниво популация, а не индивид. Изкореняването на болести като полиомиелита и шарката показва ползата от превенция в медицинския модел на общественото здраве. Превенцията като подход все по-активно се прехвърля към психическото здраве [6].

Накрая, за да си обясним действената енергия в общностната психология, трябва да разгледаме съчетанието на две движения – едното в психологията, а другото – в американското общество. Общностните психолози приемат за един от предтечите на своята дисциплина Курт Левин. Неговите проекти както по метод (действени изследвания), така и по теми (групова динамика, отношения между хората) са вдъхновение за общностната психология. Нейно мото може да бъде принципът, приписван на Левин, „Ако искаш да разбереш нещо, опитай се да го промениш“. Насочването към приложни изследвания намира резонанс и в обществените нагласи и политиката на 60-те години. Всеобщият оптимизъм относно способността на обществото да разрешава проблемите си намира израз в мащабните програми на президентите Кенеди и Линдън Джонсън между 1960 и 1968 г. („Великото общество“, „Война на бедността“ и др.). Подходът на техните администрации е да търсят, от една страна, решения чрез приноса на науката, а от друга – „максимално възможно ангажиране“ на общностите, в които програмите се осъществяват [11]. Тези две условия са много благоприятни за оформянето на една приложна и демократична дисциплина. Активисткият елемент в общностната психология се подсилва от духа на времето на 60-те, когато процъфтяват най-масовите движения за социална промяна в САЩ, а и в Европа. Формалното начало на общностната психология като дисциплина на психологията е през 1965 година, когато на конференция, посветена на подготовката на психолози за Общностните центрове за психично здраве, участниците взимат решение да създадат ново поле на изследвания и дейности в психологията [3].

Основни принципи

Модел на стрес. Ако променим разбирането, че психичните проблеми са девиации от нормата, които трябва да се третират встрани от обществото, и вместо това възприемем, че те са широко разпространени и присъщи на всеки индивид в определен период и условия, значи можем да заместим медицинския модел на лечение с модел на стреса. Барбара Доренвенд [7] разработва модел на стреса за целите на общностната психология, в който представя процес на превръщане на стресови жизнени събития в патология или в личностно израстване. Елементи в модела са стресорите, условията на жизнената среда, личностните характеристики и история, защитните фактори, процесите на справяне, наличните ресурси и последствията. Общностната психология си поставя амбициозната цел да работи не само с индивида в дистрес (криза), но и да изследва и променя всички фактори, допринасящи за патология или справяне в модела. Това може да са както близки фактори като образованието и семейството на индивида, така и по-далечни, като ресурсите на общността, икономическите условия, политическата рамка.

Екология. Друго логично следствие от възприемането на индивида в контекст е разширяването на изследванията към екологията на човешкото развитие. В модела на стреса, екологичните фактори са от първостепенна важност: това савсички нива на въздействие от семейството до културата. „Контекст“ е може би най-важната дума в общностната психология. Теориите на четирима изследователи залягат в основата на екологичния подход в дисциплината. Р. Баркър [2] изследва поведенческите сетинги. Дж. Кели разработва екологичен модел на описание на социалните системи, базиран на биологична аналогия [9]. Е. Сайдман формулира теорията за социалните регулярности [18], a Р. Моос концептуализира и измерва социалния климат[2] [13]. Широко използван интегративен модел в общностната психология са екологичните системи на Ю. Бронфенбренер [4]. Индивидуалното развитие през целия живот се разглежда като поставено в концентричните екологични нива на микросистемите (семейство, училище, приятели, месторабота, съседи), мезосистеми (взаимодействията между микросистемите), екзосистеми (икономическата среда, държавното и политическо устройство, образователната система) и макросистеми (култура). Амбицията на общностната психология е да разглежда и адресира проблемите холистично, тоест, на всички нива на екология. Една интервенция чрез общностен подход обикновено протича на няколко нива: например, индивидуално, семейно, училищно, градско. Общностните психолози говорят за два типа промяна: от първи порядък (промяна на или у индивида, която не води до разрешаване на проблеми от по-високо ниво) и от втори порядък (системна промяна, която води до устойчиво решаване на проблема).

Превенция. Третият важен принцип от формирането на общностната психология е да се работи преди настъпването на патологията. Няма да се спирам подробно на него, тъй като той е достатъчно добре познат и обоснован. Само ще посоча, че той също следва логично от префокусирането върху стресорите и факторите на средата. Въздействието върху екологичните фактори може да доведе до по-малък риск от дистрес и психопатология.

 Съвременно развитие и промени в общностната психология

Контекст

Към средата на седемдесетте години общественият контекст на науката в САЩ се променя. Националното финансиране на мащабни програми намалява значително след смяната на властта във Вашингтон през 1968 г. и икономическите кризи от седемдесетте. Също така, мащабните централизирани програми не носят очакваните радикални резултати. Налаганите отгоре надолу планове трудно водят до промяна в общностите и практиките. Консервативният климат се засилва още повече през осемдесетте години и войната срещу бедността се заменя с Рейгъновата „Война срещу наркотиците“. Една теория в общностната психология [12] предполага, че в консервативни времена обществената нагласа е склонна да си обяснява проблемите с дефицити у индивида (а не контекста), до степен на „обвиняване на жертвите“ [17]. Така или иначе, публичната подкрепа и ресурси се насочват към програми, работещи върху индивида, а не за социална промяна.

Общностната психология се променя и под влиянието на общото развитие в социалните науки. Тя се разширява географски и става по-малко американоцентрична.  Откриват се за англоезичният свят значими местни практики и теории на общностно развитие в Латинска Америка [8]. Развитието на социологията, образованието, културологията, антропологията, урбанистиката, критическите и феминистични теории подхранва общностната психология като методология и тематика. От друга страна, психологията прогресивно се превръща в невронаука, а фармакологията предлага бързи индивидуални решения. Всичко това води до промяна и обогатяване на общностната психология с нови принципи и ценности.

През 1975 година на конференцията си в Остин, Тексас, общностните психолози окончателно се отделят от движението за Общностни центрове за психично здраве. През 1988 година името на Дивизия 27 на Американската психологическа асоциация се променя на „Общество за изследвания и действия в общности“[3]. Оформя се съвременната идентичност на общностната психология, която е много по-интердисциплинарна и на моменти умишлено избягваща етикета „психология“ [11].

Допълнителни принципи

Овластяване.[4] Общностната психология преминава към ново разбиране за работата в общности. Вместо да предлага социални услуги, с които да облекчава трудностите в живота на хората, сега тя се състои в подпомагане на общностите да мобилизират ресурсите си и да поемат контрола върху своя живот. Твърде често това означава и мобилизация срещу институции, които ограничават правата на дадени общности. По този начин, общностната психология адресира социалните проблеми, които се коренят в неравенството на правата и отговорностите, в маргинализирането на групи и общности [15].

Психополитическа валидност. Съвременната общностна психология пряко разглежда проблемите на човешкото развитие като функция на икономическата и политическа ситуация, и особено на неравенството и потисничеството. В момента общностната психология работи с широко понятие за потисничество, включващо експлоатацията, маргинализацията, обезвластяването, културния империализъм и насилието срешу социални групи [19]. Голяма част от изследванията и практиката в общности е насочена към тяхното самоосъзнаване и организиране. Като критерий за качество на изследванията си общностните психолози въведоха понятието „психополитическа валидност“ [14]: доколко изследването подпомага психическото и политическото освобождаване на общността.

Превенция и промоция. Поради липса на информация за по-удачен термин, използвам „промоция“, за да опиша преминаването на фокуса на програмите в общността от превенция на рискове към развиване (промоция) на капацитета и уменията на индивидите. Терминът подчертава позитивното развитие на компетентности, които могат да бъдат използвани цял живот и за различни цели, в контраст на превенцията в тесен смисъл, която се стреми да предпази индивиди в риск от определени фактори.

Ценности на общностната психология. Промените, описани до момента, са добре обобщени в официалните ценности на дисциплината. Тя е може би единствената научна област, която открито заявява, че не цели да наблюдава обективно и неутрално своя обект на изследване. ОП е ангажирана със социална промяна и декларира следните ценности на общностните психолози [6]:

• Благополучие за индивида и семейството – това е основна цел на общностната психология, като психичното здраве е разширено до цялостното човешко развитие;
• Чувство за общност – общностната психология залага на работата с цялата общност, на колективното действие, и вярва, че интересите на индивида и на групата трябва да се балансират;
• Уважение към различията между хората – общностната психология цени правото на всеки индивид и общност на свои собствени културни и социални практики; тя не смята, че има един правилен начин на живеене или по-висши култури.
• Социална справедливост – чрез изследвания и действия общностната психология се стреми да създава повече справедливост и равни възможности за всички индивиди и групи в обществото;
• Гражданско участие – общностните психолози работят ръка за ръка с хората, създавайки проекти, в които решенията се взимат от общността. Членовете на общността често са ангажирани като съизследователи и тяхното локално, ежедневно знание се цени наравно с „обективното“.
• Фокус върху силните страни на общността – общностната психология не се фокусира върху проблемите и дефицитите като девиантност на общността. Тя залага на практическото знание на хората в изследваната общност; разглежда културните практики като начини за справяне в конкретен контекст; стреми се да развива капацитета на общността за справяне с проблемите.
• Емпирична основа – общностната психология е ориентирана към промяна, но използва интензивно научния метод, за да работи по проблемите. Тя адаптира теорията към местния контекст и използва наученото в една програма за обогатяване на теорията. Общностните психолози боравят както с количествени, така и с качествени методи на изследване.

Изброените ценности често са в конфликт помежду си в реалната практика на общностната работа. Психолозите трябва постоянно да отчитат баланса между ценностите и да развиват умения да преценяват приоритета на ценностите в конкретния контекст.

 Граници и сътрудничество с други дисциплини

Общностната психология е интердисциплинарна област [11]. Както клиничната психология, тя се стреми към повишаване качеството на живот чрез работа с хората. За разлика от клиничната психология, общностната психология работи за промяна не само на индивидуално ниво, но и на ниво общност, общество, физическа среда; общностната психология не разглежда проблемите като проблеми на отделния индивид, а търси рисковете и в околната среда и връзките между нея и индивида. Също така, тя се фокусира върху здравето и ресурсите на индивида, вместо върху разстройствата и проблемите.

Както психологията на здравето (или поведенческата медицина), общностната психология е ориентирана повече към превенция и развитие на капацитет, вместо към третиране на проблеми. Но общностната психология се занимава с психичното здраве. Тя залага на партньорски отношения с индивидите и общностите, вместо институционално-политическия подход на системата на здравеопазването. Общностната психология също така интегрира научни изследвания с приложни програми. Изследователският подход разграничава общностната психология и от социалните дейности.

Както социалната психология и социологията, общностната психология разглежда проблемите на ниво групи и системи. За разлика от тях обаче, тя е много по-приложна и много по-ангажирана с решаването на социални проблеми. Както организационната психология, общностната психология изследва системи и използва методологии за работа в системи, но се занимава с общности, общностни организации и коалиции, системи за социални услуги и социални мрежи.

Както политическите науки, ОП изследва отношенията на власт, конфликти и неравенство, но го прави с оглед отражението им върху качеството на живот и с цел социална промяна към овластяване на маргинализирани групи.

Накрая, както крос-културната психология и културологията, общностната психология е много ангажирана с културните особености и различия между групи. Тя разглежда културните практики на общностите като локален ресурс за социални програми и се стреми да адаптира изследванията и дейностите към специфичния културен контекст.

 Изследователски методи на общностната психология

Основна черта на подхода на общностната психология към изследванията е прагматизмът. Поради приложната ориентация на областта, един от първите критерии за избор на метод е какво работи в конкретните условия за постигане на конкретните цели. Почти винаги прилаганият метод има компонент на действие в общността. Различни термини обозначават тази активна страна: „действени изследвания“, „включващи действени изследвания“, „базирани в общността действени изследвания“[5]. От една страна, те са израз на Левиновата традиция, формулирана като „действие-теория-действие“ [5]. От друга страна, в практически смисъл включващото изследване означава, че участниците са пълноправни партньори на изследователя. Те могат да формулират целта на изследването, да участват в дизайна и набирането на данни, да взимат решения за използването на резултатите и т.н. Тези партньорски отношения са повод ролята на общностния психолог да бъде формулирана като „участник-концептуализатор“ [6].

Общностната психология прагматично използва както количествени, така и качествени методи. Някои от най-използваните количествени методи в общностната психология са полевите експерименти и квазиексперименталните дизайни. Специфичен за общностната психология метод, интегриращ качествени и количествени инструменти, е експерименталната социална иновация [6]. Качествените методи също отговарят много адекватно на целите и ценностите на общностната психология. Така например, феноменологията дава възможност да се проучват и описват преживявания на маргинализирани индивиди. Възникващата теория помага за описване на успешни локални практики в общността. Наративните изследвания дават глас на маргинализирани групи. Целите, инструментите и условията на изследване в общностната психология са предизвикателство за креативността и личните качества на психолога. Поради това постоянен призив към новите поколения изследователи още от осемдесетте години е за „дръзки“ и „приключенски“[6] изследвания.

 Методи за действие на общностната психология

Действията, които съпровождат изследванията в общностната психология, са много разнообразни и отразяват многото роли, в които може да влиза психологът. Тези действия са насочени към общностна и социална промяна. По-важните от тях са [6]:

• Повишаване на осъзнатостта – подпомагане на общността да осъзнае критично своята социална позиция и условия на живот, и да постави под въпрос даденостите;
• Групова мобилизация – подпомагане на организирането на общности в колективно усилие, често в конфликт с институции и в неравностойни властови отношения;
• Развитие на общности – дългосрочен процес на усилване на връзките между членовете на общността, планиране на цели, мобилизиране на местни ресурси, за справяне с проблеми на природната, физическата, социалната или политическата среда на една общност;
• Създаване на коалиции – подпомагане на събирането на широко представителство от граждани и групи по определен проблем, и на координирането на тяхната работа;
• Организационно консултиране – консултиране на социални предприятия, организации с нестопанска цел, неформални организации в общността;
• Създаване на алтернативни сетинги – създаване или изследване на институции, в които определени услуги или практики се извършват по различен (по-демократичен и партньорски) начин от типичните публични или пазарни механизми;
• Провеждане и оценка на програми – подпомагане на дизайна, прилагането и оценяването на програми на общността по формулирани от нея проблеми;
• Изследвания и застъпничество по отношение на политики – извършване на проучвания по предстоящи политически решения, повлияване на политики и нормативни актове.

 Възможности за приложение на общностната психология в България

От описанието на практиката на общностната психология е видно, че подобни изследвания и дейности се извършват в България от изследователи и институции от сродни дисциплини. От друга страна, ценностната научна ориентация, комбинирането на изследователски методи и овластяването на общности са интригуващи иновации за българския контекст. Макар и възникнала и развила се в много различен културен и исторически контекст, съвременната общностна психология може да бъде полезна в изследванията и действията по отношение на социални проблеми в България. Прагматизмът на общностната психология помага за приложимостта на американския опит; работата в общности и изобщо реални контексти прави възможни университетски и независими проекти с ограничени ресурси. Опитът с международното разпространение и приложение на общностната психология показва възможността да се постигат успехи в различни културни, социални и политически условия [16]. В момента по света работят общностни психолози във Великобритания, Канада, Нова Зеландия, Австралия, Южна Африка, Италия, Германия, Полша, Португалия, Турция, Израел, Пуерто Рико, Мексико, Венецуела, Куба, Китай и други страни [11]. Специално място в методологията на общностната психология заема културното адаптиране на понятията и методите на областта [10].

По-важни проблеми и теми в България, за които общностната психология може да бъде полезна, изглеждат: развитието на училищни общности; регионалното развитие; подобряването на местното самоуправление; градоустройството; оценката и усъвършенстването на социални програми; развитието на гражданското общество; опазването на природата; интеграцията на малцинствени групи и имигранти; програми за превенция сред подрастващите (особено тютюнопушене и здравословно хранене); лечение и ресоциализация на хора със зависимости; и дори създаване на бизнес клъстъри и мрежи.

Необходим първи етап на развитието на общностната психология в България би включил оценяване и „превеждане“ на нейните допускания и концепции спрямо нашия културен контекст. Това означава да се започне с изследване на културно-историческите фактори за общностно развитие в България. Най-новата ни история като че ли показва, че колективното усилие е трудно постижимо, а базовите отношения на доверие между хората са крехки. Надявам се едно ново поколение психолози да започне голямото приключение на възсъздаването на българските общности.

Библиография

1. Albee, G. W. (1959). Mental health manpower trends. New York: Basic Books.
2. Barker, R. G. (1968). Ecological psychology: Concepts and methods for studying the environment of human behavior. Stanford, CA: Stanford University Press.
3. Bennet, C. C. et al. (1966). Community Psychology. A report on the Boston Conference on the Education of Psychologists for Community Mental Health. Boston: Department of Psychology, Boston University.
4. Bronfenbrenner, U. (1996). The ecology of human development: Experiments by nature and design. Cambridge, MA: Harvard University Press.
5. Browning, D. S. (1991). A fundamental practical theology. Minneapolis, MN: Fortress Press.
6. Dalton, J., Elias, M., & Wandersman, A. (2007). Community psychology: Linking individuals and communities, (2nd ed.), Belmont: Thomson Wadsworth.
7. Dohrenwend, B. S. (1978). Social stress and community psychology. American Journal of Community Psychology, 6, 1-14.
8. Freire, P. (1970). Pedagogy for the oppressed. New York: Herder and Herder.
9. Kelly, J. G. (1966). Ecological constraints on mental health services. American Psychologist, 21, 535-539.
10. Keys, C. McMahon, S. Sanchez, B., London, L., & Abdul-Adil, J. (2004). Culturally anchored research: Quandaries, guidelines, and exemplars for community psychology. In Jason, L. et al (Eds.) Participatory community research: Theories and methods in action. (pp. 177-198). Washington, DC: American Psychological Association.
11. Levine, M, Perkins, D. D., & Perkins, D. V. (2005). Principles of community psychology: Perspectives and applications. New York: Oxford University Press.
12. Levine, M., & Levine, A. (1992). Helping children: A social history. New York: Oxford University Press.
13. Moos, R. H. (1979). Social climate measurement and feedback. In R. Munoz, L. Snowden, & J. Kelly (Eds.), Social and psychological research in community settings. San Francisco: Jossey-Bass.
14. Prilleltensky, I. (2003). Understanding, resisting and overcoming oppression: Toward an understanding of psychopolitical validity. American Journal of Community Psychology, 31, 195-201.
15. Rappaport, J. (1981). In praise of paradox: A social policy of empowerment over prevention. American Journal of Community Psychology, 9(1), 1-25
16. Reich, S. M., Riemer, M., Prilleltensky, I., & Montero, M. (2007). International community psychology: History and theories. New York: Springer.
17. Ryan, W. (1969). Blaming the victim. New York: Vintage Books.
18. Seidman, E. (1990). Pursuing the meaning and utility of social regularities for community psychology (pp. 91-100). In P. Tolan et al. (Eds.), Researching community psychology: Issues of theory and methods. Washington DC: American Psychological Association.
19. Young, I. M., (1990). Justice and the politics of difference. Princeton: Princeton University Press.

Цел на инструмента

Настоящият текст е списък с думи, описващи чувства чрез българския език и културен контекст. Той предлага относително изчерпателна и лесна за ориентиране съвкупност от думи. Целта му е да подпомага психолози, терапевти, водещи на групи, специалисти “човешки ресурси”, обучители и други професионалисти, чиято работа е свързана с личностното израстване на пациенти, клиенти, служители. Речникът може да бъде помощен инструмент при групова работа, инструмент за самопомощ, материал за дискусия. Подобни списъци са популярни инструменти в страни с развити психологически и социални услуги, но всеки език изисква създаването на нов „речник“, вместо превод или директно ползване на чуждестранен набор.

 Начин на съставяне и представяне

Речникът бе съставен от група обучаващи се психолози. На всеки от тях бе поставена задача да генерира максимален брой думи, изразяващи чувства. Получената съвкупност беше преработена, така че всички чувства да са изразени като прилагателни (определения) към субекта си. Думите бяха разделени в четири групи – радост, гняв, болка и страх, като във всяка група, според интензивността на изразените чувства, думите бяха разделени на силни, умерени и слаби. Този модел е взет от статията на Dovey and Summer (1990). Целта това подреждане е по-лесното ориентиране в списъка при търсене на точно назоваване на чувствата; подобно на речника. Поради това думите са подредени в азбучен ред. Причисляването на определена дума към група по вид и интензивност е изцяло субективна преценка на автора.

Със звезда (*) са отбелязани думи, изразяващи чувства с неясен или нееднозначен смисъл, но с голяма интензивност. Такива думи демонстрират неясната първична форма на емоциите ни (физиологичната възбуда, араузал), на която вторично даваме име, смисъл и съответно поведение.

С курсив са отбелязани думи за чувства, които изразяват външна причина, пораждаща чувството. Говорещият се изразява като обект, дори жертва на тази причина. Тези думи прехвърлят отговорността (твърде често вината) за емоцията върху чужди действия или обстоятелства. Тези думи в много по-голяма степен от другите представят емоцията като реакция на външна провокация и с много голяма вероятност ще предизвикат ответна реакция на вина, защита, оправдание или агресия.

Речник на чувствата

Начин на използване

Способността на хората да осъзнават, разпознават, назовават и изразяват чувствата си се смята за ключова за личностното израстване и ефективността на социалните взаимодействия с другите. Значението на това умение и на тези процеси в групова и индивидуална работа е достатъчно богато изследвано и описано. Ще спомена две популярни теории, които я описват като съставна част от т.нар. емоционална интелигентност (Голман, 2003) или интраперсоналната и интерперсоналната интелигентност (Гарднър, 2004). Речникът на чувствата може да бъде предоставен на участници в групи или в индивидуална психологическа работа, за да бъдат подпомогнати да назоват по-точно, изчерпателно и искрено своите емоции. Това усилие може да бъде част от упражнения за себепознание, за приемане на собствените емоции, за даване и получаване на обратна връзка, за асертивно (себеутвърждаващо) изразяване и много други.

Теми за дискусия

Някои интересни въпроси възникват при прегледа на един такъв цялостен списък и те могат да бъдат отделна тема по време на работа с чувствата.

На първо място, можем да забележим, че всички думи за чувства произлизат от аналогии – с външни явления (“разпален”) или действия (“трептящ”). Чувствата не са възникнали (тоест, не са били осмисляни) като вътрешни конструкти, като явления от вътрешния свят или душата на хората. По-скоро интензивни усещания за напрежение или възбуда са били оприличавани на нещо по-познато и така назовавани. Дори утвърдени за днешния човек емоции със собствен “субстрат” етимологично произлизат от аналогии. Например:

• Вина – от “грешка”;
• Гняв – от “гнилост” или “гнет”;
• Завист – от “надничане”;
• Злоба – от “несправедливост” и “лъжа”;
• Мъка – от “мачкам”, “давя”;
• Печал – от “беда”, “грижа”;
• Радост – от “искам” или “любов”;
• Скръб – от “труден”; “скърбя” – “пестя, в бедно състояние съм, в нужда съм”;
• Срам – от “схванат съм” или “грижа”, “досада”;
• Страх – от “вцепенение”, “вледеняване”;
• Щастие – “добър дял”;
• Яд – от “отрова”;
• Самата дума “чувство” идва от “чувам”, “слушам”, “забелязвам”.

Тази насока на мислене не е чисто спекулативна, а може да бъде полезна в работата за личностно развитие. Тя може да доведе до прозрението, че чувствата не са завладяващи ни същности, а състояния, на които приписваме значение. Хората могат да бъдат стимулирани да формулират нови назовавания за своите състояния, базирани на аналогии, метафори и собствения контекст, които да са по-смислени или по-малко плашещи, възпиращи, срамни (схващащи?) от обичайните.

Тук можем да стигнем и до една втора тема за дискусия и тя се подсказва от думите, обозначени със звезда. Твърде често чувстваното (чувано, забелязвано, усещано) състояние на възбуда бива обяснено по различен начин от различните хора. В една и съща ситуация (например конфронтация в група) някои участници чувстват страх, а други – гняв. Психологът може да стимулира участниците да изследват какво точно чувстват, как биха го описали, защо откриват такъв смисъл и могат ли да “изберат” емоцията си. Според Ерик Бърн (2004) всеки индивид има “любима емоция”, научена в семейството, която “включва” по време на ситуация на интензивни преживявания. Много други изследвания проучват кое е първо – смисъла или емоцията, и тази тема може да се окаже освобождаваща за участници, които се чувстват роби на емоциите си.

И още една много важна тема възниква от начина, по който изразяваме чувствата. Вече споменах, че всички чувства в Речника бяха формулирани чрез прилагателни (определения). Понякога това звучи изкуствено, но има причина за това решение – то ми се струва умерено. Изразяването на емоциите чрез съществителни имена (“яд”) предполага съществуването им като отделни същности у индивида, независими от него или дори превръщащи го в обект (“завладя ме гняв”). Изразяването на чувствата като глаголи, действия (“ядосвам се”) пък предполага дори липсата на конструкти като чувства и се препоръчва от някои автори с цел поведенческо описание на психологичните явления (Smith, 1999). Струва ми се възможно да подредим начините, по които изразяваме чувствата си, по една ос с различни степени на отговорност, която поемаме за чувствата си. С други думи, на единия полюс изразяваме себе си като обект, а на другия – като субект на чувствата си и причините за тях. В таблицата по-долу давам примери.

Изразяване на чувства с различна степен на отговорност и зависимост

Според повечето автори личностното израстване и ефективното общуване са свързани с високо ниво на собственост и отговорност за своите чувства. Тази таблица може да бъде използвана за сравнение и поставяне в различни ситуации в зависимост от начина, по който се изразяват чувствата.

Възможности за изследвания

Така съставеният речник може да стимулира разнообразни изследвания в областта на клиничната и консултативната психология. Речникът може да се разширява чрез наблюдения в групи и индивидуална работа. Може да се обогати с добавяне на метафори и идиоми за чувства. Чрез проучване сред професионалисти или по-обща извадка може да се оцени за кои от думите е най-споделено разбирането, че изразяват чувства, кои от думите са най-двусмислени или пораждащи недоразумения. В рамките на индивидуална или групова работа може да се проследяват концентрации в определени групи или интензивности. Инструментът може да бъде полезен на всеки професионалист да работи като изследовател със своите клиенти.

Можете да свалите Речника във файл за по-лесно ползване от тук.

****

Използвани източници

Гарднър, Х. (2004) Нова теория за интелигентността. Множествените интелигентности на 21. век. София, Сиела.

Голман, Д. (2003) Емоционална интелигентност. София, ИК Кибеа.

Berne, E. (2004) Games People Play, New York: Ballantine Books

Dovey, К. L. & Summer, W. L. (1990) The Feelings Vocabulary: A Tool for HRD Professionals, in The 1990 Annual: Developing Human Resources by J. William Pfeiffer (Ed.), San Diego, CA: Pfeiffer & Company.

Smith, N. (1999) Current Systems in Psychology: History, Theory, Research and Applications. Wadsworth Publishing

Не, друго исках да кажа. Има два вида психолози: хора и психолози, които си мислят, че са хора.

Надявам се успях да ви объркам. Искам да мислим за известно време извън етикетите.

Психолог. Какви асоциации  поражда у вас тази дума? Какви мисли, какви емоции? Ако мислите за себе си като психолог, какво означава тази дума за вас? Ако мислите за психолозите като за „тях“, какво е отношението ви?

За мен лично психологията като реализация означаваше промяна на света чрез промяна на другите и себе си. Така влязох в психологията. По време на изследването ми на терапевтичната професия няколко терапевти говориха за привличането от фантазията за специално знание, за контрол над скрити сили. Какво по-привлекателно от това да си Специалист по Душата?

Не мога да кажа дали студентите по психология, избрани сред най-талантливите ученици, са движени от тази фантазия. Струва ми се, че фантазията в крайна сметка носи кошмари и студено пробуждане. Целта е неясна, но абсолютна – специалисти по душата. Как и кога ставаме специалисти по тази материя? Може би във връзка с несигурността, на първия учебен ден ми се е случвало да чувам от професор по психология: „Вземете курсовете за учителска правоспособност. За всеки случай, да има какво да работите. Въпросът е социален“. Как ви се струва такъв ритуал на посвещение?

Но фантазиите за мощ имат отражение в реалността на професията. Правото да работиш като психолог е ограничено и предстои да се регулира още по-стриктно. Официална позиция на една известна катедра по психология е, че едва след магистратура, а всъщност още по-добре докторантура, може да се практикува психологическата професия.

Моите лични преживявания като студент по психология бяха, че така и неразкритото тайнство с какво точно се занимаваме водеше през огъня на стреса и парното на скуката до избора на две посоки на реализация: клинична работа (терапия или консултиране) и човешки ресурси. Всеки мой колега, за който мога да се сетя, се реализира в една от тези области. Липсващото според мен в този избор е, че той е закачен за двете главни възможности на пазара на труда. Не виждам поле за правене на нови неща, за създаване на собствени професии, по-адекватни на интересите и ценностите на отделния студент. Нима само две професии работят с Душата?

Но стига приказки за душата. Психологията не се занимава с това, всъщност. Нека говорим за професии и създаване на търсени блага чрез влагане на талант. Моят личен проблем с образованието и реализацията на психолозите беше триглав: липса на интердисциплинарност, липса на алтернативни гледни точки и липса на опит като част от ученето. Психологията в университета беше затворена в себе си, окопана и залостена. Липсата на предмети в други специалности и на курсове по конкретни теми вкопава мисленето за професия в много тесни готови рамки. Новите идеи обикновено са на границите между области на знанието. Липсата на алтернативни гледни точки и придържането към „мейнстрийм“ или „гръбнак“, актуален към 1970-те, канализира мисленето за професиите в утъпкани корита. Трудно е да се видим като новатори или предприемачи. Липсата на опит и практика като част от ученето ампутира психологията от света на човешките проблеми. Ние още не сме открили необходимостта „да тръгнем [към знанието], откъдето се намираме“ – от собствения си живот и ситуация – и да помислим как науката помага в това място. Много е трудно да видиш каква полза можеш да носиш с уменията си, ако не виждаш връзката на психологията с ежедневието.

Обучението ми в САЩ ми помогна да развия някои идеи за работата на психолозите извън рамките на професията като правоспособност. Професията може да бъде описана не само чрез диплома и предмети. Професията може да бъде описана чрез компетенциите, които човекът влага в нея. Или чрез ролите, които изпълнява. Или чрез нуждите, които посреща. Професиите, които ще видите след малко, са описани по тези различни начини. Преди време казвах на първокурснците по психология, че могат да бъдат смели и да създават своя собствена професия от точно това, което искат да правят. Давах за пример Фройд, който създава професията „психотерапевт“. Днешната ми гледна точка е малко по-различна, по-точно с раздвоено виждане. Старата ми интерпретация ми харесва, но имам и друга. Всички професии са и вариации на прото-работи, които хората са извършвали хилядолетия, за да посрещат човешките си нужди. Модерните професии са реинтерпретации и различни формулировки на тези прото-професии. Нуждите остават – подходите, инструментите и обясненията ни се менят. Психотерапевтът е наследник на хилядолетна човешка традиция на шамани, лечители, философи, мъдреци, свещеници, врачки. Искам да ви покажа как може да мислите за работата си по различни начини и да освободите въображението си за бъдещата си професия.

Следват описания на 6+ професии. Опитвам се да покажа какво представлява знанието и действието във всяка от тях, какво извършва психологът в тази област, с какво допринася като психолог, какво и къде може да работи в България. Всички предлагани професии са интердисциплинарни. Идентичността им е на базата на небходима работа, а не на етикет. Психологът работи най-добре като член на екип, затова описвам компетенциите му като принос. Не искам да оставям впечатлението, че психологът е все и вся, универсален и най-добър разрешител на социални проблеми. Каня всички специалисти, за които психолозите са „други“, в екипа за социална промяна.

Специалист по оценка на програми

Представете си необходимостта да се въведе нова система за мотивиране на персонала; или методика на преподаване; или мерки за привличане на беизнес в даден регион; или политика за интеграция на малцинствена група. Как да измислим, изберем и проведем координирани действия на институции, групи и индивиди и как да разберем кои идеи работят и как да ги усъвършенстваме? Отговори на тези въпроси дава оценяването на програми.  Оценяването на програми (program evaluation) включва всички дейности по планирането, прилагането и оценката на координирани човешки действия. Основният въпрос в оценката на една програма е „Работи ли?“ и после „Защо работи? Как работи? При какви условия работи?“ Процесът на оценка включва ангажиране на всички заинтересовани от оценката – ръководещите програмата, ползвателите на програмата, работещите по програмата. В крайна сметка целта на оценката е подобряването на програмата и повишаването на ефективността й. Голямата цел на програмирането е създаването на учещи организации, общности и общество – учещи от опита си и постоянно подобряващи работата си.

Какво носи психологът в оценката на програми? С уменията си да работи с хора в отношения на доверие, психологът е много полезен в привличането и сработването на всички заинтересовани страни, които често са в конфликт (например клиенти на програмата и финансираща институция). С междуличностните си умения психологът може да помогне на всички групи да изяснят своите въпросите, на които оценката впоследствие да даде отговор. Например, да проведе интервюта и фокус групи с участници в програмата и модерира дискусия за избиране на стратегия за оценка. След това, уменията на психолога да операционализира – да превръща конкретни действия и явления в индикатори и концепции – помагат за описването на програмата в модел, който да бъде проследен чрез оценката. Например, психологът може да опише в схема последователността от действия, резултати и промени от програмата. По-нататък, чрез уменията на психолога да измерва поведението помагат да се събират данни за качеството на работа на програмата. Например, психологът може да наблюдава изпълнението на една задача или да проучва удовлетвореността от продукт чрез въпросник. Накрая, нагласата на психолога да работи със силните страни и ресурси на индивида помага оценката да послужи за овластяване, а не наказване на изпълняващите програмата.

В България психологът може да работи в компании – в отдели по организационно развитие; в граждански организации – по проекти и в мониторинг на обществени програми; в публична администрация – в планирането и оценката на социални и други програми; в образованието – по оценка на нови методики за преподаване и учене. Най-важното – психологът с нагласа на оценител на програми може да промени качествено начина на работа във всяка организация, като направи колективните действия смислени, прозрачни, оценими и обучителни.

Специалист по интервенции за промяна на поведението

Представете си необходимостта да се намали пушенето сред подрастващите; или да се увеличат профилактичните прегледи за рак на гърдата; или да се популяризират физическите упражнения сред служители в офис; или да се намалят автомобилните катастрофи; или да се подобрят хранителните навици на дадена група. Как да създадем програми или норми, които да водят до трайна промяна на поведението на хората в желана посока? Отговор на тези въпроси дава проектирането на интервенции за промяна на поведението. Интервенцията може да се състои във въвеждане на определени правила и начини за налагането им; в провеждане на рекламни кампании; в обучение; в предлагане на стимули; в организирането на общности; в разпространението на нов продукт; в промяната на физическото пространство; както и в координирането на комбинации от тези подходи. Предизвикателството в тази сфера в България е много голямо. Повечето подобни проблеми в тоталитарна държава се решават категорично. Задължителни „физзарядки“, задължителни прегледи, контрол върху продажбата на храни – тотални и работещи решения. В условията на либерална демокрация те не са възможни. Но ние още не сме се научили как да прилагаме нетотални работещи решения. Положението се усложнява от дългото преболедуване на индивидуализма в България: все още смятаме, че всяко колективно действие или правило е нарушение на личната свобода, и най-вече, че всеки отговаря за себе си. Хората с „акъл“ , със „силна воля“, „дето не ги мързи“, нямат нужда от правила. „Моето дете да не би да пуши?! Да се оправят сами!“ Изработването на интервенции – програми и политики, е инструментът за управление на общия ни живот според нашите ценности и цели.

Изработването на работещи интервенции е сложно. Интервенциите трябва да постигат планирания ефект, той да е устойчив във времето и да е оправдан финансово. Често се получават нежелани странични ефекти. Например, въвеждането на глоби за ограничаване на дадено поведение може да доведе до масовизирането му, защото хората приемат, че чрез глобата плащат за правото си да упражняват поведението[1].

Какво носи психологът в интервенциите? С умението си да изследва поведението на групи хора, психологът може да изясни причините за нежеланото поведение (говоря за истински причини, а не обяснения от рода на „те са тъпи“). Например, психологът може да създаде статистически модел на поведението и условията, в които то възниква, или да наблюдава прояви на поведенето в контекст. С междуличностните си умения психологът може да работи с целевата група и да разбере как изглежда нежеланото поведение „отвътре“. Например, да изясни чрез интервюта, фокус групи или етнография какъв смисъл има за учениците пушенето в междучасието. С познанията си за психологията на здравето (мотивацията за здравословно поведение), психологът може да разработи различни модели на въздействие. Например, пушенето при подрастващи, ако е свързано с нужда принадлежност в желани групи, може да се ограничи с представянето на нежеланите ефекти от пушенето върху същата тази принадлежност[2], или с предоставянето на по-добри възможности за социализация[3].

В България психологът може да работи в компании – в отдел „Човешки ресурси“ или „Организационно развитие“; в граждански организации и публични институции – за изработване на политики и програми; в образованието – за изработване на програми за възпитание и социализация; в изследователски институти – за проучване и изпробване на модели на поведение; като консултант – предлащ услуги на всички изброени организации. Мисия на психолога е да възстанови рационалното мислене за човешкото поведение и средата като взаимосвързани и за колективните усилия като необходимо условие за добър живот на всеки индивид.

Специалист по анализ на пространството

Представете си, че трябва да се проектира и изгради площад, парк, офис или детска градина. Представете си, че едно публично пространство трябва да изпълнява функция: да подпомага общуването, ученето или творчеството; да е безопасно или да се замърсява по-бавно; да прави по-вероятно определено поведение. Каква е ползата от заседателна зала, в която няма условия за свободна и творческа дискусия? Или парк, в който не може да се почива? Решения на тези въпроси за пространството и въздействието му върху хората дава психологията на пространството (понякога наричана екологична психология). Въздействието на материалната среда върху поведението на човека се изследва сериозно от 60-те години на 20-ти век. Тази област е част от големия изследователски проект за екологията на човешкото поведение срещу ограничените индивидуалистични обяснения, с които много често се отъждествява психологията. Психолозите на пространството изследват влиянията на улиците, сградите, квартала, офиса, помещенията, превозните средства, парковете и пр. върху стреса, чувството за сигурност, сътрудничеството, креативността, агресивността, мотивацията и т.н.

Промяната в пространството може да е важна част от по-голяма интервенция. Например, създаването на чувство за общност между учениците в едно училище може да се подпомогне чрез оформяне на пространство за чести неформални срещи. Премахването на графити прави по-малко вероятно присвояването на едно пространство от младежка банда. Поставянето на банкомат в ъгъл прави по-малко вероятно замърсяването му.

Работата с пространството е пример за интердисциплинарно поле, в което могат да участват архитекти, урбанисти, инженери, психолози и разбира се, граждани. Психологът носи в такива екипи уменията си да наблюдава човешкото поведение в естествени условия; умението си да сравнява и анализира различията в поведението в различни условия; знанията си за закономерностите във връзката между индивид и среда.

В България психологът може да работи в компании – в проектирането на организационното пространство и при подготовката на събития, обучения и срещи; в общински и граждански институции, занимаващи се с градоустройство и планиране на публични пространства; в образованието и обучението – за създаване на пространства, стимулиращи ученето; в изследователски институти – за проучване и анализ на пространствените елементи на политики и програми. Мисия на психолога е да подпомогне осъзнаването на важността на публичните ни пространства – местата, където се свързваме с другите – защото те са ключови за качество на живота и работата ни.

Специалист по изграждане на отношения

Чудя се, кои ли сте вие, четящи този текст. Познаваме ли се? Прекарали ли сме достатъчно време заедно, за да чувстваме общи цели, ценности или преживявания? Имате ли увереност, че съм общо взето свестен човек, и дори да пиша с повече сарказъм или назидателност, всъщност имам добри намерения? Вярвате ли ми? Бихте ли направили нещо важно, за което ви помоля; бихте ли се чувствали комфортно да ми откажете, ако смятате, че то противоречи на убежденията ви?

Опитах се да ви покажа смисъла на създаването на лични отношения за взаимното разбиране и сработване между хората. От около може би тридесет години, социалните науки преоткриха важността на това хората да са в добри отношения преди да свършат нещо заедно. Правилото „не е важно да се харесваме, а да свършим работата“ е отхвърлено от психологията, мениджмънта, социологията и политологията. Точно обратното се утвърждава: преди да работим, трябва да се опознаем и да се харесаме. Така например, създаването на персонални отношения чрез взаимно опознаване се препоръчва като стратегия за справяне с предразсъдъци и междугрупови конфликти. В психологията на общностите пък се прави разграничение между „общности на отношенията“ и“общности на проблемите“. Когато хората са обединени около проблем, тяхната мобилизация е кратка и неустойчива; когато са заедно, защото са положили усилия да им е приятно, че са заедно, те могат да се мобилизират около всякакви цели за неограничен период от време. В организациите се утвърдиха понятия като „климат“ и „култура“, които се занимават с отношенията в екипите. Всеки тренинг започва с упражнения за създаване на отношения. В бизнеса „пазарната логика“ отстъпи много голяма ниша на понятието за клъстъри – групи от фирми, работещи в един бранш, които си сътрудничат и се конкурират едновременно, като в крайна сметка създават устойчив и динамичен бранш в рамките на ограничена географска област. Ключовият фактор за функционирането на клъстъра са многократните лични контакти между мениджърите и създаденото в тях доверие. В социологията се утвърди понятието „социален капитал“ – отношенията, на които индивидът или групата може да разчита, за да си осигури нужни ресурси.[4] Теорията на общностите вече стига дотам, че препоръчва изграждането на отношения, на общности, в които хората се чувстват приети, уважавани и овластени, вместо мобилизацията по конкретна кауза. Счита се, че върху „социалната тъкан“ на мрежата, в която хората се чувстват добре, може да се изграждат каузи. Контактът предхожда импулса.

Както може би вече усещате, има огромно поле за действие за психолози в изграждането на общности от отношения. Представете си например, че общината иска да финансира санирането на сгради, но за тази цел иска консенсусен план за действие от живущите в блока. (Ако общината е амбициозна, може да си постави за цел да стимулира доброто колективно поддържане на блока от обитателите, но нека приемем, че това е непостижимо на този етап предвид понятието за свобода на българите). Единият възможен подход е да се „обединят“ кооператорите около план за действие и бюджет. От това, което съм чувал, подобни събрания свършват с тежки конфликти и разцепление, както и препотвърждаване на индивидуалистични нагласи. Но има и друг подход. Представете си, че един или двама от кооператорите са природно или научено „грамотни“ относно важността на връзките. Те биха могли да отделят по един час седмично на следните дейности: поздравяване на съседите в асансьора; кратки разговори на входа; честитене и ритуали на празници, рождени дни, черпене; поставяне на поздрави на входното табло; носене на сладки и соленки на събрания; провеждане на събрания на по-приятни места от стълбището; водене на събранията; украса на входа и т.н. и т.н. Много хора биха попитали „Защо пък аз да се занимавам?“ и отговорът всъщност е ключът – защото може да ви бъде забавно, приятно и полезно. Забавно, приятно и полезно – това е резултатът от създадените отношения. Отношенията са това, което прави различно събранието на живущите от рождения ви ден. Отношенията правят от задълженията забавления. От еднократната мобилизация за определен резултат – начин на живот.[5]

Отношенията се създават чрез чести контакти в определени условия (доброволност, добронамереност, фокус върху възможностите, стъпване върху силните страни и др.). Отношенията работят за постигане на цели, като правят процеса на постигане забавен (поради качественото общуване), екипен (поради доверието и разбирането), креативен (поради забавлението и взаимното приемане) и устойчив (поради забавлението). Психологът може да внесе в изграждането на общности следните умения и нагласи. Той внася разбирането си за важността и първенството на отношенията; умението си да изследва и концептуализира човешките отношения; умението си да създава и поддържа контакт и да служи като пример; нагласата си да вижда силните страни на индивидите и групите.

Психологът в България може да работи на ниво отношения в бизнеса – вътре в компаниите, за изграждане на организационен климат и култура; в междуфирмени асоциации (клъстъри) с цел развитие на бизнеса в даден регион; в училищата – за изграждане на продуктивни общности, включващи учителите, родителите и учениците; в гражданския сектор – за изграждане на движения и коалиции; в общините – за развитие на общности по квартали или блокове. Психологът може да консултира всяка група, която иска да произведе колективно усилие за постигане на цел.

Искам да посоча два допълнителни примера за професии, посветени на отношения – медиатор и застъпник. Психолозите могат да работят като медиатори в конфликти между две групи, използвайки уменията си да поддържат контакта и да изследват мотивите на поведението. СЪщо така, те познават различни инструменти за създаване на доверие. Уменията им за общуване правят възможно преминаването през гнева, взаимните обвинения и стереотипите. Застъпниците, от друга страна, са професионалисти, които представят и защитават интересите на дадена заглушена група. Без съмнение в България почти всички чувстваме някаква форма на потисничество и несправедливост. Гласовете ни не се чуват. С уменята си да изследват проблемите от гледна точка на преживяващите проблема, а не на „оправящите“ проблема, психолозите могат да бъдат добри изразители на позиции. Акцентът върху силните страни (също част от психологическата нагласа) дава възможност групата не просто да заяви искания (имаме право да), но и да поеме ангажименти (поемаме отговорност да), което прави една кампания много по-успешна. Накрая, умението да работят с конфликти поставя психолозите в добра позиция като застъпници на граждани срещу институции.

Изследовател

Няма да говоря за психолога като научен работник. Любопитно ми е каква представа имате за психолозите в университета или БАН – какво правят, как работят, какви са резултатите. Тук ще говоря за изследователската работа „там, където сме“ – в обществото, в институциите, в групите ни, в живота ни. Какво ще кажете за интереса и ползата от следните въпроси: Какви лидерски умения и стил са най-подходящи в български организации? При какви условия един домови съвет работи ефективно? Какво помага задържането на едно циганче в училище? Как едно дете става насилник? Кои обществени движения успяват да повлияят на политиката? Какви трудности среща един учител? Какви правила подпомагат изпълнението на „реални“ европроекти? Какви градоустройствени решения създават качествен живот? Списъкът е безкраен, и всички въпроси в него засягат пряко личното ни и обществено благосъстояние. Колективните ни действия от ниво политики до ниво семейни отношения би трябвало да се ръководят от натрупването и осмислянето на уроците от общия ни опит – или с други думи, от приложни социални и хуманитарни изследвания.

Психолозите са изключително необходими и в изключително добра позиция да участват в едно ново учещо общество. Ние имаме едновременно техническите и личностни умения да изследваме поведението. Психолозите могат да проследяват комплексни тенденции и да провеждат мащабни експериментални програми чрез подготовката си по изследователски методи и статистически анализ. Същевременно, с клиничните си умения (предпочитам да ги наричам междуличностни умения), психолозите имат предимство пред всички останали социални изследователи. Ние имаме подготовка да провеждаме качествени изследвания[6], тоест,  изследвания, в които пряко включваме хората, правим ги участници, а не просто обекти. Например, вместо да описваме статистически зависимост между тип училище и среден успех, каним учителите и учениците да опишат какъв смисъл има за тях училището им и как им влияе то. Този подход е ценен с това, че проникваме отвъд статистическите зависимости и постигаме разбиране за смисъла и обяснението на определено поведение. Понеже качествените изследвания включват пряк контакт, споделяне и доверие между изследовател и участник, уменията на психолога са много необходими. Психолозите са в много добра позиция, предвид компетенциите си, да работят чрез множество методи и да избират най-добрата комбинация с оглед конкретния въпрос.

Има някои особени предизвикателства пред изследователските професии в България. За психолозите конкретно, основен проблем е оскъдната подготовка по изследователски методи и статистика. Обучение по качествени методи пък напълно липсва в психологията.[7] Университетът не дава и подготовка на умения. Накрая, поради откъснатостта на образованието от практиката (и в частност на изследванията от живота), студентите трудно виждат въпросите около себе си и психологията като инструмент за отговор. Дори магистърската теза обикновено представлява диагностичен въпросник, „администриран на клинична популация“. Рядко се задават въпроси като изброените преди малко. Липсата на ефект от магистърското изследване (публикация или промяна на реалността) го прави еднократен опит. Специфични „аромати“ на изследванията в България са също недоверието към „уманитарите“ и ползата от работата им, съчетана с убеждението, че нямаме нужда някой да ни казва как да живеем. Не мога да упрекна хората за това, защото това, което виждат от науката, е най-много интервюта на експерти, които считат, че етикетът им е достатъчен, за да дават мнение. Науката не е слязла при хората, така да се каже.

Психологът като изследовател може би е най-силен като външен консултант. Така той може да работи за компании, организации или институции, които имат нужда от приложни изследвания. Постоянното стратегизиране на политики от българските институции обикновено включва „проучване на проблема“ или „нуждите“. Почти всички европроекти имат подобен модул.[8] Университетът е много добро място за осъществяване на връзката действие – изследване – предаване на знание, но в българските условия изследователят в университета трябва да върви срещу течението.

Специалист по създаване на преживяване

Завършвам с тази кулминация в претенциозните етикети. Звучи по-сериозно от „професор“, нали? Имам предвид една много сериозна професия, свързана с контакта между човек и предмет. Обикновено начинът да се свързваме с акумулирано знание – било то история, факти, култура, принципи и т.н. – е чрез определени предмети или действия. Кремъкът в музея, урокът по география, презентацията по време на тренинга, рекламата по телевизията, ритуалът на 2 юни – всичко това са начини да приобщим индивида към някакво общо знание или практика. Възникват въпроси: Как едно представяне може да бъде въздействащо? Как един урок може да бъде интересен? Как един музей може да свърже хора живеещи хиляди години далеч едни от други? И най-вече, как някакво натрупано знание може да бъде осъзнато от индивида като свързано с неговия живот, т.е. полезно?

Представете си Черешовото топче и необходимостта да обясним Априлското въстание. Стандартният начин е да прочетем в учебника едно-две изречения за него. Мисля, че ако нямаме специален интерес, повече не бихме се сетили за него в остатъка от живота ни. Ниво две: представете си, че учителят ви заведе в музея и видите Черешово топче. Може да видите как е сглобено, колко дълга е цевта, колко големи са снарядите. Ще видите цвета и може би, ако няма витрина, ще усетите мириса на дървото. Вероятно ще запомните топчето по-живо и по-ярко. Може да останете и с известно чувство на гордост или изненада от създаването му. Ниво три: представете си, че учителят ви заведе в музей на открито за един ден и ви постави задача: имате един ден да измислите и конструирате оръдие от подръчни материали (няма нужда механизмът да включва възпламеняване). Може да ви предостави една талпа и три обръча, плюс дърводелски инструменти. Може също да обяви надпревара между няколко отбора. Може внезапно да оповести, по средата на дена, че времето за работа се скъсява с два часа. Играта може да завърши със състезание по точност и далекобойност. За финал на урока учителят може да предизвика дискусия, на която класът да обсъди: Как се чувствахте, когато се наложи да направите оръдие от подръчни материали? Какво ви помогна? Какво ви попречи? Какви лични ресурси използвахте? Как приехте новината за скъсяване на времето? Какво бихте казали за мотивацията на въстаниците? Какво бихте правили на тяхно място? Как бихте оценили Черешовото топче като оръжие, като символ? Какво можем да използваме днес от опита на въстаниците? Какви са днешните потисничества и какви средства можем да си направим, за да се борим с тях?

Това беше пример за превръщане на вещ, на която трябва да се възхищаваме от чувство за дълг, в преживяване на човешкия опит, вложен в нея и преминаващ през нея във времето. Бих предположил, че ниво три ще направи урокът по история по-запомнящ се, по-възпитателен и по-полезен в личен план от другите два варианта. Превръщането на нещо в преживяване означава свръзване с човешкия опит, човешката драма, вложена в предмета или действието. Преживяване и оживяване отново. Вече споменах по-горе, че най-интересно и въздействащо е активното свързване с човешкото. Именно в това се състои създаването на преживяване. То е действие, емпатия, мислене, чувстване, усещане. Резултатът от преживяването е някаква лична промяна, защото всеки интензивен опит променя човека. (Четенето и наизустяването на уроци по история е опит, който учи, че историята е скучна абстрактна материя). Преживяването като подход може да се използва навсякъде. Може да го използвате в ученето – чрез включване на реални и разнообразни действия в обучението (игри, практически задачи, среда, стимулираща сетивата, говорене и т.н.); във възпитанието – за да разкривате чуждата гледна точка и смисъла на културните традиции; в музеи и други институции, разпространяващи знание; в обществени събития, празници, за да преминете от показване на смисъла в правене и преживяване на смисъла на ритуала; в презентации и дискусии; в рекламата, когато посланието излиза от обичайната медиа и влиза в реалността[9]; в бизнеса, където създаването на преживявания вече е основен предмет на дейност.[10] Създавайки преживяване в определено пространство, вие очовечавате пространството. Празник на тревата пред входа прави пространството „наше“: по-приятно и по-пазено. Усвоено. Преживяването е ключалката към усвояването, а ключ е смисълът – тоест, какво в преживяването е свързано с мен, как си го обяснявам, какво „щраква“.

Психолозите са в идеална позиция да са консултанти по превръщането на света в преживяване. Преживяването е едно от най-важните и проучвани понятия в психологията, особено в клиничната. Преживяването и смисълът са двете колони на феноменологичната психология и на качествените изследвания. С компетенциите си да работи с пространството на поведението и с човешката драма, психологът може да помогне за създаването на интензивен и смислен човеши опит.

Чрез този текст представих настоящите си виждания за полето на реализация на психолога в България. Реализация не просто на наученото в университета, а реализация на талант и реализация на определени обществени очаквания и нужди. Надявам се с текста да съм описал психолога не като свръхчовек, а точно обратното – като човек. Тръгващ от живота, направляван от определена нравствена позиция, и движен с ресурсите на психологическата наука и на собствената личност като инструмент. Има много професии за психолози – дори и в България. Даже, още повече в България! Къде е вашата душа?

Ресурси за повече алтернативи

American Evaluation Association

Рамка за оценяване на програми на Центъра за контрол и превенция на болестите

Класически учебник по оценяване на програми

Американска психологическа асоциация, Секция 38: „Психология на здравето“

Класически учебник по Психология на здравето

Класически учебник по планиране на здравни програми и интервенции

Психология на здравето в Уикипедия

Поведенческа икономика в Уикипедия

Приложен анализ на поведението в Уикипедия

Психология на околната среда в Уикипедия

Американска психологическа асоциация, Секция 34: „Психология на околната среда“

Двугодишна конференция по Психология на околната среда, Айндховен, 2011

Понятието „чувство за общност“ в Уикипедия

Мрежата ПИКО – успешен модел на общности върху отношения

Понятието „социален капитал“ в Уикипедия

Понятието „бизнес клъстър“ в Уикипедия

Популярна книга за създаването на общности на отношенията

Секция 27 на Американската психологическа асоциация: Изследвания и действия в общности

Секция 9 на Американската психологическа асоциация: Общество за психологически изследвания на социални проблеми

Action Research (Изследвания за социална промяна?) в Уикипедия

Качествени изследвания в Уикипедия

Класически учебник по изследователски методи

Класически текст по качествени методи за изследване

Учене от преживяване в Уикипедия

Икономика на преживяванията от Уикипедия

Феноменологични изследователски методи

[1]Например, въвеждането на глоба при закъснение за прибирането на детето от детската градина. Ако глобата е ниска, хората я плащат и закъсняват масово. Ако е висока, може да е непосилна или да кара хората да подкупват учителките със сума, по-малка от глобата. Томас Мор дава пример с въвеждането на смъртно наказание за обир. Ако това стане, бандитите ще  започнат да убиват винаги след обир, за да намалят шанса да бъдат заловени.

[2] Класически пример е рекламата против тютюнопушенето с послание „Косата ти мирише гадно и кожата изглежда ужасно“. За сравнение, обясняването на плашещите здравни последствия от тютюнопушенето на подрастващи има почти нулев ефект, понеже важните за тях неща са други.

[3] Това беше едно от главните решения при тоталитарната държава: масово участие в кръжоци по интереси (по модерному „референтни групи“).

[4] Това може да ви се види подозрително близко до „връзкарството“ от периода на социализма. Всъщност, хората с „връзки“ винаги са имали капитал, тоест, ресурси, които компенсират липсата на икономически или човешки ресурс.

[5] На тази тема ще посветя отделен текст, но засега ще допълня,че демокрацията няма да работи ефективно у нас, докато политиката не стане постоянно занимание на мнозинството от населението; няма да стане постоянно занимание, освен ако не е приятна и забавна.

[6] Качествени или количествени изследвания е едно от деленията в изследователската методология.

[7] Бих направил подобно заключение и за социологията и културологията, но впечателнията ми не са така преки.

[8] Доброто проучване на нуждите всъщност би трябвало да е част от процеса на оценка на проекта, виж по-горе.

[9] Класически пример е „рекламата“ на филма „Годзила“: смачкани коли на избрани места по улиците.

[10] Някога Макдоналдс са продавали само хамбургери. Сега може да си купите рожден ден (преживяване), а тортата е подарък от заведението.

Емпатия, приемане и автентичност са трите условия за работа на терапевта, формулирани от един от бащите на съвременната психотерапия и основателите на хуманистичната вълна в психологията – Карл Роджърс. Освен в повечето днешни терапии, тези три понятия са втъкани в почти всички книги тип „Как да си помогна“. С тази статия ще разберете защо.

„Мхм“ (потвърждаващо хъмкане) е една от честите реакции на терапевта към думите на клиента.  Понякога то е обект на ирония и шеги. Кратко и ясно изразява разбиране и покана за още споделяне. Като в „Мразя се!“ – „Мхм“.

————————-

Въведение

Приемане, емпатия и автентичност са понятия, познати на всеки психолог в България. Нещо повече, училищният учебник по психология съдържа отпратки и разяснения към тези понятия, а в популярната литература за практическо себеразвитие свободно се борави с тях. Трите помагащи нагласи са част от общата култура на психолозите. Не ми е известен превод на български език на някой от трудовете на Карл Роджърс или неговите съмишленици, нито друго задълбочено представяне, така че както за професионалната, така и за широката публика, тези три важни концепции се възприемат и разбират някак общо, интуитивно, на принципа «това всеки знае какво е». Защо това ми се струва проблем? Тези три условия на помагащото (терапевтично) отношение са дълбоко проникнали в почти всички съвременни терапевтични и консултативни подходи, в ежедневната психология, в образованието и на практика във всички сфери на социални услуги. Както професионалистите, така и запознатите «хора от улицата» искрено приемат и прилагат трите нагласи – така, както ги разбират. Както с всяка голяма социална идея, и в този случай проектът сериозно се различава от реалността. Неосмисленото и непълно прилагане на трите нагласи твърде често създава точно обратен ефект. И докато в терапията и консултирането това води просто до успокояващо придържане към методите и техниките на основния терапевтичен подход на психолога, то в сфера като образованието последствията се оценяват като катастрофални (Енгелмайн и Карнайн, 1982, цит. в Smith).

Значението на доброто разбиране на приемането, емптатията и конгруентността става още по-важно като се има предвид, че в личностно-центрирания подход по думите на Роджърс са важни нагласите (трите нагласи), а не техниките на терапевта. Учебниците и тренингите по личностно-центрирана терапия не дават така удобните и разбираеми техники, характерни за повечето терапевтични подходи. Това особено важи до периода на 90-те години на 20-ти век. Опитът ми показва, че повечето обучаващи се психолози, изпитвайки нужда от по-голяма сигурност и яснота в инструкцията, реагират с недоумение и дори тревожност на липсата на терапевтични техники в това, което учат като «хуманистичен подход в терапията». И още нещо – отказът от експертна позиция, който личностно-центрираният подход възприема поради самото си естество, за много от обучаващите се психолози е неприемлив поради естественото им желание да се утвърдят като професионалисти с ясна и призната компетентност.

В тази връзка, липсата на превод на български език на каквато и да е книга на Роджърс, неговите сътрудници или съвремените автори на личностно-центрирания подход мога да нарека не по-меко от позорна. Но далеч по-важна от възмущението е загубата – както от превратното прилагане на мъгляви понятия, така и от пропуснатите ползи от това, че не можем да използваме постиженията на личностно-центрирания подход.

В този текст ще представя всяко от трите понятия – емпатия, безусловно позитивно отношение и конгруентност, техните ефекти и проблемите с тяхното прилагане, както и техния ефект в съчетание. Използвам оригинални източници на личностно-центрирания подход, синтезиращи дългогодишен клиничен и изследователски опит: “Клиент-центрирана терапия” на Карл Роджърс (първо издание 1951 г.) и “Личностно-центрирано консултиране в действие” на Дейв Миърнс и Брайан Торн (трето преработено издание, 2007 г.) С тези източници обхващам според възможностите си както оригиналния замисъл на основателите на подхода, така и развитието му през годините и последните достижения след 90-те, когато подходът преминава през значително развитие и разрастване. С оглед на това развитие, ще боравя с наименованието “личностно-центриран подход” (ЛЦП) и “личностно-центрирано консултиране” (ЛЦК), утвърдени в последното десетилетие в резултат от дискусиите и развитието на това терапевтично направление. За критиките и проблемите на подхода съм използвал фундаменталния обзорен труд на Ноуел Смит “Съвременни системи в психологията” (изд. 2001 г.)

Емпатия

Емпатията е дефинирана от Роджърс по следния начин: това е функцията на терапевта

“…да приеме, доколкото е способен, вътрешната рамка на разбиране (frame of reference) на клиента, да възприема света, както клиентът го вижда, да възприема самия клиент така, както той вижда себе си; да остави настрана всички възприятия от външната гледна точка; и да комуникира това емпатично разбиране с клиента си.”

Миърнс и Торн описват емпатията на по-различен език:

“Емпатията е продължителен процес, в който консултантът оставя настрана своя начин на преживяване и възприемане на реалността, избирайки да усеща и отговаря на преживяванията на клиента си. Това усещане може да е интензивно и трайно, като консултантът наистина преживява мислите и чувствата на клиента си с такава сила, все едно те са възникнали у него самия.”

Подробното изложение и дискутиране на понятието от Роджърс и другите подчертава ограниченията в емпатията. Това не е “поставяне на мястото на другия”, както на ежедневен език бихме казали. Емпатичното разбиране не е репликиране на Аз-а на клиента и възпроизвеждане на неговата (проблематична) ситуация. Роджърс прави ясно разграничение между емпатичната идентификация с клиента и емоционалната идентификация, която не е помагаща. Терапевтът възприема “гнева, надеждата и страха” на клиента, но не изпитва същите “гняв, надежда и страх”. Защо това е много важно? Основен фактор за терапевтичния процес е приемането и изследването на отхвърлените от клиента чувства и мисли. Това приемане започва да става, когато клиентът види и почувства, че така страшните и срамни преживявания са разбрани и приети от друг човек (терапевта). По думите на един от клиентите на института в Чикаго,

“Консултантът не беше смаян или шокиран. Аз му говорех всички тези неща за себе си, които изобщо не се вписваха в портрета ми на учен, учител, нормален човек. А той реагираше с пълно приемане и топъл интерес без тежки емоционални обертонове. Пред мен седеше нормален, интелигентен човек, който искрено приемаше моето поведение, което изглеждаше за мен толкова срамно.”

Както виждаме, клиентът не може да получи реалистичен и заслужаващ доверие отговор от консултант, който възпроизвежда неговите емоционални “обертонове”. Клиентът не би повярвал на човек, който изглежда емоционално обвързан с него самия, който толкова се е вживял, че е “минал на негова страна”. Причината за такова приемащо поведение би била приписана на пристрастието на консултанта (подобно на майчиното), а не на реално обективния факт, че преживяването на клиента всъщност не е “срамно” и може да бъде прието.

Още нещо – Миърнс и Торн говорят за това как консултантът преживява чувствата на клиента си като че ли са негови, но емпатичната сензитивност е под контрол – консултантът не се “загубва” в рамката на разбиране на клиента и може да я напусне. Според авторите това е критичен елемент от професионализма на консултанта, който е способен да работи по интензивен и чувствителен начин с клиента, без да бъде завладян от тези чувства. Този контрол дава на клиента сигурност – той знае, че макар и да се чувства отчаян и изгубен, консултантът ще остане надежден, последователен, сензитивен. Именно последното качество е много показателно за контрола, защото “завладяването” от интензивни преживявания води до себе-центрирането (затваряне, защити) на клиента, което консултантът не може да си позволи.

Консултантът изпитва преживяванията на клиента, без да се загубва в тях и без да има същите причини за такива преживявания. Очевидно това е способност да се докосваш свободно и волево до собствените източници на чувства, което изисква смелост, гъвкавост и богат социално-психологически опит.

Целта на емпатията не е консултантът “да разбере” клиента. Целта е клиентът да постигне разбиране за себе си. В този смисъл, емпатията е разбиране с, а не разбиране на. Това положение е в синхрон с центрирането на терапията върху личността на клиента. Самият процес не води до разбиране, разгадаване, а е постоянно усилие за следване на клиента в изследването му на собствените преживявания, в което се редуват по-пълно и по-непълно емпатично отразяване.

Важно е да подчертаем отново, че емпатията не е само разбиране и мислене, тя е и чувстване и преживяване с клиента. Тя създава едно общо поле на преживяването на клиента и терапевта. Консултантът си поставя за цел усещането за преживяването – не само разбирането на наративите на клиента. Твърде често консултантът всъщност не разбира думите и мислите на клиента, защото те са дисоциирани или неразбираеми – но общуването между двамата протича директно на нивото на чувствата и усещанията. Използва се също несъзнаваното взаимодействие на езиците на тялото и подобни на гещалт терапията наблюдения върху телесните усещания, преживяванията тук и сега, противоречията между вербално и невербално. Миърнс и Торн посочват като пример един терапевтичен случай, в който тежко травматизиран клиент не може да говори и в първите 26 сесии от терапията консултантът осъществява емпатия без никакво словесно изразяване на клиента. Това разбиране за емпатията и за възможностите на ЛЦК е доста по-различно от традиционното схващане, че “хуманистичният подход” е подходящ за работа с интелектуално развити и образовани клиенти.

Миърнс и Торн дават като ориентир за степента на емпатично разбиране скала за оценка на емпатичните отговори. Много често емпатията се възприема само като отговорите, реакциите към клиента, защото това е най-лесно за операционализиране. Вече подчертахме, че емпатията е нещо много повече – тя е процес, но емпатичните отговори могат да се оценят от 0 до 3. Степен нула според Миърнс и Торн е липсата на емпатичност, когато отговорът е нерелевантен или оценяващ, генерализиращ, утвърждаващ някакво допускане, при който всъщност няма провокация за по-дълбоко изследване на чувствата. Ниво едно е непълната емпатия, при която отговорът частично отразява чувствата и мислите на клиента; непълна е в смисъла на това, че изпуска част от тях. Ниво две е точната емпатия, при която консултантът показва акуратно разбиране на мислите и чувствата на клиента. Ниво три е добавящата емпатия, при която се показва разбиране отвъд осъзнатите чувства и мисли на клиента, на “ръба на осъзнатостта”. Потапяйки се в преживяванията на клиента, терапевтът спонтанно визуализира или формулира (осъзнава) нови чувства и мисли. Това е разбиране на дълбочинните, неизразени чувства. Повечето отговори на терапевта са на ниво едно и две, а на ниво три са редките прозрения, при които консултантът изследва заедно с клиента неосъзнатите преживявания. Миърнс и Торн предупреждават срещу използването на отговори с добавяща емпатия при клиенти със силно изразен външен локус на контрола, защото има вероятност те да приемат направо рефлексията на консултанта като своя, без да преценят дали я чувстват по същия начин.

На какво се дължат позитивните ефекти на емпатията в терапевтичния процес? На първо място, чрез емпатията се постига разбиране на клиента, което е само по себе си благоприятно за самоуважението му (“Проблемите ми могат да бъдат разбрани”). Също така, усилията на терапевта да разбере клиента имат такъв ефект (“Аз съм достатъчно важен за този човек, за да положи усилия да ме разбере”). Емпатията преодолява отчуждението и изолацията, защото е на практика невъзможно да останеш в отчуждена позиция срещу някого, който ти показва разбиране на дълбоко личностно ниво. Емпатията също така влиза по особен начин в опита на клиента: срещу мен е някой, който наистина се опитва да разбере, а не да ме етикира, да ме изследва, да ме поставя в схемите си. Най-важният ефект в тясно терапевтичен смисъл е, че фокусирането върху проявени и дълбоки чувства и преживявания води до осъзнаването им. Това е първата стъпка към поемането на отговорност за тях. Друг клинично доказан ефект е последващото задълбочаване на изследването им от страна на клиента. Емпатията обективизира и прави осъзнати потисканите преживявания и позволява на клиента да работи с тях, да ги изследва и приеме по своя собствена (а не външна) преценка.

За емпатията има две главни пречки според Миърнс и Торн. Първата е ангажираността с теорията. ЛЦП отхвърля ролята на терапевта като експерт, като знаещ повече за клиента от самия него. Конкретно за процеса на емпатия теорията е пречка поради това, че тя е безполезна за разбирането (да не говорим за обяснение или прогноза) на индивидуалния конкретен клиент. Теориите могат да бъдат психологически (научни) и/или лични допускания на терапевта. Често ние имаме емоционална ангажираност с нашите теории и не само очакваме те да се оправдават, но и имаме нужда от това. Вместо да се хващаме за теориите, по-добре да емпатизираме с клиента, за да открием неговите индивидуални, уникални отговори. Този избор е една от причините ЛЦП да е труден за много психолози – те трябва да оставят настрана своите активи, своите знания, преди да усетят пълно индивидуалността на клиента си. Втората бариера за емпатията са нуждите и страховете на самия терапевт. Това е основен въпрос в обучението на терапевтите, и тук ще спомена само главните рискове – силни чувства на симпатия или антипатия към клиента; нужда да бъдеш харесван от или необходим на клиента; нужда да усещаш “прогрес” в терапията; страх от отваряне на промени у самия терапевт вследствие процеса на терапия. Затова личностното развитие е много важна част от обучението и практиката на терапевта. Както вече стана дума, уязвимостта води до защитно, затворено поведение, противоположно на емпатията.

Безусловно позитивно отношение

Второто ключово условие за терапевтично отношение е известно още като приемане, непритежателна топлота, уважение, ценене, утвърждаване. Миърнс и Торн го дефинират като

“…фундаменталната нагласа (attitude) на личностно-центрирания консултант към клиента му. Консултантът, който поддържа такова отношение, дълбоко цени човечността на своя клиент и в това ценене не се разколебава от особени поведения на клиента. Тази нагласа се проявява в постоянното приемане на и устойчивата топлота към клиента”.

Ключов аспект от приемането е постоянството – както към отделния клиент по време на терапията, така и между всички клиенти. В противен случай приемането излиза подвластно на определени условия, става условно и няма ефекта, който описвам по-долу. В това отношение то напомня ненасилието като подход за социална промяна.

Тук искам да направя важни уточнения, защото БПО е може би най-превратно разбираният аспект на помагащото отношение. Приемането не означава одобрение. Точно с механизма на одобрението и неодобрението се бори БПО. Напълно възможно е да не харесваш поведението на клиента, но да го приемеш. Това означава отвореност към опита на другия, ангажирано допускане на неговото поведение, готовност да работиш с това поведение, да го изследваш с клиента, да го допуснеш в съвместното поле на преживяване. Съответно, не да го оценяваш, осъждаш, одобряваш, разубеждаваш – реакции, които прекратяват общуването, провокират защитно поведение и по никакъв начин не позволяват изследване на преживяването и поведението. В този смисъл “позитивен” можем да тълкуваме не само като топъл, но и като положителен, полагащ проявеното поведение като материал за изследване (вместо отхвърлящ). Има аналог на това отношение в един от основните отговори в краткосрочната терапия: “Сигурен съм, че имате основателна причина за…”

Миърнс и Торн дават пример с клиент – учител, разказващ със злорадство за това как издевателства над непослушните си ученици. Нормалната реакция е да отхвърлиш неговото поведение като неприемливо, възмутително, и да го накараш да премисли дали е морално да продължава с тази професия. Такова отсъждане обаче не е работата на терапевта – то само ще затвори комуникацията, без да я задълбочи. Приемането на хипотезата, че насилственото поведение не е всичко, което представлява този човек, помага на терапевта да остане заинтересуван, загрижен и дори топъл към клиента. В такъв случай след известно време клиентът разкрива преживяванията и основанията за своето поведение и може да почне да работи с тях.

Приемането също така трябва да се поддържа в съчетание с другите две условия – емпатичност и автентичност. Приемането без разбиране, без топлота, е просто толерантност, идваща от безразличие и апатия. “Не ме е грижа за теб, прави каквото искаш”. Роджърс говори за това, че приемането е емоционална нагласа. Според Роджърс клиентът е много чувствителен към разликата между терапевт, който слуша и разбира, и такъв, който разбира, но и наистина го е грижа за значението, което чувствата, мислите и преживяванията имат за клиента. БПО също така не се състои в това да си “приятен” и “добър” към другия. Да си приятен е социална маска за пред света, с която скриваш какво наистина чувстваш или предварително се застраховаш срещу противоречива оценка от другите. Да си приятен не дава на клиента увереност в приемането и чувство за топлота, а по-скоро се възприема като прикритие на истинските реакции. Консултантът трябва също така да е много сензитивен към скрити условия, които може би поставя на клиента – например да очаква от него промяна или приемане на безусловното приемане.

В основата на БПО стои главната хипотеза на клиент-центрираната терапия. По думите на Роджърс, това е убеждението, че индивидът има необходимия капацитет да се справя конструктивно с всички аспекти на живота си, които осъзнава. Клиентът е човек, който е компетентен да направлява себе си. Това убеждение е свързано с базовото вярване на терапевта и човека в ценността и значимостта на индивида. Роджърс поставя следните въпроси: Как се отнасяме към другите? Виждаме ли всеки човек като притежаващ самостойна ценност и достойнство? Уважаваме ли неговите способности и право да ръководи себе си или вярваме, че най-добре е животът му да бъде направляван от нас? Роджърс подчертава, че клиент-центрираната хипотеза не е култ, а преживяна и осмислена практика и описва по “терапевт-центриран” начин постепенното заемане на такава позиция през погледа на обучаващ се консултант. Според Роджърс в основата на дълбокото уважение и приемане на другия стои дълбокото ценене и приемане на себе си.

В тази връзка Роджърс обяснява под линия термина “клиент”, който замества утвърденото до онзи момент понятие “пациент”. Клиентът е “човек, който активно и доброволно търси да получи помощ по определен проблем, без да иска да се откаже от отговорността си за ситуацията”. ЛЦП съзнателно отхвърля отношението пациент – експерт, диагнозата, предписването и другите навлезли от медицината в психотерапията концепции. Консултантът прозрачно и съзнателно се отказва от ролята си на експерт по проблема на клиента (тази позиция се реализира и чрез конгруентността). В уважението си към личността на клиента, консултантът стои равностойно на него в съвместната им работа. Уважението към клиента е дотолкова проникнало в ЛЦП, че Роджърс винаги нарича вярването в капацитета на човека “хипотеза”, която се изследва във всеки конкретен случай. Ние не си позволяваме да имаме оптимистичен генерален предразсъдък за конкретния индивид, влизащ в терапия – ние ценим уникалността на всеки дотолкова, че за всеки нов клиент вероятността за себе-разбиране и себе-направляване допускаме и да не отговаря на нашето вярване. Роджърс поставя следния ключов въпрос:

“Но готов ли е терапевтът да даде пълна свобода на клиента относно резултатите? Искрено ли е готов да остави клиента да организира и направлява живота си? Готов ли е да го остави да избере цели, които са просоциални или анти-социални, морални или неморални? Ако не е готов, съмнително е, че терапията ще бъде дълбоко преживяване за клиента. Още по-трудно, дали е готов да остави клиента си да избере упадъка вместо растежа, невротизма вместо душевното здраве? Да откаже помощ, вместо да я приеме? Да избере смъртта пред живота? На мен ми се струва, че само ако терапевтът е готов да допусне всеки резултат, всяка посока, да бъдат избрани – само тогава осъзнава жизнената сила на способностите и потенциала на индивида за съзидателно действие. Сякаш, ако е готов за избора на смъртта, бива избран животът; ако е готов за избора на невротизма, здравето бива избрано.”

Основната хипотеза на ЛЦП има биологично обяснение. Според хуманистичните психолози от Маслоу и Роджърс насам, у живите същества е заложен стремежът към развитие. В хуманистичната психология това се нарича “актуализираща тенденция”. Когато тя се развива свободно, индивидът инстинктивно предпочита това, което е добро за него – т. нар. организмично ценене (organismic valuing).

Защо е важно безусловното приемане? Ще опиша накратко механизма на условното приемане, който създава предпоставките за невротичен живот. Хората, които не получават или по време на развитието си не са получавали достатъчно безусловно приемане (любов, уважение) или са възпитавани с потискащо-наказващи условия за приемане, имат много крехък позитивен образ за себе си и много силна нужда от външно позитивно приемане. Те сякаш живеят според някакъв социален договор, по който нямат право на грешна стъпка. Те полагат неимоверни усилия да правят това, което знаят, че ще предизвика одобрение от страна на околните и бдително избягват и потискат мисли, чувства и действия, които биха предизвикали неприятна оценка. Тяхното чувство за ценност, както в техните очи, така и в тези на значимите други, е под условие – условието да се печели одобрение и избягва неодобрение. Това означава, че поведението им е силно ограничено, втвърдено, само до прояви, които със сигурност са приемливи за останалите. Така те са жертви на условията за признаване на ценност, наложени от другите. Нуждата от приемане, естествена и базова за всеки човек, се превръща в толкова силна потребност, че индивидът може да приеме “усмирителната риза” на условията и да пренебрегне своята актуализираща тенденция. В такъв случай, идеалният (т.е. изпълняващият условията) Аз на индивида наказващо потиска истинския Аз. Този конфликт има различни прояви, индивидът преживява вътрешна раздробеност, невъзможност да съгласува противоречиви мисли и чувства, неприемане на (истинската) част от Аз-а, чувства на страх, срам, гняв. Тези невротични прояви могат да прераснат в кризи, които правят живота на индивида непоносим и могат да са повод за терапия.

В действие влиза един порочен кръг на себе-проваляне. Индивидът, който не приема себе си, не цени себе си, не очаква другите да го ценят. Затова в отношенията си с другите той изгражда защити. Оттегля се или се затваря, не иска да занимава другите със себе си, да се излага, страхува се да не бъде отхвърлен съвсем. Възможно е също да се държи по пресилено противоположен начин, за да е сигурен, че внушава обратното на това, което чувства към себе си. Друга стратегия е провокативното, странно поведение, което възпроизвежда неговите страхове, но индивидът се надява, че от силно изразения начин на това поведение изглежда, че то е негов избор, а не съдба. Това е широк набор от поведения – плахост, затвореност, студенина, агресивност, чудатост и много други възможности. Всички те се посрещат негативно от останалите и наистина ги отблъскват, което всъщност дава “доказателство” на индивида, че не е обичан и не може да бъде обичан. Порочният кръг се затваря.

Безусловното приемане разбива условната наученост и този себе-провалящ цикъл. Консултантът цени клиента без значение дали той се подчинява на някакви условия. Обусловената връзка между изпълняването на условия и чувството за ценност се разкъсва чрез постоянното отношение към клиента като ценен сам по себе си, без значение дали спазва условията, поставени му в живота. Консултантът отказва да бъде отклонен или провокиран от обичайното, добре тренирано защитно поведение на клиента. С това постоянство у клиента постепенно се появява чувство на приемане на неговата присъща ценност. Когато у клиента отпадне нуждата да се държи защитно, той започва да се чувства достатъчно сигурно, за да разкрива повече от себе си и да се изследва по-дълбоко. Друг ефект на БПО е постепенното “заразяване” на клиента с приемащото отношение на терапевта (за това е изключително важна автентичността). Клиентът осъзнава, че такова приемане и ценене е възможно и започва да го чувства.

Последващия терапевтичен процес Роджърс описва по следния начин.

«Има много елементи на преживяване, срещу които клиентът не може да се изправи, не може ясно да възприеме, защото да ги погледне или признае би било противоречащо и заплашително за настоящата организация на Аз-а. /…/ В терапевтичното преживяване, да видиш своите нагласи, смущения, амбивалентност, чувства и възприятия точно изразени от друг, но освободени от емоционални усложнения, значи да видиш себе си обективно, и това прокарва пътя към приемане в себе си на всички тези елементи, които вече са по-ясни. /…/ В емоционалната топлота на отношенията с терапевта, клиентът започва да преживява чувство на сигурност, защото открива, че каквото и отношение да изразява, то бива разбрано по почти същия начин, по който е преживяно от него самия, и е прието. Тогава клиентът е способен [да изследва мъгляви чувства]. /…/ Може за първи път да възприема враждебното значение и цели на някои свои поведения и да разбере защо се чувства виновен за тях, и защо е било необходимо да потиска осъзнаването на смисъла на тези поведения. Това по-ясно възприемане обаче е само по себе си разстройващо и тревожещо, не терапевтично. /…/ Но докато той дава глас на тези нови възприятия и съпътстващата ги тревожност, той открива, че неговото алтер его, терапевтът, също възприема тези преживявания, но с ново качество. Терапевтът възприема Аз-а на клиента както самия него, и го приема; той възприема противоречивите аспекти, гонени от съзнанието, и също ги приема като част от клиента; и това двойно приемане съдържа също уважение и топлота. Така клиентът може да поеме към себе си същото отношение. /…/ Може да преживява себе си като личност, имаща враждебни и други чувства, и да усеща това без вина”.

Климатът на приемане, уважение и топлота, в който се посрещат противоречивите преживявания, стимулира отвореното им възприемане, любопитството, продължителното и все по-дълбоко изследване, осъзнаването и назоваването им и в крайна сметка приемането им като ценна част от Аз-а; в крайна сметка постигане на един по-пълен, “истински Аз”.

Това отношение е поддържащо (supporting), без да е подкрепящо (supportive). Клиентът не чувства, че някой е зад него, че го одобрява. Той чувства факта, че някой го уважава такъв, какъвто е, и който е готов да тръгне с него във всяка избрана от самия него посока. Това не е и сигурността на отношенията на обич в обичайния смисъл. Клиентът не чувства, че терапевтът го харесва, а често не е и сигурен дали харесва терапевта. Няма доказателство в преживяванията на клиента за това. Но това е преживяване на дълбоко уважение към Aз-а на клиента, в което няма страх от заплаха или нападка. Така нереалистично враждебните, любовни или страхови нагласи се разтварят в осъзнаване. Клиентът така е възприемал и тълкувал реалността. Но в отношението с терапевта, където няма нужда от защита на тази интерпретация, той може да си даде сметка за други доказателства от сетивния опит, които не са били допускани до съзнанието, или са били интерпретирани неточно.

Важно е да отбележим, че тази нагласа на приемане може да бъде много трудна за поддържане. Много от клиентите съзнателно или несъзнателно провокират уважението и приемането на консултанта към тях самите по най-различни начини. Тези “трудни” клиенти задействат защитни стратегии, с които “тестват” границите и всъщност условията на приемане на терапевта, опитват се да докажат, че това е поредният човек, който ще ги отхвърли и ще потвърди хипотезата им за себе си като хора без присъща ценност. Този процес на “тестване”, на изпробване, при последователно искрено приемане и топлота от терапевта, може да стига все по-провокативни модуси, защото заедно с появяващата се и растяща надежда у клиента нараства и страхът, че в крайна сметка отново ще бъде отхвърлен. Консултантът трябва да е много искрен и много убеден в своята хуманистична хипотеза, за да устои на тези провокации и да отграничи своите естествени реакции към поведението от приемането на клиента като личност. Миърнс и Торн препоръчват като решение емпатията – постоянен процес на разбиране и отговори към клиента относно неговото поведение и преживяването между двамата.

В заключение искам да дам като пример последствията, които непълното разбиране и изобщо приложение на една силна идея като БПО може да предизвика. Във възпитанието и училищното образование в развитите страни отдавна е възприет един ненаказващ, приемащ, толерантен подход към обуславянето на поведението на децата. В България от няколко години например официално е формулирано в Програмата за развитие на училищното образование, че личността на детето е основната ценност в образованието. За съжаление декларациите и дефинициите на толерантното отношение са крайно недостатъчни за истинското му приложение. Това, което се получава е, че родителите или учителите всъщност толерират, допускат поведения, без усилия за разбиране, топлота, уважение, без грижа, реално заменяйки толерантността с безразличието. Очевидно е, че провокативни, агресивни, затворени или защитни поведения по този начин не могат да бъдат осмисляни и социализирани. Истинският човешки контакт не може да бъде успокояващо и изчистващо съвестта заменен от предписани, “модни” подходи на професионална толерантност (разбирай апатия). Разбира се, много по-лесно е да се изпълнява предписание за пасивност (остави го да прави, каквото прави), отколкото за активност (ангажирано общувай и се опитвай да разбираш другия). Резултатът от това масово “прилагане” на БПО са масовите прояви на агресивност, изолация, обърканост, скука, липса на идентичност, меркантилност и други повече или по-малко социално смущаващи изрази на провала в това да откриеш присъщата си ценност и ценността на другите, да откриеш – себе си.

Конгруентност

С тази странна дума наричаме третото условия за терапевтичното отношение. Може би най-близкият превод би бил “съответственост”. Други названия, посочени от Миърнс и Торн, са: искреност – което съдържа в смисъла си съзнателен избор на поведение, което не винаги е случаят; прозрачност – което обхваща по-скоро едната половина от поведението; истинскост и автентичност – което е описание на усещането на клиента за поведението на консултанта, но повдига въпроса кое е истинско – престава ли да бъде истински консултантът, когато се държи защитно?

Авторите дават следната дефиниция на конгруентност:

“Това е състояние на консултанта, в което неговите външни отговори към клиента съответстват постоянно на вътрешното му преживяване за клиента”.

Конгруентността съдържа две съответствия – 1) съответствието между преживяваното и осъзнаваното от консултанта и 2) съответствието между осъзнаваното и изразяваното, комуникираното с клиента.

Защо конгруентността е важна, как помага тя в терапевтичното отношение? На първо място, тя помага на клиента да се довери на консултанта и на процеса. Действието на другите две условия е невъзможно, ако в тях има съмнения за неискреност. Важно е клиентът да е сигурен, че консултантът няма за цел да го манипулира и така може да е свободен в споделянето си. Също така, прозрачността разсейва мистиката, свързана с терапията и премахва позицията на експертност и монопол върху познанието и решенията, които според ЛЦК са противопоказни за развитието и овластяването на клиента (разгледахме това по-горе). Прикриването на процеса създава илюзия за власт, за външна власт над клиента. Показването не само на резултата, но и на механизма, насърчава клиента да търси ресурси и начини да поеме отговорност. Доверието в отношението се спечелва, а не се внушава от консултанта чрез загадъчност или превъзходство. Това е доверието, спечелвано от човек, който иска да присъства пълно като истинско човешко същество в отношението. Друг важен аспект на конгруентността е признаването, показването на собствените слабости от консултанта. Той е открит за това, че може да бъде смутен, безсилен, грешащ, защитаващ се. Това разкрива нови възможности за клиента да приеме своите слабости, от които обикновено се страхува в живота си. И накрая, конгруентността на консултанта е пример за клиента, който може да се стреми към състоянието на двойно съответствие, което всъщност е целта на терапията. В обобщение, конгруентността създава уникален процес – “последователност от взаимодействия, в която феноменологичните реалности на клиента и консултанта могат да бъдат съпоставяни”. Когато се откриват разлики в тях, това е индикатор за важен терапевтичен материал за клиента или за ученето на терапевта. Под “феноменологична реалност” се има предвид реалността, както е преживявана от индивида, по неговия уникален начин, с неговите уникални смисли. Когато двете реалности на клиента и консултанта се сравняват и между тях има рязък контраст – едни и същи събития имат коренно различен смисъл, започва процес на запитване, на изследване. Консултантът дава на клиента алтернативна перспектива за реалността.

Част от състоянието на конгруентност е метакомуникацията в отношенията на консултиране, а именно обсъждането на процеса. Това е мощен инструмент, използван от много подходи, който при ЛЦК има за цел да покаже механизма на работа, да изостри осъзнатостта на клиента за протичащото.

Възниква въпросът дали консултантът трябва да изразява спонтанно всичко, което чувства, което му идва наум? Миърнс и Торн поставят три условия за отговорите на консултанта към клиента. Първо, когато говорим за конгруентност имаме предвид отговорите, реакциите на консултанта към преживяванията на клиента. Консултантът може да изпитва множество чувства и усещания у себе си, но само тези, които са в отговор на клиента, са подходящи за изразяване. Второ, конгруентният отговор трябва да бъде релевантен на грижите на конкретния клиент и преживяванията му в момента. На трето място, за да не доминира процеса, консултантът трябва да изразява преживявания, които са значими и устойчиви. В едно изречение, под конгруентност имаме предвид консултантът да дава израз на реакциите си, които са релеватни на клиента и които са относително силни или устойчиви.

В заключение ще цитирам преживяването на един консултант за конгруентността.

“Оставам с чувството, че давам всичко, което мога, в терапевтичното отношение, което ме оставя без чувство на задържане или вина. Това също допринася за нарасналата ми способност да казвам “не” на някои искания или молби на клиента, без чувството, че го отхвърлям или предавам по какъвто и да е начин”.

Трите условия във взаимодействие

Изключително важно е да се разбира прилагането на трите елемента във взаимодействие, едновременно и постоянно. До момента на няколко пъти посочвах примери за това. Самото разделяне на трите аспекта е условно и както Роджърс, така и следващите автори от ЛЦП, представят отделно трите аспекта като прагматичен начин да ги обяснят и разяснят на обучаващите се терапевти.

Е. Фрайр пише (цитат по Миърнс и Торн):

“…емпатичното преживяване и безусловното позитивно отношение са в крайна сметка едно и също преживяване. С БПО терапевтът приема всеки аспект на преживяването на клиента, като му предлага своето присъствие. С емпатичното преживяване, терапевтът приема всеки аспект на рамката на разбиране на клиента, като навлиза в света на клиента”.

В практически план, малко вероятно е да се борим упорито да разбираме клиента, ако нямаме нагласата да го ценим като личност. Клиентът няма да приеме нашето приемане, ако не сме постоянно в състояние на искреност, автентичност. Когато консултантът приема клиента си му е по-лесно да бъде искрен и автентичен с него. Конгруентността пък подпомага приемането, защото признаването например на трудност, която консултантът има в отношението с клиента, последвано от съвместно изследване и изясняване на тази трудност, водят до укрепване на отношението и взаимното приемане. Казано в едно изречение, в ЛЦК клиентът има специалното преживяване, че може да повярва, че човекът срещу него го възприема, доколкото е възможно, както той самия, и го приема с уважение и топлота. Впрочем Роджърс дава такова определение за любовта – да бъдеш дълбоко разбиран и дълбоко приет.

Най-често чуваното предизвикателство към ЛЦП се съдържа във въпроса: “Какво става, когато безусловното приемане и конгруентността са в конфликт – автентични ли сте относно вашата липса на приемане?” Роджърс многократно е отговарял на този въпрос, без да задоволи питащите. Част от проблема е, че задаващият въпроса и опитният личностно-центриран професионалист имат различни рамки на разбиране. Питащият може лесно да си представи много контексти, в които може да преживява такъв конфликт, но реалността за опитния личностно-центриран консултант е такава, че такъв конфликт просто не възниква. Това може да звучи неискрено, но такава е реалността на консултанта.

———————————–

Използвани източници

Mearns, D., Thorne, B. Person-Centred Counselling in Action, 3^rd ed., London: SAGE Publications, 2007

Rogers, C. R. Client-Centered Therapy: its Current Practice, Implications and Theory. Boston: Houghton Mifflin, 1951

Smith, N. Current Systems in Psychology: History, Theory, Research and Applications, Wadsworth Publishing, 1999

Плюсовете
- Изключително удобно и лесно намиране на информация по всякакви теми. Спомням си някога в гимназията или началото на университета как търсехме изрезки от вестници, когато искахме да направим плакат или нещо подобно. Сега е толкова лесно.
- Комуникацията и поддържането на връзка с хора по цял свят. Не съм си представял, че отново ще намеря и ще си пиша с важни за мен хора на места, където просто няма да отида. Помня как си бях правил екселски файл с всичките ми контакти – бях стигнал към 70. А сега имам фейсбук…
- Възможностите да свършиш някаква работа. Това е свързано с предното, но искам да го отделя, защото има голям ефект. Работя за английска рекламна агенция в Лондон, работя по проекти с партньори от 4 страни в Европа, купувам си книги в Амазон, пиша си с преподаватели и си пускам документите в американски университети. Наистина си в света (поне интернетизирания).

Минусите - понякога си мисля, че са много по-тежки от плюсовете…
- Съсипване на работните ми навици. Работата ми в интернет ме приучава да очаквам резултат след едно натисване на мишката; да използвам смляна и готова информация; да жонглирам постоянно с различни и трудно съвместими задачи (даже в момента чатя, докато пиша това). Мисля по-разпокъсано, подскачащо, по-трудно се съсредоточавам, имам проблем със задачи, които изискват постоянство без незабавен резултат от усилията, ядосвам се, когато не получавам отговори бързо. Много лоши навици!
- Пародия на човешко общуване – комуникацията е не-лична, виртуална. Многото връзки значат по-малко време за всяка от тях. Залъгваме се, че комуникираме с приятели, а всъщност не сме ги виждали с месеци. Заменяме емоциите, грижата, емпатията с емотикони. Не това е представата ми за общуване…
- Виртуално правене на нещата. Всичките каузи в интернет, обсъждания по форуми и блогове, коментари, направени с праведен гняв, участие в група „Да подкрепим еди-кое си“… Всичко това замества реални действия в реалния живот, които удовлетворено си спестяваме. За неща като Second Life изобщо не коментирам.

Това е от мен. Нека сега отговорят
zbrox
Димитър Кьосев
JD

Why the Text on the Spines Goes Up for Some Books and Down for Other?

[For some other mysterious reasons this page cannot be viewed with Internet Explorer. Please use another browser to read the text.]

The mystery of the home library is a good problem to try one’s psychological skills. First, it requires skills for observation and defamiliarization. That is, to notice something you’ve been looking at since birth and that you take for granted, and to subject it to questioning. Why the text on the spine of the books, when they are upright on the shelf, goes from bottom to top? Is this just an accident? Or it has some reason? It is especially interesting that on some books the text on the spine goes in the opposite direction. Accident, again? An error? Or a pattern?

The next skill we have to use is that for psychological thinking – in order to solve the mystery. I call this thinking psychological despite a possible remonstrance from the part of logicians, detectives or bookbinders, because for me it is important to fathom the way of life, the way of thinking, the way of using the books that made that puzzling difference. And this, I dare think, is a psychologist’s skill.

So, what’s the explanation? I admit to having started with a survey of possible additional factors  that are present when the text goes up and when it goes down. Are there any patterns, correlations? Actually I stumbled on the difference when I compared some science fiction books in my private library. I noticed that books printed before 1990 were standardized – the text goes up. I quickly dismissed the hypothesis that a new standard was introduced after 1990, because the same publishers who printed ‘backward’ books had later editions with the old ‘straight’ standard.^[1] I concluded that in the turmoil and self-directed learning heyday in book publishing in the beginning of the 1990s some of the publishers just took the covers of the original editions without turning the text on the spine. So, I had to check about the standard abroad. I found that in Great Britain and USA the text always goes from top to bottom. In France, Germany, Italy and Russia it goes like it does in Bulgaria. I didn’t bother to look up (or down, or right) Asian books. Here I came to the deduction that we have at hand another example of “The Island vs. The Continent” – just a facet in the gamut from traffic direction to the subject of philosophy. A little bit later, searching the internet, I established two facts: 1) no answer is provided (which might mean that the question is stupid), and 2) in the Netherlands the books are ‘backward’ too.

At this point I knew I had to make it out myself. As some of my blog’s witty readers have remarked, a few centuries ago there was likely no difference, because books’ spines had no text; later the text was printed horizontally, which means you could read the name of the book when it stands on the shelf without tilting your head. Probably the two standards were established later, with mass book printing, when there were thinner books on the market. This, I hope, ruled out the hypothesis of some quaint English tradition dating back to the 1400s and having no chance to be reinvented rationally.

Let’s have a careful look at a book. When we put it on the shelf, it is roughly all the same where the text goes to – we would have to either bend our head left or right. If you take a book and put it on an empty shelf, it would be easier to lean it slightly to the left (if you are right-handed), which means that the text should go top-bottom (English-style) to be easier to read. So the shelf is practically a dead end.

Now let’s take the book from the shelf and lay it on the table. Here we see something. When the book lies face up, we see the front cover and which one book it is. However, when we put it face down, the Continental method has a clear advantage – the text on the spine is easy to read and we still know which one book it is. The English method presents us with a back cover and an upside-down name on the spine. Therefore, with the same quantity of symbols on the book, the cover of the Continental book carries more information and is more convenient – on the shelf and on the table.

But wait – is this always true? If I use single books, it is very much so. But put ten books in a pile on the table, like usual, with the face up. Now it is more convenient for the text to go the English way, so we can see straight where the book stays in the pile. The books are in a chunk, so I don’t care about one book facing down with an upside-down name on the spine. Are you following? We arrive at the conclusion that Continental format of the text on the spine is more convenient for single books, and the Island format – for books piled one over the other.

Here we reach the question: what does it tell for the way they are used, for the needs and habits of people, the fact that books are usually used singularly or, the reverse, in a group. What books do you read one at a time? You take it off the shelf, carry around, put here and there, read in bed, on the bus and so forth? Or – the easier question – what books do you read in a chunk, several at the same time? Well, obviously these are books you read selectively, only in parts, making connections between, with a topic in mind. With a specific problem. Like in the university, for example – if I have to research the problem of aggression, I would take at least five or six sources, put them on the desk, and start scanning them. It is the problem that guides me, not the content of the book. I am not interested in the whole book, the author’s logic, etc. I am only interested in this particular problem. That is why we can call this type of reading “problem-oriented”, or pragmatic. The last word might have already rung a bell and a small neuron thread in your head might have linked it to your notion of “English” and “American”.

On the other hand is reading a book from cover to cover. Indeed, it is possible for pragmatic books as well (textbooks, science books, manuals), but is mandatory for literature. When we read fiction books, we immerse in the work from beginning to the end. This is absolutely necessary in order to fulfill the author’s intention and to relish his art. For crime stories – still more. So, if our readers use more often literature than pragmatic books, it is better to publish books in the Continental manner.

This string of reasoning leads to the simplistic conclusion that in Great Britain and USA (plus the Netherlands) people read more pragmatic books – textbooks, science, manuals, guides, encyclopedias, how-to books. On the Continent people read more literature. Pragmatic books are read in a problem-oriented way, with more sources at a time; literature is read in a content-oriented way, one book at a time. In the first case it is more important to be able to read the spine text when the book is in a pile with others, face up. In the second – it is more important for the spine text to enable book recognition in all positions – alone.

Finally it came to me that this hypothesis is easy to check, and I searched statistics of book publishing in USA and Europe. What it showed – for 2004 in the US literature had a share of between ¼ and 1/3 of published books. In Europe – it is way over 50%. Well! I wouldn’t shake my head – I’ve had enough already of these books!

Загадката на домашната библиотека е добра задача за упражнение на психологически умения. Първо, тя изисква умения за наблюдение и очудняване. Тоест, да забележиш нещо, което си свикнал да гледаш откакто си се родил и което приемаш за дадено, и да го подложиш на питане. Защо текстът на гърба на книгите, когато са изправени на рафта, върви отдолу-нагоре? Случайно ли е това? Или има някаква цел? Особено интересно е, че на някои книги текстът по гърба върви в обратната посока. Отново случайност? Грешка? Или закономерност?

Следващото умение, което е необходимо да приложим, е за психологическо мислене – за да си обясним загадката. Наричам това мислене психологическо въпреки потенциалните възражения на логици, детективи или книговезци, защото за мен е важно да си представя начина на живот, начина на мислене, начина на ползване на книгите, които може би правят тази разлика. А това ми се струва психологическо умение.

И така – какво е обяснението? Признавам, започнах с проучване на възможни допълнителни фактори, които да са налице, когато текстът върви надолу и когато върви нагоре. Дали има закономерности (корелации)? Открих тази разлика когато сравнявах мои книги от жанра на фантастиката. Забелязах, че издадените преди 1990 са като по стандарт – текстът върви нагоре. Бързо отхвърлих хипотезата, че след 1990 се е появил нов стандарт, защото издателствата, които публикуваха “обратни” книги, имаха и по-късни издания с “българския” стандарт.[1] Заключих, че в суматохата и самоучението как се издават книги от началото на 90-те някои от издателствата са взели директно кориците на оригиналните издания и не са обърнали текста на гърба. Значи, трябваше да проверя как е стандартът в чужбина. Установих, че във Великобритания и САЩ текстът върви винаги отгоре-надолу. Във Франция, Германия, Италия и Русия върви както в България. По обясними причини азиатските книги не ми бяха предмет на проучване. Тук стигнах до извода, че имаме поредния пример за “Острова срещу Континента” – едно от многото различия в гамата от движението по улиците до предмета на философията.[2] Малко по-късно, търсейки информация в интернет, установих две неща – 1) никой не дава отговор (което значи, че може би въпросът е глупав) и 2) в Холандия също книгите са “обратни”.

Тук вече разбрах, че ще трябва да помисля сам. Както някои от читателите на блога отбелязаха, преди няколко века едва ли е съществувало различие, понеже гърбовете на книгите са били без текст, а по-късно текстът се е изписвал водоравно, тоест, в изправено положение на рафта можеш да прочетеш заглавието, без да накланяш глава. Вероятно двата стандарта са се утвърдили с по-масовото книгопечатане, когато вече е имало и по-тънки книги. Струва ми се, че това съображение опровергава хипотези, свързани със старите английски традиции, които са се запазили да речем 4-5 века. Пък и защо те сами по себе си да са причина за разликата? Между острова и континента няма такива големи битови разлики, за да обяснят различната посока на текста.

Да разгледаме внимателно една книга. Когато я поставим на рафта, общо взето, е все едно в каква посока е текстът – в единия случай трябва да наведем глава наляво, а в другия – надясно. Вземете една книга и я поставете на празен рафт. Както Мартин отбеляза, ако десничарите редим книгите отляво надясно, с лек наклон наляво, защото няма опора отдясно на книгата, дори е по-логично текстът да върви отдолу нагоре (по английски), за да ни е по-лесно да го четем. Така или иначе, рафтът не ни дава добри насоки.

Да извадим книгата от рафта и да я поставим на масата. Тук вече забелязваме нещо интересно. Когато книгата е по гръб, ние виждаме корицата и знаем коя е. Когато я поставим по лице обаче, континенталният “метод” има ясно предимство – текстът по гръбчето е удобен за четене и пак виждаме коя е книгата. Английският метод ни дава текст с главата надолу. Следователно, с едно и също количество знаци по книгата, корицата на континенталната книга носи повече информация и е по-удобна за ползване – на рафта и на масата.

Или може би не при всички случаи? Ако ползвам книгите поединично, това безспорно е така. Но наредете десет книги на стълб върху масата, удобни за четене (с корицата нагоре). Тогава вече ще ни е по-удобно текстът да върви по английски, за да виждаме веднага коя книга къде е в купчината. Книгите вървят в пакет, така че не ме интересува проблемът с единичната книга с лице надолу, на която не мога да прочета текста на гръбчето. Следвате ли ме? Стигаме до извода, че континенталното оформление на текста на гърба е по-удобно, когато книгата е сама, а островното – когато книгите са наредени една върху друга.

Тук стигаме до въпроса: какво ни говори за начина на ползване, за нуждите и навиците на хората, фактът, че по-често книгите се използват поединично или, обратно, в пакет? Кои книги четете поединично? Вадите от рафта, носите насам-натам, слагате тук-там, четете в леглото, в автобуса и т.н.? Или хайде да си зададем по-лесният въпрос – кои книги четете в пакет, по няколко наведнъж? Очевидно, това са книги, които четете избирателно, в определени части, сравнявайки ги, по определена тема. По определен проблем! Както в университета, например – да проуча понятието за агресия – търся поне пет-шест различни източника, взимам ги на бюрото си и почвам да ги преглеждам. Най-общо казано, тук е водещ проблемът, а не съдържанието на книгата. Не ме интересува цялата книга, логиката на автора и т.н. Интересува ме само този конкретен проблем. Затова бих нарекъл този тип четене “проблемно-ориентирано” или прагматично. Последната дума може би вече звънна в главата ви и вероятно една мъничка невронна нишка се свърза с понятието ви за “англичани” и “американци”.

От другата страна е четенето на книга от корица до корица. Това е възможно и при книгите с прагматична цел (учебници, научни трудове, справочници), но при всички случаи е задължително за художествената литература. Когато четем литература, ние се потапяме в едно произведение от край докрай. Това е абсолютно необходимо, за да се осъществи художествения замисъл и да се преживее изкуството. За криминалните романи – още повече. Така че, ако предположим, че определени хора четат по-често художествени, отколкото прагматични книги, за тях е по-добре да издаваме книги с корици по континенталния маниер.

Тази линия на разсъждения води до следния опростен извод – във Великобритания и САЩ (плюс Холандия) се четат повече прагматични книги – учебници, наръчници, справочници, дайджести, алманаси, “как-да” книги. На Континента се чете повече художествена литература. Прагматичната литература се чете проблемно-ориентирано, с повече източници наведнъж, а художествената литература се чете съдържателно-ориентирано, една книга по една. В първия случай е по-важно текстът на гърба да се чете, когато книгата е в купчина с други, с корицата нагоре; във втория – по-важно е текстът да улеснява разпознаването на книгата във всички положения, в която е поставена – сама. Как ви се струва този извод, като обяснение за разликите в посоката на текста? Единственото ми притеснение е, че потвърждава някои стереотипи.

В крайна сметка се сетих, че това е информация, която по-лесно може да се провери, и потърсих статистика на издаваните книги в САЩ и в Европа. Какво показа тя – за 2004 г. в САЩ художествената литература е между една четвърт и една трета от издаваните книги. В Европа тя е много над половината. [3] Виж ти! Не бих поклатил глава като в книжарница.

И така, новият ми въпрос, който е предизвикателство за уменията за психологическо мислене, е:

Защо текстът на заглавието върви понякога надолу, а понякога – нагоре? Помислете за дълбоките причини за това, не само за очевидните.

Моята хипотеза – в сряда.

Погледнете няколко от рафтовете в библиотеката си вкъщи. Може и в книжарница. Забелязвате ли нещо странно, нещо несъвпадащо?

Отговорът от мен – в неделя.

Подсказка – става дума за начина, по който изглеждат книгите ви на рафтовете.

Редакция: вече има отговор в коментарите, не четете, ако искате да се напънете сами.